А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (71)

69.

Някъде близо до Исла де Алборан

Средиземно море

— Още колко? — попита нетърпеливо Дейвид.

— Бренър обеща да се свърже с мен веднага щом има нещо. В „Приемственост“ разполагат с каквото е необходимо…

— До три часа ще стигнем Исла де Алборан. Щом наближим, ще трябва да въоръжа Шоу и Камау и да измислим нещо за учените. Трябва да разберем кой е убил Мартин и е повредил яхтата.

Кейт седна на леглото. Даваше си сметка, че започнат ли да обсъждат въпроса с убийството, това ще породи нови разпри. А точно сега не биваше да се карат. Свали си ризата и я хвърли на креслото.

Очите на Дейвид блеснаха. Той извади пистолета от кобура и го скри под възглавницата. Свали си ризата, после панталона.

Пристъпи към Кейт и тя го целуна по корема. Той я побутна леко на леглото и се качи върху нея.

За известно време външният свят изчезна. Кейт не мислеше за чумата, за „Имари“, за бележките на Мартин, нито за убиеца на борда. Дейвид. Той бе всичко, което искаше, единственото нещо на този свят, което имаше значение за нея.

 

 

На долната палуба бе горещо като в пещ, но Дейвид не си бе направил труда да нагласи климатика. Претърколи се на леглото и се изтегна гол до Кейт. Телата и на двамата бяха плувнали в пот. Дишането му постепенно се забавяше, нейното също, ала все още никой не нарушаваше мълчанието.

Времето сякаш бе спряло. Очите им бяха вперени в тавана. Дейвид не знаеше колко време е минало, когато Кейт се обърна и го целуна по шията, точно под брадичката.

Докосването й го пробуди от унеса и той най-сетне зададе въпроса, който бе избягвал от разговора с доктор Бренър насам:

— Мислиш ли, че ще се получи? „Приемственост“ може да се възползва от изследванията на Джейнъс и Чанг и просто… Не зная, „да ги слепи“, както „Трифорс“^[1], и от това по вълшебен път да се пръкне лекарството?

— „Трифорс“?

— Сериозно ли не знаеш?

— Какво?

— Това е от Зелда — отвърна Дейвид. — Нали се сещаш, Линк събира „Трифорс“, за да спаси принцеса Зелда и Хайрул.

— Никога не съм го гледала.

— А-а, това е видеоигра, не е филм. — „Как може да не знае?“ Разкритие, по-шокиращо за него, отколкото шифърът на Мартин. Но това бе разговор за друг ден. Вероятно не би могла да направи разлика и между „Звездни войни“ и „Стар Трек“. Е, и без това ги чакаше доста работа, ако оцелееха през следващите няколко часа. — Виж, забрави, въпросът ми беше дали ще се получи. Вярваш ли в това?

— Налага се. Правим каквото можем и това е всичко, на което сме способни.

Дейвид се излегна по гръб и отново се загледа в тавана. Какво се опитваше да постигне? Дори не знаеше. Изведнъж го завладя страх. Тревожно очакване. Не заради битката, която назряваше на хоризонта. Беше нещо друго, някакво усещане, което още не можеше да определи.

Кейт седна в леглото и може би, за да смени темата, попита:

— Откъде знаеш толкова неща за яхтите?

— В Джакарта имах яхта.

— Не знаех, че тайните агенти се забавляват на яхти, когато си почиват — подхвърли игриво тя.

Дейвид се засмя.

— Мога да те уверя, че яхтата не беше за забавление. Но би могла да е. Тя бе част от план за бягство — ако ми потрябва някога. И ако си спомняш, свърши добра работа.

— Не си спомням. А ми се иска да можех. — Тя оправи чаршафа върху себе си.

Права беше, както едва сега се досети Дейвид. Имарийците я бяха упоили по време на разпита. Помнеше съвсем малко за това как я бе спасил и после избягаха.

— Какво направи с нея? — попита Кейт.

— Яхтата? Подарих я на един рибар от Джакарта. — Той се усмихна. — Но беше добро корабче. — Зачуди се къде ли е сега и дали Харто е откарал семейството си на някой от хилядите малки острови в Яванско море. Там шансовете им щяха да са далеч по-големи. Харто можеше да лови риба, а останалите да се грижат за дома. Чумата не би ги засегнала там, нито имарийците щяха да се заинтересуват от шепа хора на малък остров. Както вървеше този свят, нищо чудно един ден да се окажат последните хора на Земята. Може би за света това щеше да е по-добре — ако го населяваха обикновени хорица, както е било неведнъж в миналото.

— А къде се научи да управляваш яхти? Или ти дойде отвътре?

— От баща ми. Като дете той често ме вземаше в морето със себе си.

— Разговаряхте ли много?

Дейвид се намести в леглото.

— Не. Той почина, когато бях малък.

Кейт понечи да заговори, но той я прекъсна:

— Не се притеснявай. Беше много отдавна. В Ливан, през 83-та. Бях на седем.

— Бомбардировката на казармите на морските пехотинци?

Дейвид кимна. Погледът му се спря на имарийската униформа със сребърното дъбово листо.

— Той беше на трийсет и седем, а вече беше подполковник. Можеше да стигне до бригаден генерал, дори по-високо. Това беше мечтата ми като хлапе. Представях си го как стои пред строените полкове със златна звезда на пагоните. Странно, че този образ се е запечатал така дълбоко в съзнанието ми. Като се има предвид, че е само мечта. Интересно как амбицията се превръща в стотици желания и детайли — повечето от които са за това какъв искаш да станеш или какво искаш от живота.

Кейт се завъртя на една страна, полуобърната с гръб към него. Дали го направи, за да му осигури повече лично пространство? Дейвид не знаеше, но обичаше близостта й, допира на меката й кожа, топлината на тялото й на местата, които докосваше.

— В деня на погребението му майка ми сложи сгънатия флаг на полицата на камината. Той остана там през следващите двайсет години, в лакирана триъгълна дървена рамка със стъклен похлупак. До нея имаше две снимки: баща ми във военна униформа и снимка с майка ми, някъде сред тропически пейзаж. В онзи ден къщата бе пълна с хора. Непрестанно повтаряха едни и същи неща. Отидох в кухнята, извадих най-големия чувал за боклук, който намерих, и го напълних с играчки — всичко, което бе свързано с армията, войничета, танкове. После се прибрах в стаята си и през следващите три години играех само „Нинтендо“.

Кейт го целуна нежно по челото.

— Зелда?

— Поне два милиона пъти съм печелил Трифорс. — Той я погледна усмихнато. — А след това дойде времето, когато се заинтересувах от историята. Четях всичко, което ми попадаше. Най-вече военна история и по-специално за Европа и Близкия изток. Исках да знам как светът е станал такъв, какъвто е. А може би смятах, че да си учител по история е най-безопасната работа на света, далече от истинските бойни полета. Но след 11 септември единственото, което желаех, бе да съм войник. Светът сякаш се преобърна за мен и аз исках възмездие, но освен това и да правя това, за което ме бива най-добре. Може би човек наистина не може да избяга от съдбата си. Каквото и да правиш, не можеш да се промениш отвътре, да изтръгнеш това, което е залегнало дълбоко в теб, да го заровиш някъде и да продължиш нататък.

Кейт мълчеше и Дейвид й беше благодарен за това. Тя притисна тялото си към неговото и зарови лице в сгъвката между главата и рамото му.

По някое време Дейвид усети, че дишането й се забавя, и знаеше, че е заспала.

Целуна я по челото.

Докато се отделяше от нея, осъзна колко е изтощен. Умствено, от обсъждането на бележките на Мартин, физически, след близостта им с Кейт, емоционално — след всичко, което й бе разказал и което не бе казвал на никого досега.

Извади пистолета изпод възглавницата и го сложи до себе си така, че да може бързо да го вземе. Погледна към вратата. Щеше да чуе, ако се отваря. Имаше достатъчно време да реагира, ако някой се появи. Щеше да затвори очи само за минутка…