А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (58)

56.

Северно Мароко

Дориан се събуди от остра болка в хълбока.

Претърколи се и изкрещя. Движението само усили болката. Каквото и да го бе проболо, все още бе в него, пронизваше го, разкъсваше вътрешностите му като нож.

Той свали шлема и се наведе да види какво е.

Острият клон на едно дърво го бе пронизал малко над таза, там, където свършваше долната част на бронежилетката. Той почна да я разкопчава. При всяко движение по тялото му се стрелваха нови болезнени вълни. Захвърли жилетката настрани и вдигна ризата.

Клонът бе проникнал само на няколко сантиметра встрани от черния дроб. Ако бе попаднал в него, с Дориан щеше да е свършено.

Той стисна зъби и почна бавно да го измъква.

Огледа раната. Течеше кръв, но не беше чак толкова страшно. В момента имаше по-сериозен проблем.

Виждаше в нощното небе стълбовете дим, издигащи се над дърветата, останките от горящия вертолетен отряд.

Сеута бе останала без въздушна поддръжка — всичко бе прехвърлено в Южна Испания. Който и да бе превзел базата, разполагаше с достатъчно наземни сили. Но кой ли ги бе пратил?

Дориан се изправи.

Чу писъците чак сега. Идваха откъм мястото на катастрофата. Реагира почти машинално — грабна шлема и бронежилетката и хукна към горящите останки.

Падналият вертолет бе подпалил гората и огънят се разгаряше бързо, истинска стена от пламъци, през която не се виждаше нищо. Писъците се усилиха.

Той си сложи жилетката и шлема и се втурна покрай горящия периметър в търсене на пролука. От другата страна пламъците не бяха толкова буйни, но все още не можеше да види вертолета. Все пак смяташе, че ще успее да се промъкне.

Извади пистолета и го хвърли на земята заедно с резервните пълнители. Остави там и сателитния телефон. Пъхна ръце в ръкавите и доближи огнената стена. Ботушите, бронята и шлемът бяха огнеупорни, но имаше граница на количеството топлина, което биха могли да поемат, а оставаха и непокрити части на тялото му.

Пое дълбоко въздух и скочи през огъня. Краката му тупкаха по земята. Болката бе нетърпима. Задържа дъх и… изведнъж се озова от другата страна, на неголямо разчистено място. Сега вече виждаше всичко съвсем ясно — трите други вертолета бяха паднали близо един до друг и огънят от тях се бе слял, образувайки пръстен. Машините горяха. Дориан не можеше да се добере до тях, но и писъците не идваха оттам.

Нова серия вопли. Дориан се завъртя и откри източника им.

Черната броня на имарийския пилот го правеше почти невидим на черния фон на земята и тъмната нощ въпреки светлината от пламъците.

Дориан изтича при него. Кракът на ранения бе извит под неестествен ъгъл, широка рана стигаше нагоре почти до бедрото. Мъжът вече го бе пристегнал с колан и това му бе спасило живота, но Дориан не беше сигурен, че ще оцелее. Бе успял да изпълзи от горящия вертолет, но не можеше дори да се изправи.

— Помощ! — изстена пилотът.

— Млъквай — сряза го Дориан. Какво да направи? Пилотът вече бе изгубил твърде много кръв, а нямаха медицински средства. Дориан посегна машинално към кобура, после си спомни, че е оставил пистолета от другата страна на огъня. „Да го отърва от мъките и да продължа нататък. Врагът скоро ще дойде и ще претърси района. Заради него ще убият и мен.“ Но не можеше да го направи, не можеше да остави един от войниците си на милостта на огъня. Наведе се и го улови за ръката.

— Благодаря ви, сър… — Пилотът дишаше тежко.

Дориан постоя малко до него, отиде на мястото, където бе паднал шлемът му, и го донесе.

— Сложи си го. Ще трябва да минем през огъня.

Вдигна мъжа на раменете си и се присви от болката в хълбока. Имаше чувството, че го разкъсват отвътре.

Доближи огнената стена, пое си дъх и се втурна с всички сили през нея.

Когато излезе от другата страна, пусна пилота на земята и се просна до него. Огънят се отдалечаваше от тях, тласкан от вятъра. Поне засега бяха в безопасност.

Дориан дишаше на пресекулки, гадеше му се от болка. Не можеше да определи дори къде го боли. С крайчеца на окото си зърна пистолета, пълнителите и телефона. Ако се пресегнеше към тях, щеше да може да сложи край на мъките на нещастника… Опита да се изправи, ала болката и изтощението го надвиха и го принудиха да лежи неподвижно.

Пилотът изпълзя до него и почна да го дърпа за краката. Дориан се опита да го изрита, но не успя. Остра болка прониза краката му. Пилотът го нападаше. Дориан пак се опита да го изрита, но мъжът затисна краката му с тяло. Болката набра сила и заля Дориан като прииждаща вълна. Щеше да го удави, вече го давеше.

Гората около него почерня.

* * *

Когато се свести, все още бе тъмна нощ, но пожарът от горящите вертолети бе утихнал и сега имаше само дим. И болка. Но поне можеше да се движи отново. До него пилотът лежеше заспал.

Дориан седна, като се мръщеше при всяко движение. Краката му! Бяха обгорели до черно. Наблизо лежаха развързаните му и изути обувки. Подметките им се бяха стопили, каучукът се бе размекнал и втечнил, обгръщайки ходилата му с кипяща маса. Пилотът ги бе свалил, вероятно спасявайки краката му.

До обгорените му крака лежаха две съвсем запазени обувки. Дориан погледна похъркващия пилот. Краката му бяха боси. Дориан нахлузи една от обувките. Беше му малка, но поносимо, стига да не върви надалече. Само дето още не знаеше колко ще върви.

Изпълзя до пистолета и телефона. Погледна пилота, докато обмисляше следващата си стъпка. Раната на крака му бе заобиколена от тъмна линия, показваща, че инфекцията напредва.

Дориан включи телефона.

— Щаб на флота.

— Тук Слоун…

— Сър, ние…

— Млъквай. Дай ми капитан Уилямс.

— Генерале…

— Капитане, защо, по дяволите, все още съм в гора, зад вражеските линии?

— Сър, пратихме два спасителни екипа. И двата бяха свалени. Намирате се твърде близо до техните огневи позиции.

— Капитане, не искам да чувам колко пъти сте се провалили. Пратете на телефона ми топографска карта с разположението на техните батареи.

— Разбрано, сър. Ние смятахме, че от Сеута е тръгнал отряд да ви издирва…

Дориан почна да изучава картата, без да обръща внимание на думите на капитана. От мястото, където бе сега, можеше да стигне най-близката точка за евакуация извън обсега на артилерията на противника до три часа. Погледна обгорените си крака. Четири щеше да е по-реалистично. Нямаше да е никак лесно, но можеше да се справи.

Пилотът изпъшка и Дориан го погледна, после погледна пистолета — вероятно единственото решение на проблема. Всяка друга възможност противоречеше на неумолимата логика. „Не ставай глупак. Знаеш какво трябва да се направи.“ За първи път в живота си Дориан можеше да постави лице зад този глас — лицето на Арес. Вече го познаваше. За първи път чуваше собствените си мисли, истинските си мисли, отново бе човекът, какъвто беше преди епидемията, когато баща му го бе поставил в тръбата. Този момент бе микрокосмос на всяко трудно решение, което някога бе вземал — борба между това, което искаше да направи неговата емоционална, човешка страна, и този жесток, студен глас. Арес. Той бе сянката, дебнеща някъде отзад, невидима, подтикваща Дориан, оформяща мислите му. До този момент Дориан не бе осъзнавал, че вътре в него се води борба. А гласът се обади отново: „Не бъди мекушав. Ти си изключителен. Трябва да оцелееш. Хората от твоята раса разчитат на теб. Той е само поредният войник, изгубен за каузата. Не позволявай жертвата му да замъглява преценката ти“.

Дориан доближи телефона до устата си.

— Капитане, току-що ви пратих координати.

Погледна пилота, после обгорените си крака. Все пак смяташе, че ще може да ходи.

— Сър?

В ума на Дориан постепенно се възцаряваше спокойствие. Гласът вече набираше сила: „Този свят не е създаден за слабаците. Дориан, играеш най-важната шахматна партия в историята. Не рискувай царя, за да спасиш пешка“.

— Тук съм — рече Дориан. — Ще съм в зоната за евакуация след…

„Недей…“

— … осем часа. Имайте предвид, че с мен има още един оцелял. Ако не ни заварите там, групата да продължи навътре в гората и да я претърси в посока четирийсет и седем градуса.

И като по команда гласът изчезна, замлъкна. Мислите на Дориан вече бяха неговите собствени. Беше свободен. Но дали бе различен, или беше човекът, който искаше да бъде? Един друг глас, този в слушалката, прекъсна разсъжденията му.

— Прието, генерале. Изпращаме отряда.

— Капитане?

— Сър?

— Момичето в моята каюта — каза Дориан.

— Да, сър. Тя е тук.

— Кажете й… че съм добре.

— Да, сър, ще се погрижа…

Дориан прекъсна разговора. Отпусна се на земята. Усети глад. Трябваше да хапне нещо, да събере сили, особено с допълнителното тегло, което щеше да носи. Щеше да се наложи да половува.

Някъде отдалече долетя нисък грохот. Гръмотевица? Не. Беше тропот на коне, носещи се в галоп.