Том Роб Смит
Дете 44 (5)

Трийсет километра северно от Москва

15 февруари

Пътищата извън Москва бяха заледени и макар да бяха сложили вериги на гумите, пътуваха с не повече от двайсет и пет километра в час. Вятърът подхващаше снежни вихрушки, толкова силни, сякаш беше заинтересуван Лев да не стигне до селото. Чистачките не смогваха да почистят поне малко от предното стъкло. Видимостта не превишаваше десет метра, но камионът упорито напредваше. Беше проява на отчаяние от страна на Лев да предприеме пътуване при тези условия.

Лев, приведен напред и разстлал картата в скута си, седеше до Василий и шофьора. И тримата бяха облечени така, сякаш се намираха навън — с палта, ръкавици и шапки. Стоманената кабина със стоманен покрив и стоманен под се отопляваше само от горещия въздух от бръмчащия двигател. Но кабината все пак донякъде ги предпазваше от лошото време. Деветимата тежковъоръжени агенти отзад пътуваха без всякакви удобства. Камионите ЗиС-151 имаха покриви от брезент, през цепнатините на който проникваха вятърът и дори снегът. Температурите можеха да паднат до минус трийсет градуса и каросерията на ЗиС-151 бе оборудвана с печка на дърва, завинтена за пода. Тези тумбести приспособления можеха да стоплят само хората в непосредствена близост до тях и мъжете бяха принудени да се загръщат плътно в шинелите си и да сменят местата си. Самият Лев бе седял много пъти отзад: на всеки десет минути двамата най-близо до печката неохотно ставаха и заемаха места в най-далечния и най-студен край на пейките, докато останалите се придвижваха към топлината.

За първи път в кариерата си Лев долавяше недоволство в екипа. Нито неудобствата, нито липсата на сън бяха причина за това. Хората му бяха свикнали с лошите условия. Не, имаше нещо друго. Може би фактът, че идването тук можеше да се избегне. Може би не вярваха в следата Кимово. Но и преди бе търсил подкрепа от хората си и винаги я беше получавал. Тази вечер усещаше враждебност и съпротива. Не беше свикнал с това, с изключение на Василий. Прогони мисълта. В момента популярността беше най-малката му грижа.

Ако хипотезата му се окажеше вярна, ако заподозреният беше в Кимово, той сигурно щеше да тръгне на разсъмване сам или с приятеля си. Лев се надяваше, въпреки всичко, че ще стигнат в селото навреме. Беше решил да не се обръща към местната милиция в Загорск, най-близкия голям град, защото според него те бяха аматьори, недисциплинирани и не добре обучени. При такава операция не можеше да се довери дори на местното отделение на МГБ. Бродски вече знаеше, че го търсят, и едва ли би се предал. Можеше да се съпротивлява до смърт, а трябваше да бъде заловен жив. Признанията му бяха от първостепенна важност. Още повече че бягството му бе злепоставило Лев и той бе твърдо решен да поправи стореното, да го арестува лично. Не беше просто въпрос на чест. И дори не заради това, че кариерата му зависи от успеха. Последиците биха били много по-големи. Провалът в такъв важен шпионски случай можеше да предизвика подозрения, че Лев умишлено е саботирал разследването. Неуспехът да залови заподозрения щеше да го компрометира допълнително и да постави предаността му под съмнение.

Проверявай тези, на които се доверяваш.

Никой не беше изключение от това правило, дори и онези, които го бяха наложили.

Ако Бродски не беше в Кимово, ако Лев грешеше, Василий пръв щеше да свидетелства, че началникът му е пренебрегнал обещаващата следа Киев. Усетили слабостта му, и други от управлението като зверове наобиколили ранена жертва, щяха да го обвинят в непригодност, а Василий като негов заместник щеше да заеме мястото му. В йерархията на Държавна сигурност положението можеше да се промени само за една нощ, така че и за двамата кариерата зависеше от откриването на предателя.

Лев погледна към заместника си, мъж, еднакво привлекателен и отблъскващ — сякаш добрите му черти бяха нанесени върху гнила сърцевина, лице на герой със сърце на подмазвач. В привлекателната му фасада имаше едва забележими недостатъци, проличаващи в ъгълчетата на устата му, леко презрение, което при внимателно тълкуване намекваше за тъмни мисли под привлекателната му външност. Може би усетил, че е наблюдаван, Василий се обърна и се усмихна със своята тънка двусмислена усмивка. Явно нещо му бе доставило удоволствие. Лев веднага разбра, че е допуснал грешка.

Погледна картата. Кимово, с население по-малко от хиляда души, беше просто петънце на картата на Съветския съюз. Беше предупредил шофьора да не очаква пътни знаци. Дори с петнайсет километра в час можеха да подминат селото, докато шофьорът успееше да смени скоростите. Прокарвайки пръст по картата, Лев започна да подозира, че са пропуснали завоя. Все още пътуваха на север, а трябваше да пътуват на запад. Тъй като бе почти невъзможно да се ориентира по заобикалящия ги пейзаж, той изчисли по километрите къде се намират. Бяха изминали няколко излишни километра на север. Шофьорът беше подминал завоя.

— Обръщай!

Лев забеляза, че нито шофьорът, нито Василий се изненадаха от тази заповед.

Шофьорът промърмори:

— Но ние не видяхме отбивката.

— Пропуснали сме я. Спри камиона.

Шофьорът намали плавно, като натискаше спирачките на кратки интервали, за да не занесе камиона на леда. Камионът спря постепенно, Лев скочи на земята и в снежната виелица започна да насочва шофьора как да направи обратен завой, като се има предвид, че ЗиС-151 заемаше почти цялото пътно платно. Беше обърнал почти наполовина и застанал напряко на шосето, когато шофьорът, изглежда, пренебрегнал указанията на Лев, даде на заден прекалено бързо. Лев се затича напред и заблъска по вратата, но беше прекалено късно. Едно от задните колела излезе от пътя и се завъртя напразно в снежна преспа. Лев сдържаше гнева си поради нарастващото подозрение към шофьора, който беше проявил чудовищна некомпетентност. И камионът, и шофьорът бяха подбрани от Василий. Лев отвори вратата на кабината и изкрещя, за да надвика вятъра:

— Излез!

Шофьорът се подчини. Агентите, които пътуваха отзад, също бяха наскачали на пътя. Гледаха Лев с неодобрение. Дали раздразнението им бе предизвикано от забавянето, от самата задача или от ръководството? Не можеше да разбере. Нареди на един от тях да седне на кормилото, а останалите, включително и Василий, започнаха да избутват камиона от снега. Колелото се въртеше и разпръскваше мръсна киша по униформите им. Най-накрая колелото стъпи на пътя и камионът потегли. Лев изпрати унижения шофьор да седне отзад. Подобна грешка беше повече от достатъчна да се подаде писмен рапорт и да се получи присъда за ГУЛАГ. Василий сигурно му беше обещал, че няма да го наказват, но това обещание можеше да бъде спазено само ако Лев се провали. Лев си помисли колко ли други от екипа му разчитат повече на провала, отколкото на успеха му. Чувстваше се сам, изолиран от собственото си поделение. Седна зад кормилото. Той щеше да шофира сам. Щеше да ги заведе в селото. Не можеше да има доверие на никого. Василий седна до него, като мъдро замълча. Лев включи на скорост.

Вече бяха на правилния път, пътуваха на запад и наближаваха Кимово, а бурята беше преминала. Започна да изгрява слабото зимно слънце. Лев се чувстваше крайно изтощен. Шофирането през снега беше изцедило последните му сили. Ръцете и раменете му бяха схванати, клепачите натежали. Минаваха през селски местности — поля и гори. Навлязоха в малка долина и видяха селото: група дървени къщи, някои до пътя, други — малко по-настрани, всичките с правоъгълни основи и високи триъгълни покриви, форма, не променяна от стотици години. Това бе старата Русия: селата възникваха край дълбоки кладенци, тук и досега бяха живи древните митове, според които здравето на добитъка зависеше от Дворовой, духовете в стопанството. Тук родителите казваха на децата си, че ако не са послушни, духовете ще ги откраднат и ще ги превърнат в дървета. Родителите бяха слушали тези истории като деца и не бяха успели да ги надраснат, прекарваха месеци в шиене на дрехи, които да даряват на горските нимфи, русалки, които живееха по дърветата и ако поискат, можеха да гъделичкат някого до смърт. Лев беше израснал в града и тези селски суеверия не означаваха нищо за него, учудваше се колко малко бе направила идеологическата революция за изкореняването на този примитивен селски фолклор.

Лев спря камиона при първата къща. От джоба на якето си извади стъклено шишенце с мръснобели кристалчета с неправилна форма — чист амфетамин — наркотик, използван от нацистите. Научи за него на Източния фронт, когато Червената армията започна да настъпва, взимаше военнопленници и възприемаше някои от навиците им. Имаше операции, при които не можеше да става и дума за почивка. Сега тази беше една от тях. Наркотикът му бе предписан от лекар от МГБ и той го взимаше всеки път, когато задачата изискваше да будува по цели нощи. В такива случаи амфетаминът не беше за подценяване. Но след около едно денонощие настъпваше абсолютно изтощение, което можеше да бъде преодоляно с още една доза или с дванайсетчасов сън. Започваха да се появяват странични ефекти. Беше отслабнал, кожата на лицето му се беше изопнала. Паметта му се влоши, убягваха му подробности и имена, предишни случаи и арести се преплитаха в главата му и вече трябваше да си води бележки. Не можеше да се прецени дали в резултат на наркотика параноята му ставаше по-силна, тъй като тя беше нещо постоянно, добродетел, която трябваше да се тренира и култивира. Ако ставаше по-силна под влияние на амфетамините, това беше добре.

Изсипа няколко кристала на дланта си, после добави още малко, опита се да си спомни точната доза. По-добре е да вземе повече, отколкото по-малко. Доволен, ги преглътна, като отпи от манерката. Водката опари гърлото му, но не успя да притъпи острия вкус на химическото вещество, от което му се повдигна. Изчака усещането да премине и се огледа. Пресен сняг покриваше всичко. Лев беше доволен. Извън Кимово човек нямаше къде да се скрие. Биха го видели от километри, а следите в снега се забелязваха лесно.

Нямаше представа коя от къщите е на Михаил Зиновиев. Тъй като военният камион, спрял на пътя, отнемаше елемента на изненадата, Лев скочи от кабината, извади оръжието си и тръгна към най-близката къща. Амфетаминът още не беше подействал, но той се чувстваше вече по-бодър, сетивата му се изостриха, мозъкът му се подготвяше за неизбежния приток на наркотика. Стигна до входа и провери оръжието си.

Още преди да е почукал на вратата, се появи възрастна жена. Кожата й беше тънка като пергамент, беше облечена в проста синя рокля с бели ръкави, забрадена с пухен шал. Не се впечатли нито от Лев, нито от оръжието или униформата му, нито от военния камион. Не се страхуваше от нищо и не направи опит да скрие презрението, което се четеше на лицето й.

— Търся Михаил Святославович Зиновиев. Това неговата къща ли е? Къде е той?

Сякаш й говореха на чужд език, тя наведе глава настрани и не отговори. За втори път през тези дни възрастна жена не показваше страх от него и проявяваше открито презрение. Имаше нещо у тези жени, което ги правеше недосегаеми; авторитетът му не означаваше нищо за тях. За щастие патовата ситуация се разреши, когато синът на жената, як мъж, излезе забързано от къщата. Нервно заеквайки от вълнение, той каза:

— Извинете я. Стара е. Какво мога да помогна?

И синът отново се извини заради майка си.

— Михаил Святославович. Къде е той? Коя е неговата къща?

Като разбра, че Лев няма намерение да ги арестува, че той и семейството му са в безопасност, синът изпита огромно облекчение. Доволен посочи къщата на съседа си.

Лев се върна при камиона. Раздели екипа на три групи, за да заобиколят къщата от различни страни, едната група отпред, втората отзад, а третата да обгради плевнята. Всички бяха въоръжени с деветмилиметрови автоматични пистолети „Стечкин“, специално предназначени за МГБ. Един във всяка група носеше автомат „АК-47“. Бяха готови за сражение, ако се стигнеше дотам.

— Трябва да заловим предателя жив. Ако се съмнявате, ако въобще изпитвате някакво съмнение, не стреляйте.

Лев повтори командата, като най-вече я адресира към групата, водена от Василий. Убийството на Анатолий Бродски би било наказуемо нарушение. Трябваше преди всичко да опазят живота на заподозрения, а собствената им безопасност беше на второ място. В отговор Василий взе „АК-47“, който се полагаше на групата му.

— Просто за да съм сигурен.

За да пресече възможността на Василий да провали операцията, Лев го изпрати на най-незначителния обект.

— Твоята група ще обгради плевнята.

Василий мълчаливо тръгна. Лев го хвана за ръката.

— Трябва да го заловим жив.

На път към къщата отрядът се раздели на три групи, които поеха в различни посоки. Съседите надничаха уплашено иззад перденцата и бързо се дръпваха назад. На трийсетина крачки от вратата Лев се спря, за да могат другите две групи да заемат позиция. Екипът на Василий обгради плевнята, втората група заобиколи къщата отзад и всички зачакаха сигнала на Лев. Отвън нямаше признаци на живот. От комина се виеше дим. На малките прозорчета висяха стари перденца, през които не се виждаше нищо вътре. Цареше тишина, ако се изключеше щракането на предпазителите на „АК-47“. Изведнъж от малката постройка зад къщата, очевидно тоалетна, излезе момиче, което си тананикаше нещо весело. Тримата военни до Лев се обърнаха и насочиха пистолетите си към нея. Малкото момиче замря на място ужасено. Лев вдигна ръце.

— Не стреляйте!

Сдържа дъха си с надеждата да не чуе автоматен огън. Никой не помръдна. Момичето изтича към къщата, викайки майка си.

Лев усети първия прилив на амфетамина — умората му се изпари. Втурна се напред и неговите хора се устремиха след него, обградиха къщата като в примка, която се стяга около врата. Момиченцето отвори вратата и изчезна в къщата. Лев беше само на секунди след него, блъсна вратата с рамо и с вдигнат пистолет нахлу вътре. Озова се в малка топла кухня, където се носеше мирис на закуска. Две момичета — по-голямото на десетина години, а по-малкото на не повече от четири — стояха пред огнището. Майка им, набита жена, която изглеждаше така, сякаш можеше да погълне куршумите и да ги изплюе обратно, стоеше пред тях, сложила ръце на гърдите им, за да ги предпази. Откъм задната стая влезе мъж на около четирийсет години. Лев се обърна към него.

— Михаил Святославович?

— Да?

— Казвам се Лев Степанович Демидов, офицер от МГБ. Анатолий Тарасович Бродски е шпионин. Търсим го за разпит. Кажете къде е.

— Анатолий?

— Приятелят ви. Къде е той? И не лъжете.

— Анатолий живее в Москва. Работи като ветеринарен лекар. Не съм го виждал от години.

— Ако ми кажете къде е, ще забравя, че е идвал тук. А вие със семейството ви ще бъдете в безопасност.

Жената на Михаил му хвърли изразителен поглед: предложението й се стори примамливо. Лев изпита силно чувство на облекчение. Беше се оказал прав. Предателят беше тук. Без да чака отговор, Лев даде знак на хората си да започнат обиска.

* * *

Василий влезе в плевнята с пръст на спусъка. Пристъпи към купа слама, единственото възможно скривалище, достатъчно високо да скрие човек. Изстреля няколко кратки откоса. Сламата се разхвърча. Дулото на автомата му димеше. Кравите зад него изпръхтяха, размърдаха се и затропаха с копита. Но кръв нямаше. Тук нямаше никого и напразно си губеха времето. Излезе навън, преметна автомата през рамо и запали цигара.

Разтревожен от стрелбата, Лев изтича от къщата. Василий му извика:

— Тук няма никого.

Кипящ от прилив на наркотична енергия, Лев забърза към плевнята, стиснал зъби.

Раздразнен, че не му обръщат внимание, Василий хвърли цигарата и се загледа как снегът се топи около нея.

— Няма го тук, освен ако не се е маскирал като крава. Може би трябва да ги застреляш за всеки случай.

Василий се огледа, очаквайки колегите му да се засмеят, и те се засмяха. Той не се заблуждаваше: знаеше, че на никого не му е смешно. Нещо повече, смехът им означаваше, че равновесието на силите е започнало да се променя. Предаността им към Лев отслабваше. Може би се дължеше на изтощителното пътуване. Може би Лев бе оставил на свобода Бродски, докато трябваше да го арестува. Но Василий се питаше дали това няма нещо общо с Фьодор и със смъртта на неговото момче. Много от хората тук бяха приятели на Фьодор. Ако съществуваше възмущение, то можеше да бъде манипулирано.

Лев се наведе и огледа следите в снега. Стъпките от ботуши бяха пресни; някои бяха оставени от военните, но под тях имаше други, които водеха от плевнята към полето. Лев се изправи и влезе вътре. Василий извика след него:

— Вече я претърсих!

Без да му обърне внимание, Лев опипа разбития катинар: видя постланите чували и се върна на двора, гледайки към полето.

— Искам трима души да дойдат с мен, най-бързите трима. Василий, ти ще останеш тук. Продължи да претърсваш къщата.

Съблече тежкото си зимно палто и го подаде на заместника си, без да изглежда жестът му високомерен. Сега, когато можеше да се движи с лекота и дори да тича, той бързо тръгна по следите към полето.

Тримата военни, на които бе заповядано да го последват, дори не съблякоха шинелите си. Началникът им ги караше да тичат в снега без горна дреха, а дори не си направи труда да огледа тялото на загиналия син на колегата им. Бе подминал смъртта на момчето като нещо незначително. Те нямаха намерение да хванат пневмония, сляпо подчинявайки се на началник, чиято власт може би скоро щеше да му бъде отнета, началник, който не се грижеше за тях. Но Лев все още беше техен началник, поне за момента, и след като размениха погледи с Василий, тримата се затичаха бавно, показвайки престорено подчинение, като се впуснаха да преследват мъж, който вече беше на стотици метри пред тях.

Лев ускори крачка. Амфетаминът му помагаше да се концентрира: не съществуваше нищо друго освен следите в снега и ритъма на стъпките му. Не можеше да спре или да се забави, не можеше да се провали, не усещаше студа. Макар да предполагаше, че заподозреният има поне час преднина, това не го тревожеше. Той не подозираше, че го преследват, и почти сигурно вървеше, без да бърза.

Пред него се показа билото на полегат хълм и Лев се надяваше, че оттам ще види беглеца. На върха спря и се огледа. Навред бяха се ширнали заснежени поля. В далечината се виждаше гъста гора, но пред нея, на около километър, забеляза фигурата на мъж, който бавно се придвижваше в снега. Не беше селянин или работник. Беше предателят. Лев бе сигурен в това. Вървеше на север, към гората. Ако успееше да стигне до края й, щеше да се скрие. Лев нямаше кучета, които да го преследват. Хвърли поглед през рамо — тримата агенти бяха изостанали. Връзката с тях беше прекъсната. Не можеше да разчита на тях. Трябваше сам да хване предателя.

Анатолий спря и се огледа, сякаш шестото чувство му подсказа, че го преследват. Надолу по хълма към него тичаше някакъв човек. Без съмнение беше от Държавна сигурност. Беше сигурен, че всички свързващи го с това отдалечено село улики са унищожени. Затова за миг замря на мястото си, хипнотизиран от вида на преследвача. Бяха го открили. Усети как стомахът му се свива на топка, лицето му пламва и, осъзнал, че този мъж означава смърт, се обърна и се затича към гората. Първите му стъпки бяха тромави поради паниката, той залитна настрани и нагази в по-дълбокия сняг. Бързо разбра, че палтото му пречи. Съблече го, хвърли го в снега и се затича, за да спаси живота си.

Не направи повече грешката да погледне назад. Виждаше само гората пред себе си. При тази скорост щеше да стигне до нея, преди преследвачът му да го залови. Гората даваше възможност да изчезне, да се скрие. А ако се стигнеше до борба при наличието на клони и камъни, вероятността да победи щеше да е по-голяма, отколкото в откритото голо поле.

Лев се затича по-бързо, напрягайки всички сили, сякаш спринтираше на писта. Подсъзнателно помнеше, че теренът крие опасности и е рисковано да тича с такава скорост. Но амфетаминът го караше да вярва, че всичко е възможно, че можеше да скъси разстоянието между тях.

Изведнъж загуби равновесие, хлъзна се встрани и падна по лице в снежна преспа. Замаян, овалян в сняг, се търкулна по гръб и си помисли дали не си е счупил нещо, докато гледаше бледосиньото небе. Не изпитваше болка. Изправи се, изтърси снега от лицето и ръцете си и равнодушно огледа драскотините по дланите си. Потърси Бродски, очаквайки да го види как се скрива в гората. Но за негова изненада заподозреният също бе спрял да тича. Стоеше неподвижен. Объркан, Лев се втурна към него. Не разбираше защо когато бягството изглеждаше възможно, той бе отпуснал ръце. Беше се вторачил някъде в краката си. Деляха ги едва стотина метра. Лев извади пистолета си, прицели се, като добре знаеше, че няма да уцели от такова разстояние. Сърцето му биеше тежко, два удара на всяка крачка. Заля го нов прилив на енергия от наркотика и той усети как устата му пресъхна. Пръстите му трепереха от прекомерната енергия, по гърба му се стичаше пот. Разделяха ги едва петдесетина крачки. Бродски се обърна. Не беше въоръжен. Ръцете му бяха празни; оставяше впечатлението, че изведнъж и необяснимо защо е решил да се предаде. Лев продължи напред, по-близо и по-близо. Най-сетне видя защо беше спрял Бродски. От гората го делеше покрита с лед река, широка около двайсет метра. Тя не се виждаше от хълма, скрита под одеялото тежък сняг, покриващ ледената повърхност. Лев извика:

— Всичко свърши!

Анатолий се замисли над думите му, обърна се към гората и стъпи на леда. Стъпките му бяха несигурни, плъзгаше се по гладката повърхност. Ледът скърцаше под краката му и едва го удържаше. Той не забави крачка. Стъпка след стъпка ледът започваше да се пропуква — по повърхността се образуваха черни криви линии, кръстосвайки се и разпростирайки се под краката му. Колкото по-бързо вървеше, толкова по-бързо плъзваха линиите във всички посоки. През пукнатините се процеждаше ледена вода. Той продължи напред: беше по средата на реката, оставаха му десетина метра до другия бряг. Погледна надолу към тъмната ледена вода.

Лев стигна до брега, прибра пистолета си в кобура и протегна ръка.

— Ледът няма да ви издържи. Все едно няма да стигнете до гората.

Бродски спря и се обърна.

— Не се и опитвам да стигна до гората.

Вдигна десния си крак и с рязко движение разби леда с ботуша си. Водата изби от процепа, ледът се разчупи и той пропадна в реката.

Вцепенен от ужас и студ, той потъваше, вдигнал лице към слънчевата светлина. После, усетил, че водата го дърпа нагоре, заплува по течението, далеч от дупката в леда. Нямаше намерение да излезе на повърхността. Щеше да изчезне в тъмната вода. Дробовете му започваха да парят, вече не усещаше тялото си, което се бореше с желанието му да умре. Заплува надолу по течението, колкото можеше по-бързо и по-далеч от светлината, далеч от възможността да оцелее. Накрая естествената му издръжливост го издигна на повърхността; но вместо въздуха лицето му се допря в прозрачен слой лед. Течението бавно го отнасяше по-надолу.

* * *

Предателят нямаше намерение да изплува, без съмнение се отдалечаваше от дупката, за да намери смъртта си и да защити съучастниците си. Лев се затича надолу по брега, преценявайки къде под леда можеше да е той. Разкопча тежката портупея, пусна я на земята и стъпи върху замръзналата река, ботушите му се пързаляха по леда, който започна да се огъва под тежестта му. Той продължи да върви, стараейки се да стъпва колкото може по-леко, но ледът се пропукваше. Като стигна средата на реката, клекна и започна бързо да разгребва снега. Но заподозреният не се виждаше — навсякъде само тъмна вода. Лев слезе още по-надолу по течението и все нови пукнатини следваха всяка негова стъпка, обграждаха го от всички страни. Водата започна да се надига, пукнатините се съединяваха. Вдигна поглед към небето, напълни дробовете си и се подготви, когато чу силно пропукване.

Ледът пропадна.

Лев не почувства веднага студа, загрят от действието на амфетамина, но знаеше, че трябва да действа бързо. При тази температура разполагаше със секунди. Обърна се. На две места светлината проникваше през дупките в леда, но иначе водата беше тъмна, скрита от слънцето от дебелия слой сняг. Оттласна се от дъното и се понесе надолу по течението. Не виждаше нищо, но плуваше все по-нататък, като опипваше сляпо вдясно и вляво. Дробовете му страдаха за въздух. В отговор той увеличи скоростта, зарита по-силно и заплува по-бързо. Скоро нямаше да има избор, трябваше да се върне или да умре. Осъзнал, че няма да има втора възможност, че връщането с празни ръце може да означава разстрел, направи ново загребване надолу по течението.

Ръката му докосна нещо меко: беше плат, крак, обут в панталон. Беше Бродски, когото течението беше притиснало към леда. Беше отпуснат, но докосването на Лев като че ли го върна към живота и той започна да рита. Лев се гмурна под него и го хвана за врата. Изпита остра болка в гърдите. Трябваше веднага да изплува и да поеме въздух. Обвил врата на заподозрения с една ръка, се опита да разбие леда над главата си, но ударите му отскачаха от гладката твърда повърхност.

Бродски престана да се съпротивлява. Решил да умре, потискайки инстинкта си да оцелее, той отвори уста, напълни дробовете си с ледена вода в предусещане на смъртта.

Лев виждаше потоците слънчева светлина нагоре по течението. С всички сили движеше краката си и двамата се устремиха към светлината. Пленникът му не даваше признаци за живот, беше в безсъзнание. На Лев му се виеше свят, не можеше повече да сдържа дъха си. Оттласна се още веднъж и усети слънчевата светлина по лицето си. Двамата мъже изплуваха на повърхността.

Лев отново и отново си поемаше въздух. Но Бродски не дишаше. Лев го теглеше към брега, като си пробиваше път през късовете лед. Кракът му докосна дъното. Излезе на брега, дърпайки пленника след себе си. И двамата бяха посинели от студ. Лев не спираше да трепери, докато Бродски оставаше неподвижен. Лев отвори устата му и оттам бликна вода, преобърна го и започна да вкарва въздух в дробовете му през устата.

— Хайде, съвземи се!

Бродски се закашля мъчително и дойде в съзнание, приведе се на две и повърна ледената вода, която беше в стомаха му. Лев нямаше време да изпита облекчение. След минути щяха да умрат от измръзване. Изправи се. Наблизо тичаха тримата военни.

Те бяха видели Лев да изчезва в реката и бяха разбрали, че началникът им е бил прав. В един миг равновесието на силите вече се промени отново в полза на Лев. Недоволството от начина, по който беше подходил в случая с Фьодор, вече не означаваше нищо. Единствената причина, поради която не се страхуваха да изразяват емоциите си, беше очакването, че операцията ще се провали и Лев ще бъде отстранен от ръководството. Но се случи другояче и сега положението му щеше да е по-стабилно отпреди. Затичаха се колкото можеха по-бързо; животът им зависеше от това.

Лев се отпусна в снега до пленника. Очите на Бродски се затваряха — той отново изпадаше в безсъзнание. Лев му удари плесница. Сега беше най-важно да не заспи. Удари го отново. Бродски отвори очи и веднага ги затвори. Лев го удари отново и отново, и отново. Времето им изтичаше. Изправи се и извика на подчинените си.

— Побързайте!

Гласът му секна, енергията му спадна, студът най-после го завладя и предизвиканата от химикалите активност го напусна. Действието на наркотика беше отслабнало. Налегна го неимоверна умора. Дотичаха военните.

— Свалете палтата си! Запалете огън!

И тримата се съблякоха, загърнаха Лев с едното палто, а Бродски с другите две. Това не беше достатъчно. Нужен беше огън. Тримата агенти се огледаха за дърва. Наблизо имаше ограда и двама се затичаха натам, а третият започна да реже на ленти ръкава на грубата си памучна риза. Лев остана до Бродски, от време на време го плескаше по бузите, за да не заспи. Но и него го клонеше на сън. Очите му се затваряха. Нуждаеше се от почивка.

— Побързайте!

Искаше да извика, но гласът му едва се чу.

Двамата военни се върнаха с дъски от оградата. Разчистиха снега и наредиха дъските на замръзналата земя. Под тях сложиха парчетата плат. Наоколо добавиха клони във вид на пирамида. Единият от агентите извади запалката си и изля бензин върху памучния плат. Кремъкът даде искра, платът пламна. Дървото запуши. Но дъските бяха влажни и не горяха. Димът се издигаше нагоре. Лев не усещаше топлина. Отпра подплатата на куртката си и я пъхна в огъня. Ако не се разгореше, и двамата щяха да загинат.

Тримата имаха само една запалка. Разглобиха я внимателно и изляха остатъка от бензина върху тлеещите дърва. Появиха се слаби пламъчета и подхванаха смачканата цигарена кутия и накъсаните хартийки. И тримата военни бяха коленичили и разпалваха огъня. Дъските, пращейки, се разгаряха.

Анатолий отвори очи и се загледа в пламъците. Въпреки желанието си да умре, беше прекрасно да усеща топлината. Огънят се извиси, дъските проблясваха в червено и той с учудване осъзна, че няма да умре.

Лев седна и се загледа в огъня. От дрехите му се вдигаше пара. Двамата агенти, в желанието да си върнат неговото разположение, отидоха за дърва. Третият пазеше. Щом огънят се разгоря, Лев нареди на единия от подчинените си да се върне в къщата и да подготви завръщането им в Москва. Обърна се към Бродски и го попита:

— Можете ли да вървите?

— Често ходех за риба със сина си. Нощем палехме огън като този и седяхме край него. Той не обичаше да лови риба, но мисля, че се радваше на огъня. Ако не беше умрял, щеше да е горе-долу на вашата възраст.

Лев не отговори.

Пленникът добави:

— Ако нямате нищо против, да останем тук още малко.

Лев добави дърва в огъня. Можеха да почакат още малко.

* * *

По обратния път всички мълчаха. За разстоянието, което Лев бе изминал за по-малко от половин час, сега бяха нужни почти два часа. Всяка следваща стъпка изглеждаше по-тежка и по-тежка, тъй като действието на амфетамина преминаваше. Поддържаше го само съзнанието, че бе успял. Щеше да се върне в Москва победоносно, възвърнал доброто си име. Беше на ръба на провала, но успя да устои.

Наближавайки къщата, Анатолий размишляваше как са успели да го намерят. Досети се, че беше споменал пред Зина за приятелството си с Михаил. Тя го е предала. Но не изпитваше гняв към нея. Направила го е, за да оцелее. И никой не би могъл да я упреква. Както и да е, това вече беше без значение. Сега беше важно само да убеди военните, че Михаил е невинен и не му е помагал. Обърна се към офицера, който го беше заловил.

— Когато пристигнах снощи, цялото семейство ми казаха да си вървя. Не искаха да имат нищо общо с мен. Заплашиха, че ще съобщят на властите. Затова бях принуден да разбия вратата на плевнята. Те помислиха, че съм си отишъл. Това семейство не е направило нищо нередно. Те са добри и трудолюбиви хора.

Лев се опита да си представи какво всъщност е станало миналата нощ. Предателят е потърсил помощта на приятеля си, но му е било отказано. Планът му за бягство не беше твърде добър. Във всеки случай не беше план, какъвто би използвал истински шпионин.

— Не се интересувам от приятелите ви.

Стигнаха до двора на къщата. И видяха пред входа на плевнята, застанали на колене, Михаил Зиновиев, жена му и двете им малки дъщери. Ръцете им бяха вързани отзад. Трепереха от студ. Беше съвсем очевидно, че стоят в това положение отдавна. Лицето на Михаил бе смазано от бой. От носа му капеше кръв, челюстта му висеше под неестествен ъгъл. Беше счупена. Военните стояха свободно в полукръг около семейството, а Василий бе застанал зад тях. Лев спря и се канеше да каже нещо, когато Василий, който бе скръстил ръце на гърдите си, ги отпусна и в ръката му се видя пистолет. Прицели се и стреля в тила на Зиновиев. Изстрелът отекна. Тялото на мъжа падна напред в снега. Жената и дъщерите й не помръднаха, гледайки с ужас тялото пред тях.

Реагира само Бродски, издаде нечовешки звук — не думи, а някакво ръмжене, смесица от мъка и гняв. Василий направи крачка встрани и допря дулото в тила на жената. Лев вдигна ръка.

— Свали пистолета! Това е заповед.

— Тези хора са предатели. Ние трябва да им дадем урок.

Василий дръпна спусъка, ръката му отскочи, прозвуча втори изстрел и тялото на жената се свлече на снега до мъжа й. Бродски се опита да се освободи, но двамата военни до него го събориха на колене. Василий направи още крачка встрани и опря дулото в тила на по-голямата дъщеря. Носът й бе зачервен от студа. Тя цялата трепереше. Гледаше трупа на майка си. Щеше да умре в снега до родителите си. Лев извади пистолета си и го насочи към своя заместник.

— Свали пистолета.

Умората изведнъж изчезна, и то не поради наркотика. У него бушуваха гняв и адреналин. Ръката му не трепна. Затвори едното си око и се прицели внимателно. От това разстояние не можеше да пропусне. Ако стреляше сега, момичето ще остане живо. И двете момичета ще останат живи. В главата му машинално се въртеше думата:

Убит.

Вдигна оръжието.

Василий беше сгрешил относно Киев, заблуден от писмото на Бродски. Беше убедил колегите си, че ще си загубят времето с пътуването до Кимово. Беше намекнал, че провалът на операцията тази вечер ще го направи следващия началник. Тези досадни грешки щяха да фигурират в доклада на Лев. Василий усещаше погледите на останалите. Беше нанесен удар по авторитета му, бяха го унижили. Някаква част от съзнанието му искаше да види дали Лев ще има смелост да стреля в него. Последиците биха били сериозни. Но той не беше глупак. Съзнаваше, че е страхливец, а Лев не е. Василий свали пистолета. Престори се на удовлетворен и посочи децата.

— Момичетата получиха ценен урок. Може би ще станат по-добри граждани от родителите си.

Лев пристъпи към заместника си покрай двата трупа, оставяйки следи от ботушите си в кървавия сняг. Вдигна пистолета и удари Василий в слепоочието. Той падна и закри с длан раната, от която се стичаше струйка кръв. Но преди да успее да се изправи, усети дулото на пистолета на Лев, опряно в слепоочието му. С изключение на двете момичета, забили очи в земята в очакване на смъртта, всички наблюдаваха сцената.

Василий бавно наведе глава и вдигна поглед, устните му трепереха. Страхуваше се от смъртта; той, за когото смъртта на другите бе нещо толкова незначително. Пръстът на Лев легна на спусъка. Обаче не можеше да го направи. Не и хладнокръвно. Нямаше да стане убиец. Нека държавата го накаже. Имай доверие в държавното правосъдие. Прибра пистолета в кобура.

— Ще останеш тук и ще изчакаш милицията. Ще им обясниш какво е станало и ще им съдействаш. Можеш да се върнеш в Москва и сам.

Лев помогна на двете момичета да се изправят и ги придружи до къщата.

Трима души бяха нужни, за да пренесат Бродски отзад в камиона. Беше отпуснат, сякаш в него нямаше живот. Мърмореше нещо нечленоразделно, беше като умопомрачен от мъка и не обръщаше внимание на агентите, които го караха да млъкне. Те не искаха да слушат плача му.

* * *

Момичетата влязоха в къщата. Мълчаха, като че ли все още не можеха да осъзнаят, че навън в снега лежат мъртви родителите им. Очакваха всеки момент майка им да направи закуска или баща им да се върне от полето. Всичко им се струваше нереално. Родителите бяха целият им свят. Можеше ли светът да съществува без тях?

Лев ги попита дали имат други роднини. Никоя от двете не пророни нито дума. Каза на по-голямата да съберат нещата си — щяха да отидат в Москва. Никоя не помръдна. Влезе в спалнята и започна да прибира вещите им, а после дрехите. Ръцете му трепереха. Спря, седна на леглото и се загледа в ботушите си, в тънките струйки от кървавия сняг, които капеха на пода.

* * *

Василий стоеше на пътя, допушваше последната си цигара и гледаше след потеглящия камион. Зърна двете момичета, седнали отпред, където преди седеше Лев. Камионът зави и изчезна надолу по пътя. Той се огледа. От прозорците на близките къщи надничаха хора. Този път не се криеха. Беше доволен, че са му оставили автомата. Върна се в къщата, като мимоходом хвърли поглед към двата трупа в снега. Влезе в кухнята, стопли вода и си свари чай. Беше силен, реши да го подслади със захар. Семейството имаше малка консервена кутия със захар, вероятно за цял месец. Изсипа я почти цялата в чашата си и чаят стана прекалено сладък. Отпи, изведнъж се почувства много уморен. Събу ботушите си, съблече шинела, влезе в спалнята, отметна завивките и легна. Съжали, че не може да избира сънищата си. Би избрал да сънува отмъщение.