А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (35)

33.

Имарийският флот

Край бреговете на Африка

Дориан прокара ръка по голия гръб на Джоана, по задника й и надолу по крака. Красива. Разкошна жена.

Вдигна ръката си и Джоана се размърда, завъртя глава и отметна златист кичур от очите си.

— Хърках ли? — попита смутено.

Дориан обожаваше акцента й. Холандски вероятно. Може би родителите й са били първо поколение южноафрикански заселници? Но ако я попиташе, щеше да прояви личен интерес. Слабост. Не спираше да си повтаря, че тя е глуповата и повърхностна, че не заслужава интереса му, че е едно от многото момичета на този кораб и в целия флот. Но… в нея имаше нещо. Не ставаше въпрос за духовен контакт. През повечето време тя лежеше гола в каютата и прелистваше списания, спеше или задоволяваше страстта му.

Той се претърколи на другата страна.

— Нямаше да си тук, ако хъркаше.

Тонът й се промени.

— Искаш ли да…

— Ако искам секс, ще ти кажа.

На вратата се почука и Дориан викна:

— Влез!

Вратата се открехна и Коста подаде глава. Щом видя Дориан и Джоана в леглото, понечи да затвори.

— За бога, Коста, казах да влизаш. Не си ли виждал голи хора? Какво има?

— Сър, до един час ще са готови с предаването на испанските пленници — отвърна Коста, извърнал глава настрани. — Екипът би искал да обсъдите някои моменти от възванието.

Дориан стана и си обу панталона. Момичето скочи от другата страна, вдигна пуловера му и му го подаде с усмивка. Дориан избягваше да я поглежда в очите. Хвърли пуловера на стола пред бюрото и каза:

— Сам ще напиша възванието, Коста. Ела да ме вземеш, като дойде време.

 

 

Джоана се въртеше в леглото, опитвайки се да привлече вниманието му. Дориан я игнорира. Трябваше да се съсредоточи, да намери точните думи. Това възвание бе важно — то щеше да зададе тон за последващото нахлуване в Европа, за всичко, което идваше след това.

Трябваше да накара всички да повярват, че целта им не е само да оцелеят, нито да бранят единствено личния си интерес. Да придаде друг облик на нуждата да се присъединят към имарийците — да го превърне в присъединяване към важно и значимо движение. Декларация за независимост, ново начало. Свобода от Орхидея… и какво още? Какво ще ги трогне най-силно, ще бръкне право в душите им? Какво ги вълнуваше? Каква е била „чумата“ им, преди да дойде Атлантската чума? На какво би откликнал светът?

Наведе се и започна да пише:

„Чумата = глобален капитализъм, дарвинианска сила, която не може да бъде спряна, тя се просмуква във всяка нация, отхвърля слабите и избира силните.

Орхидея = банков кредит, лесни пари, фалшив лек, който никога не решава проблема из основи, а само потиска симптомите и удължава агонията.

Сегашната епидемия = подобно на всяка една глобална финансова криза неовладяема, неизлечима, необратима. Неизбежна.“

Щеше да се получи. Реши все пак да посмали патетичния тон.

„Арес е прав — помисли си. — Чумата е последната възможност да се преобрази човечеството. Единно човешко общество, без противоречия и търкания. Една армия, стремяща се към една обща цел: безопасност.“

Джоана отметна чаршафите и разголи пищното си тяло.

— Промених си мнението.

„Променила си е мнението?“ — помисли Дориан. Беше изненадан, че въобще е имала някакво мнение. И сега го беше „променила“? Представи си какво ще последва. Вероятно поредният коментар за потенциалната раздяла на „звезди“, за които Дориан никога не е чувал, или пък „смяташ ли, че тази рокля ми отива?“ Сякаш роклята можеше да се закупи някъде на кораба.

— Невероятно… — промърмори Дориан, докато извръщаше глава.

— Реших, че те харесвам повече, когато спиш, пиеш и ме чукаш.

Дориан въздъхна и остави химикалката. Речта му можеше да почака.