Том Роб Смит
Дете 44 (7)

Западно от Уралските планини, град Волск

13 март

На конвейера за монтаж на автомобили застъпи трета смяна. Илона приключи работа и започна да търка ръцете си с черен сапун, който миришеше на граниво, единственият, с който разполагаха, когато въобще имаше сапун. Водата беше студена, сапунът не се пенеше — просто се разпадаше на мазни парчета — но тя мислеше само за часовете до началото на следващата смяна. Нощта й беше планирана. Първо щеше да изстърже маслото и металните стърготини изпод ноктите си. После ще си отиде вкъщи, ще се преоблече, леко ще се гримира и ще отиде в ресторанта на гарата „Базаров“.

„Базаров“ беше особено популярен сред командированите чиновници, които се отбиваха тук, преди да продължат пътуването си по Транссибирската магистрала на изток или на запад. В ресторанта сервираха храна — чорба с месо, ечемичена каша и сельодка — блюда, които Илона намираше за ужасни. Но по-важно беше, че сервираха алкохол. Тъй като беше забранено да се продава алкохол без мезета на обществени места, храната беше като разрешение да се сервира пиене. Всъщност ресторантът беше евтина кръчма, където можеше да си ангажираш жена. Тук не се спазваше правилото да се продава само по сто грама водка на човек. Базаров, управителят, чието име носеше ресторантът, беше винаги пиян и често налиташе на бой, и ако Илона искаше да продължава да упражнява занаята си в неговото заведение, трябваше да дели доходите си с него. Не можеше да се преструва, че идва да пие тук само за забавление, докато не стане време да се измъкне с някого от платежоспособните посетители. Никой не идваше да пие тук просто за удоволствие: тук се събираха само пътници, местните не се отбиваха. Но това беше предимство. Те вече не ползваха услугите й. Напоследък заболя от нещо — възпаления, червени петна, обриви и други подобни. Един-двама от постоянните й клиенти се оплакваха от същите симптоми и разнесоха лошата й слава из града. Сега беше принудена да контактува само с хора, които не я познаваха, които не оставаха за дълго в града и нямаше да разберат, че са заразени, докато не стигнат Владивосток или Москва, накъдето и да пътуват. Не й доставяше удоволствие да заразява хората дори когато те не бяха особено приятни. Но в този град да отидеш на лекар с оплакване за инфекция, получена по полов път, беше по-опасно от самата инфекция. За неомъжена жена това беше равносилно на признание във всички смъртни грехове. За да се излекува, трябваше да отиде на черния пазар. Но за това трябваха пари, може би много пари, а в момента тя спестяваше за друго, далеч по-важно — за бягството си от този град.

Когато пристигна, ресторантът беше претъпкан и прозорците замъглени. Въздухът миришеше на махорка, евтин тютюн. Пиянски смях се чуваше още от петдесет крачки от кръчмата. Предположи, че са войници. И догадката й се оказа вярна. В планината често се провеждаха военни учения и войниците, когато оставаха свободни, обикновено идваха тук. Базаров се беше специализирал в обслужването на подобна клиентела. Сервираше разредена с вода водка и когато някой се оплачеше, което ставаше често, твърдеше, че това е благороден опит да се ограничи пиянството. Въпреки оплакванията му, колко труден е животът и колко ужасни са посетителите му, тя знаеше, че печели добре от продажбата на разредена водка. Той беше спекулант. Беше мерзавец. Преди няколко месеца, когато се качи горе, за да му даде седмичната сума, през пролуката във вратата го видя да брои рубли, банкнота след банкнота, които държеше в ламаринена кутия, завързана с канап. Гледаше го, притаила дъх как увива кутията в парцал, преди да я скрие в комина. Оттогава мечтаеше да открадне парите и да избяга. Базаров, разбира се, щеше да й извие врата, ако я заловеше, но според нея, ако някога откриеше, че ламаринената кутия е празна, сърцето му щеше да се пръсне там на същото място, до комина. Беше повече от сигурна, че парите и сърцето му са едно и също нещо.

Според нея войниците щяха да пиянстват още някой друг час. В момента само я опипваха, привилегия, за която не плащаха, ако чашата водка не се брои за плащане, а тя не мислеше така. Огледа другите клиенти, разчитайки да напечели малко пари, преди да започне да обслужва войниците. Военният контингент заемаше предните маси, а задните оставаха за другите клиенти, които седяха сами пред питиета и чинии с недокосната храна. Без съмнение: търсеха секс. Нямаше друга причина да висят тук.

Илона пооправи роклята си, пресуши чашата и си проби път през войниците, без да обръща внимание на пощипванията и забележките им, за да стигне до една от задните маси. Мъжът, който седеше там, беше на около четирийсет, може би малко по-млад. Трудно беше да се каже. Не беше симпатичен, но тя реши, че може би заради това ще плати малко повече. Хубавците понякога смятаха, че не е нужно да плащат, сякаш това уреждане на въпроса можеше да носи удоволствие и на двамата. Седна, плъзна крак нагоре по бедрото му и се усмихна.

— Казвам се Таня.

В моменти като този беше по-лесно да мисли за себе си като за някой друг.

Мъжът запали цигара и сложи ръка на коляното й. Не си направи труда да й поръча питие, а отля половината от водката си в една от многото мръсни чаши на масата и я побутна към нея. Тя я завъртя в ръката си, очаквайки го да заговори. Той изпи питието си, без да покаже с нещо, че иска да подхване разговор. Едва сдържайки се да не подбели театрално очи, тя го подкани:

— Как се казваш?

Той не отговори, бръкна в джоба на палтото си и затършува в него. Извади ръката си, свита в юмрук. Тя разбра, че това е някаква игра и от нея се очаква да се включи. Потупа по кокалчетата му. Той обърна юмрука си и бавно започна да разтваря пръстите си един по един…

На дланта му имаше малък слитък злато. Тя се наведе напред. Преди да го е огледала добре, той сви юмрука и скри златото обратно в джоба. Все още не беше казал нито дума. Тя изучаваше лицето му. Очите му бяха зачервени от пиянството и тяхното изражение никак не й хареса. Но тя не харесваше много хора и със сигурност нито един от мъжете, с които беше спала. Ако искаше да бъде придирчива, можеше да се откаже от тази работа, да се омъжи за някой от местните и да се примири с оставането завинаги тук. Единственият начин да се върне в Ленинград, където живееше семейството й и където самата тя бе живяла, докато не я заточиха в този град, за който никога не беше чувала, беше да спести достатъчно пари, за да подкупи държавните служители. Тъй като нямаше високопоставени приятели, които да разрешат да се премести, тя имаше нужда от това злато.

Той почука по чашата й и произнесе първата си дума.

— Пий.

— Първо ми плати. После можеш да ми казваш какво да правя. Такива са правилата, по-точно единственото правило.

По лицето на мъжа се изписа смущение, сякаш беше хвърлила камък в спокойната повърхност на изражението му. За миг тя зърна нещо под любезната му външност, нещо неприятно, заради което й се искаше да извърне поглед. Но заради златото продължи да го гледа и остана на мястото си. Той извади късчето от джоба си и й го подаде. Тя протегна ръка, за да го вземе от потната му длан, но той я затвори и стисна пръстите й. Не болезнено, но здраво. Можеше или да се предаде, или да издърпа ръката си, но без да вземе златото. Усетила какво се очаква от нея, тя първо се усмихна, после се засмя като безпомощно момиче и отпусна ръката си. Той също отпусна своята. Тя взе късчето и започна да го разглежда. Беше с формата на зъб. Погледна мъжа.

— Откъде го взе?

— Когато времената са трудни, хората продават каквото имат.

Подсмихна се. Призля й. Що за валута беше това? Той почука по чашата с водка. Зъбът беше нейният билет за отпътуването й оттук. Тя гаврътна питието си.

* * *

Илона се спря.

— В дъскорезницата ли работиш?

Знаеше, че не работи там, но наоколо бяха само къщите на работниците в дъскорезницата. Той дори не си направи труда да отговори.

— Хей, къде отиваме?

— Почти стигнахме.

Беше я завел до гарата в покрайнините на града. Макар че беше нова, гарата се намираше в един от най-старите квартали с разнебитени едностайни съборетини с ламаринени покриви и тънки шперплатови стени, притиснати една до друга по затъналите в боклуци вонящи улици. В тези съборетини живееха работниците от дъскорезницата по шест-седем души в стая, което беше твърде неподходящо за това, което и двамата си бяха наумили.

Беше смразяващо студено. Илона изтрезняваше. От дългото ходене краката й започнаха да се уморяват.

— Времето е твое. Със златото си купи един час. Така се споразумяхме. Ако приспаднем времето за връщане в ресторанта, имаш двайсет минути, които започват отсега.

— Отвъд гарата е.

— Там има само гора.

— Ще видиш.

Той продължи напред, стигна до сградата на гарата и посочи някъде в тъмнината. Тя пъхна ръце в джоба на палтото си, изравни се с него, примижа и погледна натам, накъдето той сочеше. Виждаше само релси, които изчезваха в гората, и нищо друго.

— Какво да гледам?

— Нататък.

Сочеше малка дървена будка от другата страна на жп линията, почти на самия край на гората.

— Аз съм инженер. Работя по жп линиите. Това е будката на хората от поддръжката. Там няма никого.

— И в стаята никой не би ни попречил.

— Не мога да те заведа там, където съм отседнал.

— Знам едно място, където можеше да отидем.

— Не, тук е по-добре.

— А на мен тук не ми харесва.

— Нали се разбрахме, аз плащам, а ти се подчиняваш. Или ми върни златото, или прави каквото ти казвам.

Всичко вървеше на зле, с изключение на златото. Той протегна ръка в очакване тя да му го върне. Не изглеждаше ядосан, разочарован или нетърпелив. Неочаквано неговото безразличие й хареса. Тя тръгна към будката.

— Като влезем вътре, имаш десет минути, съгласен ли си?

Не последва отговор и тя го прие за съгласие.

Будката беше заключена, но той имаше връзка ключове и след като намери нужния, започна да се бори с катинара.

— Замръзнал е.

Тя не отговори, извърна се и въздъхна, за да покаже неодобрението си. Потайността е добро качество и тя предположи, че е женен. Но тъй като той не живееше в този град, тя не можеше да разбере от какво толкова се страхува. Може би е отседнал при роднини или приятели; може би беше високопоставен партиец. Беше й все едно. Искаше й се следващите десет минути по-скоро да свършат.

Той клекна, обхвана с длани катинара и започна да духа. Ключът се плъзна и се превъртя. Тя остана отвън. Ако там нямаше осветление, сделката се отменяше и тя ще си запази златото. Вече му беше дала предостатъчно време. Ако искаше да го пропилее в безсмислена експедиция, това си беше негова работа.

Той влезе в будката и изчезна в мрака. Тя чу запалването на кибритена клечка. Светлината затрептя в газена лампа. Мъжът намали фитила и окачи лампата на кука в тавана. Тя надникна вътре. Будката беше пълна с релси, винтове, болтове, инструменти и траверси. Миришеше на катран. Той започна да разчиства плота. Тя се засмя.

— В дупето ми ще се забият трески.

За нейна изненада мъжът се изчерви. За да създаде някакво подобие на уют, той разстла палтото си върху плота. Тя пристъпи вътре.

— Истински джентълмен…

Обикновено събличаше връхната си дреха, можеше да седне на леглото и да навие чорапите си, да превърне това в цяло представление. Но като нямаше легло и отопление, щеше да му позволи само да вдигне полата й. И да остане с дрехите си.

— Надявам се да нямаш нищо против да остана с палтото си?

Тя затвори вратата, без да очаква да стане по-топло вътре, където беше почти толкова студено, колкото и навън. Обърна се.

Мъжът стоеше много по-близо, отколкото тя си спомняше. Видя нещо метално да лети срещу нея, но нямаше време да се досети какво е. Предметът я удари в скулата. Болката се стрелна по цялото й тяло, спусна се по гръбнака чак до краката. Мускулите й се отпуснаха, краката й се подкосиха, сякаш някой преряза сухожилията й. Тялото й се отпусна на пода до вратата. Зрението й се замъгли, лицето пламна, в устата си усети кръв. Щеше да припадне, да изгуби съзнание, но със сетни усилия на волята се бореше да запази самообладание и се стараеше да го чуе какво говори.

— Ще правиш каквото кажа.

Дали подчинението щеше да го задоволи? Парченца от счупения зъб се забиха във венеца й и я убедиха в противното. Не вярваше в милостта му. Ако щеше да умре в този град, който мразеше, в който бе заточена по решение на съда, на хиляда и седемстотин километра от семейството си, то щеше да умре, като издере очите му.

Той хвана ръцете й, разчитайки, че тя няма да се съпротивлява. Но тя събра слюнка и кръв в устата си и се изплю в очите му. Той сигурно се изненада, защото я пусна. Илона усети вратата зад себе си и я блъсна — вратата се отвори и тя падна по гръб в снега навън, гледайки небето. Той я сграбчи за краката. Тя започна да рита като обезумяла, опитвайки се да се отскубне, но той я хвана за единия крак и я издърпа обратно в будката. Тя се стегна и се прицели: петата й попадна в челюстта му. Попадението беше добро, защото главата му отхвръкна назад. Изстена и я пусна. Тя се обърна по корем, изправи се и побягна.

Тъй като залиташе, едва след няколко секунди осъзна, че тича по траверсите и се отдалечава от града и гарата. Инстинктът й подсказваше да избяга по-далеч. Инстинктът обаче я подведе. Отдалечаваше се от безопасността. Погледна назад. Мъжът я преследваше. Тя трябваше да продължи в същата посока или да се обърне. Нямаше начин да го заобиколи. Опита се да извика, но устата й беше пълна с кръв. Задави се, забави ход и той скъси разстоянието между тях. Настигаше я.

Изведнъж земята се разтресе. Тя вдигна поглед. Наближаваше товарен влак. Носеше се към тях, кълба дим изригваха от комина на локомотива. Тя отчаяно размаха ръце. Но дори машинистът да я види, няма да може да спре навреме, тъй като разстоянието между тях беше не повече от петстотин метра. Оставаха само секунди до сблъсъка. Тя обаче не слезе от релсите, а продължи да тича срещу влака, все по-бързо — с намерението да се хвърли под него. Влакът не намаляваше скоростта. Не се чуваше нито скърцане на спирачки, нито свирката на локомотива. Вече беше толкова близо, че вибрациите я разтърсваха.

Влакът щеше да я премаже. Отскочи от релсите и затъна в дебелия сняг. Локомотивът и вагоните прелетяха с рев покрай нея, разтърсиха близките дървета и снегът се посипа от клоните. Останала без дъх, тя погледна назад с надеждата, че преследвачът й е убит, смазан под влака или е останал от другата страна на релсите. Но той беше запазил самообладание. Беше скочил от същата страна и лежеше в снега. Изправи се и се заклатушка към нея.

Тя изплю кръвта, изпълнила устата й, и извика: това беше отчаян вик за помощ. Но влакът беше товарен и нямаше кой да я види или чуе. Изправи се и се затича, стигна до гората, без да спира, без да обръща внимание на клоните, които я удряха по лицето и се заплитаха в дрехите й. Разчиташе да направи кръг в гората и да се върне по релсите в града. Не можеше да се скрие тук: той беше твърде близо и луната светеше твърде ярко. Макар да знаеше, че е най-добре да тича само напред, Илона се поддаде на изкушението и се обърна. Трябваше да види къде е той.

Нямаше го. Не го виждаше. Влакът все още преминаваше покрай нея с грохот. Сигурно беше я изгубил, когато тя влезе в гората. Смени посоката и се затича към града, към спасението.

Мъжът се показа иззад едно дърво и я хвана през кръста. Заедно паднаха в снега. Той се озова върху нея, смъкваше палтото й и нещо крещеше. Тя не го чуваше заради тракането на влака. Виждаше само зъбите и езика му. Изведнъж си спомни: беше се подготвила за този момент. Бръкна в джоба си и напипа длетото, което беше откраднала от работата. Беше го използвала и преди, но само като заплаха, само за да покаже, че може да се бори, ако се стигне дотам. Стисна дървената дръжка. Имаше само една възможност. Мъжът плъзна ръка под роклята й, а тя заби металния връх отстрани в главата му. Той седна и се хвана за ухото. Тя отново нанесе удар и поряза ръката, която стискаше ухото. Можеше да го удари отново и отново, можеше даже да го убие, но желанието й да избяга се оказа по-силно. Запълзя назад на четири крака като насекомо, като продължаваше да държи окървавеното длето.

Мъжът падна на колене и запълзя след нея. Част от ухото му висеше на ивица кожа. Лицето му бе изкривено от гняв. Спусна се да я хване за глезените. Тя едва успя да се измъкне, защото пълзеше по-бързо, но стигна до едно дърво. Беше принудена да спре рязко, тогава той я настигна и я хвана за глезена. Тя замахна към ръката му, удари го и го поряза. Мъжът я сграбчи за китката и я задърпа към себе си. Почти бяха допрели лицата си, когато тя се наведе напред и се опита да го ухапе по носа. Той я хвана за врата със свободната си ръка, стисна я и я задържа далеч от себе си. Тя се задъхваше, опитваше се да се освободи, но хватката му бе твърде силна. Задушаваше се. Метна се встрани. Телата им се преплетоха — затъркаляха се в снега, ту единият, ту другият отгоре.

Необяснимо защо, той изведнъж пусна врата й. Тя се закашля и отново си пое въздух. Мъжът беше все още върху нея, притискаше я към земята, но вече гледаше в друга посока. Вниманието му бе привлечено от нещо друго, от нещо встрани от тях. Тя обърна глава.

Голо тяло на младо момиче беше потънало в снега до тях. Кожата му беше бледа, почти прозрачна. Косата му беше руса, почти бяла. Устата широко отворена и пълна с пръст. Пръстта образуваше купчинка, която се издигаше над тънките му посинели устни. Ръцете, краката и лицето на момичето, изглежда, не бяха наранени, покрити с лек слой сняг, който те разхвърлиха, когато се блъснаха в тялото. Но тялото беше зверски разкъсано. Зееше дупка, в която се виждаха обезобразени вътрешни органи. Голяма част от кожата липсваше, беше разрязана или обелена, сякаш тялото бе нападнато от глутница вълци.

Илона вдигна поглед към преследвача си. Той като че ли беше забравил за нея. Беше се вторачил в тялото на момичето. Изведнъж го разтърсиха спазми, той се преви на две и повърна. Без да се замисли, тя сложи ръка на гърба му, за да го успокои. Но веднага се опомни, осъзнавайки кой е този мъж и какво й беше причинил, издърпа ръката си, изправи се и побягна. Този път инстинктът й за самосъхранение не я подведе. Излезе от гората и се затича към гарата. Нямаше представа дали мъжът я преследва, или не. Този път не извика, не забави крачка и не погледна назад.