А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (6)

4.

На две мили под Оперативната база на „Имари“ „Призма“

Антарктида

Дейвид Вейл не можеше да откъсне поглед от мъртвото си тяло.

То лежеше в коридора, в локва кръв, с отворени, облещени в тавана очи. Върху него лежеше друго тяло — това на неговия убиец, Дориан Слоун. Трупът на Слоун бе обезобразен до неузнаваемост, последните изстрели на Дейвид бяха попаднали в целта почти от упор. От време на време от тавана се отлепваше парченце плът и падаше долу — като бавно топящ се разноцветен сладолед.

Дейвид откъсна поглед от ужасяващата сцена. Стъклената тръба, в която се намираше, бе широка само метър, ала заради гъстите повлекла от бяла мъгла, които се носеха около него, изглеждаше дори по-тясна. Той погледна навътре в огромната подземна галерия, към безкрайните редове тръби, подредени от пода до тавана толкова високо, че не виждаше къде свършват. В тези тръби мъглата бе много по-гъста и скриваше обитателите им. Единственият човек, когото можеше да види, се намираше в тръбата отсреща. Слоун. За разлика от Дейвид, той не се озърташе. Не сваляше втренчения си, изпълнен с омраза поглед от него и единственото му движение бе помръдването на здраво стиснатите му челюсти.

Дейвид задържа за кратко поглед върху облещените очи на своя убиец и се върна за стотен път към изучаването на тръбата. Обучението в ЦРУ с нищо не му помагаше да се справи с текущия проблем — как да избяга от хибернационна тръба, намираща се в комплекс, построен преди два милиона години на две мили под повърхността на Антарктида. И да бе имало урок за бягане от тръби, вероятно го беше пропуснал. Дейвид се подсмихна на глупавата шега. Ако не друго, поне не бе изгубил паметта си — и чувството си за хумор. Ала тази мисъл изчезна в мига, когато отново вдигна глава към Слоун. Можеше само да се надява, че мъглата е скрила усмивката му от неговия враг.

Почувства върху себе си втори поглед и огледа района около тръбата. Не видя никого, но бе сигурен, че не греши. Опита се да се наведе напред и напрегна взор към вътрешността на коридора с убитите. Нищо. Докато въртеше глава, нещо привлече вниманието му — Слоун. Вече не гледаше към него. Дейвид проследи погледа му към огромната галерия и едва сега видя, че между тръбите стои човек. Поне приличаше на човек. Нима беше дошъл откъм вътрешността? Дали беше атлант? Какъвто и да беше, беше висок, над два метра, и носеше блестящ черен комбинезон, който приличаше на военна униформа. Кожата му беше бледа, почти прозрачна, и бе гладко избръснат. Единственото окосмяване бе малко петно чорлава коса на темето му. Главата му изглеждаше несъразмерно голяма спрямо тялото.

Мъжът постоя неподвижно известно време. Местеше поглед между Дейвид и Слоун, като човек, който се чуди на кого да заложи преди надпревара.

Изведнъж из галерията отекна ритмичен звук — боси крака шляпаха по металния под. Дейвид проследи звука. Слоун. Беше излязъл. Куцукаше, доколкото му беше по силите, право към труповете — и към оръжията при тях. Дейвид погледна атланта и в този момент и неговата тръба се отвори. Дейвид изскочи навън, олюля се и забърза след Слоун.

Противникът му вече бе преполовил разстоянието до оръжията.