А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (13)

11.

На две мили под Оперативната база на „Имари“ „Призма“

Антарктида

Дориан протегна ръце и пусна куфарчето на земята. Какво би могъл да очаква, че ще направят неговите приятели от „Имари“? Току-що бе излязъл, облечен в атлантски скафандър и стиснал в ръка мистериозно куфарче. А детонаторите на ядрените глави бяха задействани.

Визьорът на шлема му бе огледален — не можеха да видят лицето му. Нуждаеше се от някакъв способ да комуникира с тях, метод за изпращане на съобщение. Огледа се, но не откри нищо. Би могъл да напише посланието си върху леда — беше достатъчно твърд. Раздвижи ръка и изписа във въздуха с големи букви Д-О-Р-И-А-Н. Върху ядрените глави блесна нов ред светлини. Не се получаваше. Огледа се отново, с отчаяната надежда, че може да е пропуснал нещо… До стената, полузаровено в леда, лежеше тяло. Дориан отиде бързо при него и почна да го разравя с ръце. Може би би могъл да включи радиото на скафандъра. Изтри скрежа от лицевото стъкло и неволно се дръпна. Баща му! Лицето му бе обрамчено от замръзнала кръв. Студът го бе съхранил идеално. Те го бяха убили — оставили го бяха тук на Камбаната. Но защо? Кой? Дориан стоеше на колене, загледан в трупа на баща си. Вече не го беше грижа за бомбите.

Откъм дъното на коридора прозвуча звук на блъскаща се в леда стомана. Дориан се обърна. Отгоре се беше спуснал метален кош. Светлините на ядрените глави изглеждаха непроменени.

Дориан довърши освобождаването на тялото на баща си от леда, вдигна го и закрачи към коша. Положи баща си внимателно и се изправи над него. Кошът започна да се издига.