А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (53)

51.

Оперативна база на „Имари“ в Сеута

Северно Мароко

Дейвид огледа единайсетте мъже, които се бяха събрали в оръжейната.

— Господа, каузата ни е обречена. Но е справедлива. Тази база е вратата към ада и света, който „Имари“ иска да построи. Ако я разрушим, ще дадем на хората на Европа някаква надежда в борбата. Но имайте предвид… ние сме малко, слабо въоръжени и се намираме в сърцето на вражеската територия. На наша страна са три предимства: елементът на изненада, волята за борба и справедливата кауза. Ако доживеем до утре, значи сме победили. Тази нощ ще се реши съдбата ни и съдбата на милиони други. Бийте се смело и не се страхувайте от смъртта. Има много по-лоши неща от сегашния живот — като например да живееш живот, с който не се гордееш.

Кимна на Камау, който пристъпи напред и започна да дава нареждания на всички поред.

Малко след като високият африканец приключи, радиостанцията изпука и един глас прониза тишината:

— Огънят пречиства всичко.

— Време е — каза Дейвид.

 

 

Дейвид и Камау се качиха по тясната стълба, следвани от трима мъже. Оперативният център на базата бе разположен на последния етаж на кулата, в самия център на цитаделата, далече от стените и в безопасност от потенциални нападатели, ала същевременно достатъчно високо, за да се вижда всичко с просто око — или, още по-добре, с бинокъл. Всичко бе добре премислено. Командирите на базата не искаха да разчитат на камери, наблюдение и доклади от охраняваните райони — можеха да допуснат грешка или да бъдат заблудени. Искаха да виждат битката със собствените си очи.

Дейвид спря на площадката, включи фенерчето и прати уговорения сигнал на отрядите берберски войници, очакващи отвъд външната стена.

Когато даде и последния сигнал, продължи изкачването, следван от хората си.

Помещението на горния етаж бе както го помнеше — нещо средно между диспечерски център и мостик на боен кораб. Четирима дежурни седяха пред пултовете, загледани в плоските екрани, и от време на време пръстите им затракваха по клавиатурите. В ъгъла димеше кана с кафе.

Най-близкият техник видя Дейвид, завъртя се и отдаде смутено чест, тъй като не знаеше как да си обясни това неочаквано посещение. Един по един и другите трима последваха примера му.

— Свободно, господа — каза Дейвид. — Денят бе дълъг и както вероятно сте чули, майор Рукин извоюва голяма победа сред хълмовете. Той е долу и празнува победата, наслаждавайки се на това, което е заслужил. — Дейвид си позволи една лека усмивка. — Отдъхнете си. Слезте при него в столовата. Има храна, напитки… и прелестите на победата. Нови попълнения. — Дейвид посочи хората си. — А ние ще поемем дежурството.

Техниците благодариха и станаха от пултовете. Заповедта на полковника бе най-доброто извинение, на което можеха да разчитат, за да се отърват от досадното дежурство.

След като четиримата излязоха, хората на Дейвид заеха местата им при пултовете. Дейвид огледа с подозрение екраните и попита:

— Сигурни ли сте, че знаете как се работи с тези неща?

— Да, сър. Давали сме неведнъж дежурства тук.

Камау обиколи помещението и даде на всички кафе.

После се върна при Дейвид и двамата известно време стояха, загледани в нощта. По някое време Камау просто вдигна часовника си и го посочи — беше 22 часът. Дейвид включи радиостанцията.

— Доклад от всички постове.

Един по един мъжете се обадиха; гласовете им пращяха в слушалката. Той изчака и последния доклад. Мъжете бяха взели имена от Троянската война и всички бяха решили, че позивната на Дейвид ще е Ахил.

— Ахил, тук Аякс. Троянците са в столовата. Започваме пиршеството.

„Започваме пиршеството“ бе парола да бъдат заключени и да им пуснат газ.

— Прието, Аякс — отвърна Дейвид, излезе от командната кула и се спусна на първата площадка. Отново включи фенерчето и премигна с него. Когато се върна в командния център, вече ехтяха експлозии и пламъци и дим обгръщаха външната стена. Тримата мъже в командния център се бяха навели над мониторите.

На екраните се виждаха вълни конници, прииждащи към стената. Картечниците от кулите покосяваха първите редици, но отзад прииждаха нови.

Един от мъжете се обърна към Дейвид.

— Втора кула иска разрешение да използва ЕМ оръдие.

Електромагнитните оръдия щяха да всеят хаос в редовете на берберите. Ала ако разрешеше използването им, войниците щяха да разберат, че базата е изложена на риск.

Дейвид посочи снайперската пушка в ръцете на Камау и каза:

— Обезвреди ги след първия откос.

После застана пред пулта и включи микрофона.

— Втора кула, тук полковник Уелс. Майорът предаде командването на мен. Имате разрешение за стрелба с ЕМ оръдието по ваше усмотрение. — Изключи микрофона и зачака. Оръдието избълва дълъг огнен език в нощта, във въздуха се вдигна гейзер от пръст, оставяйки черен облак на мястото на конете и ездачите им. За известно време настъпи тишина. Дейвид можеше само да се надява, че берберите няма да се откажат. Имаше нужда от тях.

Откъм долната площадка долетяха три бързи гърмежа. Оръдието замлъкна.

Дейвид включи отново микрофона.

— Батальони първи, втори и трети, преместете се в първа зона. Повтарям, батальони първи, втори и трети, тук Команден център Сеута, външната стена е заплашена, преместете се в зона едно и заемете позиции.

Почти веднага Дейвид забеляза раздвижване в цитаделата и външния пръстен. Вътрешната порта се отвори и от нея излязоха камиони с войници. Берберите увеличиха натиска и битката се разгоря с нова сила.

— Команден център, тук първа кула. Втора кула спря огъня, повтарям, втора кула спря огъня.

— Прието, първа — отвърна един от хората на Дейвид. — Следим ситуацията. Подкрепленията са на път.

Почти минута след заповедта на Дейвид районът под стената се изпълни с имарийски войници, близо четири хиляди. Това бе моментът, подготвян от Дейвид, тяхната възможност да превземат базата. Ръцете му леко трепереха и за миг той се зачуди дали ще успее. Ами ако се провалеше? Но вече нямаше връщане.

Мъжете го гледаха въпросително: знаеха какво предстои. Един от тях каза тихо:

— Сър, очакваме заповедта ви.

Масово убийство. Смъртта на четири хиляди души — войници. Вражески войници. „Чудовища“ — помисли си Дейвид. Но едва ли всички бяха чудовища. Просто хора от другата страна на тази война, хора, които не са имали късмет, превърнати от обстоятелствата в техни противници.

Дейвид трябваше да каже само няколко думи. Войниците щяха да натиснат копчетата, мините под стената щяха да се задействат, да избухнат и там щеше да се разрази истински ад. Хиляди войници — хиляди хора — щяха да умрат.

— Няма да има заповед — каза Дейвид.

На лицата на хората се изписа шок. Само Камау остана безстрастен.

Дейвид пристъпи напред, при главния пулт.

— Покажете ми кои копчета да натисна. — Това бе негово бреме, той трябваше да го носи, само той и никой друг. Мъжът му показа поредицата команди и Дейвид ги запомни. Въведе кодовете и пръстенът под стената експлодира и вдигна вълни от пръст и разкъсана плът. Образувалият се ров се изпълни с кръв. По радиостанцията отекнаха викове и един от войниците побърза да я изключи.

Дейвид включи своя предавател.

— Аякс, тук Ахил. Външната стена е разрушена. Разчупете коня.

— Прието, Ахил — отвърна войникът.

На екраните се появи районът, където държаха затворниците. Трима от войниците на Дейвид прекосиха откритото пространство, освободиха берберите и им раздадоха оръжие. Битката за цитаделата и Сеута щеше да започне сега.

— Отворете портата — нареди Дейвид. — И се обадете.

Отпусна се в „командирското“ кресло и зачака.

Един от войниците се провикна зад него:

— На линия сте.

— Имарийски флот Алфа, тук командването на Сеута. Базата е подложена на атака. Повтарям, базата е подложена на атака. Външната стена е разрушена. Нуждаем се от незабавна въздушна поддръжка.

— Прието, Сеута. Останете на линия.

Дейвид чакаше думите, които му бяха нужни. Слоун бе на един от корабите и Дейвид го познаваше — той лично щеше да ръководи въздушната атака. Каквито и други недостатъци да имаше, Слоун не се страхуваше да е на предната линия.

— Сеута, тук Алфа. За ваше сведение, въздушната поддръжка вече е на път. Очаквайте да е при вас до петнайсет минути.

— Прието, Алфа. До петнайсет минути. Край на връзката.

И след като се увери, че линията е прекъсната, издаде последните заповеди към офицерите.

— Искам да изчакате да навлязат дълбоко в обсега на нашите оръдия. Никакви рискове.

— Дори ако открият…

— Дори ако открият огън с всичко, което имат. И не разкривайте позициите на ЕМ батареите, докато не сте готови за стрелба. Някой от земята може да ги предупреди. Свалите ли тези хеликоптери, може да се впишем в историята. — Той отиде при Камау, който стоеше до вратата. — Господа, за мен беше чест. А сега отиваме да спечелим малко време.

Посегна към дръжката, но един от офицерите го спря.

— Сър, засякохме сигнал на приближаващ се…

— Вертолет?

— Не, това е… чумен шлеп. На около миля в морето. На курс от Марбела. Току-що пратиха поискване да акостират.

Дейвид се обърна към Камау.

— Защо не знаем нищо за това?

Камау поклати глава.

— Корабите идват и си отиват когато решат, няма установено разписание. Може да чакат в залива дни наред, така че това няма особено значение. — Той мина през стаята и натисна едно копче. На екрана се появи списъкът с товари на кораба.

— Какво има на борда? — попита Дейвид. — Въоръжени ли са? И какво, по дяволите, е чумен шлеп?

Камау отговори, без да спира да работи на компютъра.

— Това е стар круизен кораб. Въоръжението му е минимално: две петдесет и пет калиброви зенитки на двата края. Но… на борда са почти всички военни формирования от завладяването на южните испански градове. — Той се изправи. — Почти десет хиляди души — плюс новобранците, тези, които са приели обета за вярност към „Имари“. Кой знае колко може да са. Сигурно общата бройка ще надхвърли двайсет хиляди. На борда е имало и деволюирали, но докато стигнат до Сеута… вероятно вече са се отървали от тях.

Дейвид се почеса по челото.

— Колко време им трябва да стигнат тук?

— Десетина минути.

Нямаше избор. Двайсет хиляди войници, слизащи на брега и подсилващи отзад цитаделата…

— Ударете ги — нареди Дейвид. — Каквото и да ни струва. Потопете кораба…

И изтича към вратата. Камау го последва.

Щом батареите на брега откриеха огън по имарийския кораб в залива, оцелелите войници щяха да разберат, че цитаделата ги е предала. Последната битка за Сеута щеше да започне след броени секунди.

Дейвид и Камау още слизаха по стълбите, когато оръдията край залива избълваха огньове. Корабът в морето изригна в пламъци, заклати се, започна да изпуска черен дим и се понесе неуправляемо като плаваща погребална клада.

 

 

Коста нахлу в стаята, но този път не се дръпна при вида на Дориан и голата жена до него.

— Сър, Сеута е нападната. Искат въздушно подкрепление.

Дориан скочи, облече се и излезе. Жената дори не се събуди.