Том Роб Смит
Дете 44 (23)

Двеста километра югоизточно от Москва

Същия ден

Те ту бягаха, ту вървяха, като непрекъснато се оглеждаха — скоростта им зависеше от това дали страхът, или изтощението надделяват. Времето беше благосклонно към тях: слаба слънчева светлина и тънки облаци, не беше прекалено горещо в сравнение с жегата във вагона. По слънцето се ориентираха, че е късен следобед, но нямаше как да знаят точното време. Лев не помнеше кога и как е изгубил часовника си и дали не са му го откраднали. Според него имаха най-много четири часа преднина пред охраната. По грубо изчисление скоростта им беше осем километра в час, докато влакът се движеше с не повече от шестнайсет, така че разстоянието между тях в най-добрия случай беше около осемдесет километра. Но охраната може да е забелязала бягството им много по-рано.

Излязоха от гората на открито. Без прикритието на дърветата се виждаха от километри. Нямаха избор, освен да продължат през голата местност. Видяха малка река в долчинката и забързаха към нея. Виждаха вода за първи път от бягството си. Стигнаха до рекичката, коленичиха и започнаха жадно да пият с шепи. След като утолиха жаждата си, се измиха и Лев дори намери сили да се пошегува:

— Поне ще умрем чисти.

Шегата беше неуместна. Не стига че правеха всичко възможно да спрат този човек, а никой не оценяваше усилията им. Трябваше да успеят.

Раиса обърна внимание на раната на Лев, която не се затваряше и кървеше, бяха силно разкъсани кожата и мускулът. Откъснатият ръкав от ризата, с който бяха увили раната, беше прогизнал от кръв. Лев, мръщейки се, свали превръзката.

— Мога да издържа.

— Но силната миризма оставя следа за кучетата.

Раиса излезе от рекичката и отиде до най-близкото дърво. Между два клона висеше паяжина. Тя внимателно промуши пръсти в нея, взе я цялата и я положи върху разкъсаната плът на Лев. Щом докоснеше тънките сребристи нишки, кръвта веднага се съсирваше. Следващите няколко минути тя търсеше други паяжини и също така внимателно ги налагаше върху раната, докато не я покри цялата с копринени нишки. Когато свърши, кръвта вече беше спряла.

Лев предложи:

— Ще вървим по реката докато можем. Дърветата ще ни прикриват отгоре, а водата ще отмива миризмата ни.

Реката беше плитка, в най-дълбоките места стигаше до коляно. Не беше нито достатъчно бърза, нито достатъчно мощна, за да могат да плават или да се носят по течението. Трябваше да вървят. Бяха гладни и изтощени и Лев знаеше, че няма да издържат дълго.

Охраната никак не се тревожеше дали затворниците ще оцелеят, или ще умрат, но бягството беше непростимо. То се оценяваше като подигравка не само срещу охраната, но и срещу цялата система. Които и да бяха затворниците, колкото и да бяха, бягството автоматично ги правеше особено опасни престъпници. Фактът, че Лев и Раиса вече бяха смятани за шпиони, означаваше, че ще бъдат обявени за общосъюзно издирване. Щом влакът спре и охраната забележи оплетения в куките труп, всички затворници ще бъдат преброени. Ще се установи от кой вагон са избягалите и ще започнат да задават въпроси. Ако не получат отговори, може да разстрелят някои от затворниците. Лев се надяваше, че все някой ще прояви разум и веднага ще каже истината. Онези хора вече достатъчно им бяха помогнали. Но дори да признаят, няма гаранция, че няма да застрелят някого за наказание.

Преследването ще започне по железопътната линия. Ще използват кучета. Няколко обучени кучета пътуваха във всеки арестантски влак, и то при много по-добри условия от хората. Ако разстоянието от мястото на бягството им и мястото, където ще започне преследването, беше достатъчно голямо, кучетата трудно ще намерят началото на следата. Те бягаха вече почти цял ден, а преследвачи не се виждаха и чуваха. Лев предполагаше, че точно така се е случило. Това означаваше, че ще уведомят Москва. Ще разширят търсенето. Ще мобилизират камиони и автомобили, евентуалният район на бягството ще бъде разделен на сектори. Ще включат и самолети. Ще информират местните военни и службите на Държавна сигурност, усилията им ще бъдат координирани на национално равнище. Ще ги преследват с усърдие, което далеч надминава професионалния дълг. За главите им ще определят награди. За залавянето им ще бъдат хвърлени неограничени човешки и материални ресурси. Той поне знае как става това. Самият е участвал в такива акции. И това беше единственото им предимство. Лев познаваше отвътре механизмите на подобни операции. Беше обучен от НКВД да действа невидим зад вражеската линия, а сега вражеска линия бяха границите на собствената му страна, която защитаваше през войната. Мащабите на тези преследвания ги правеше трудни за наблюдение и управление. Те бяха централизирани, обхващаха огромна територия и бяха неефикасни. Но най-вече се надяваше, че издирването ще започне съвсем не там, където се намират. Логично би било да се предположи, че Лев и Раиса ще се насочат към най-близката граница, към Балтийското крайбрежие и Финландия. Би било най-лесно да напуснат страната с лодка. Но те вървяха на юг — към самото сърце на Русия, към Ростов. Тук нямаха никакъв шанс да останат на свобода и ги очакваше неизбежно залавяне.

Крачеха по водата много по-бавно отпреди, често се спъваха и падаха; и всеки път все по-трудно се изправяха. Не помагаше дори притокът на адреналин, предизвикан от съзнанието, че са преследвани. Лев държеше ръката си над водата, за да не отмие паяжината от раната. Избягваха да говорят за положението си, сякаш не им оставаше да живеят дълго, че да правят планове. Лев предполагаше, че са на около двеста километра източно от Москва. Бяха прекарали във влака почти две денонощия и вероятно са някъде в околностите на Владимир. А сега, ако е прав, вървяха към Рязан. При обикновени обстоятелства оттук до Ростов се стига за едно денонощие с влак или с кола. Но те нямаха пари, нито храна; бяха ранени, облечени в мръсни дрипи. Търсеха ги всички, местни и национални служби на Държавна сигурност.

Спряха се. Реката разполовяваше малко село на две половини. Тук имаше колхоз. Излязоха от водата на около петстотин крачки нагоре по течението от скупчените къщи. Беше късно, здрачаваше се.

Лев каза:

— Някои от селяните все още работят на нивата или в градината. Можем да се промъкнем в къщата и да откраднем храна.

— Искаш да крадеш?

— Не можем нищо да купим. Ако ни забележат, ще ни издадат. За избягали затворници се дава награда, по-голяма, отколкото тези хора печелят за година.

— Лев, ти прекалено дълго работи на Лубянка. Тези хора не обичат държавата.

— Но като всички други имат нужда от пари. Опитват се да оцелеят като всички останали.

— Предстои ни да изминем стотици километри. Не можем да се справим сами. Просто не можем. Трябва да го осъзнаеш. Нямаме нито приятели, нито пари, нито нищо. Трябва да убеждаваме непознати да ни помагат — трябва да ги накараме да повярват в начинанието ни. Това е единственият начин. Единствената ни възможност.

— Ние сме престъпници, ако ни скрият, ги заплашва разстрел, и то не само онзи, който ни е помогнал, а цялото село. Властите няма да се подвоумят и ще осъдят всички на по двайсет и пет години, ще депортират в някой северен лагер цялото население, включително и децата.

— И точно затова ще ни помогнат. Изгубил си вяра в народа на своята страна, защото си бил заобиколен от хора на властта. Държавата няма нищо общо с тези селяни, не ги разбира и не се интересува от тях.

— Раиса, така говорят градските дисиденти. Думите ти нямат нищо общо с реалния свят. Ще бъде лудост, ако ни помогнат.

— Имаш къса памет, Лев. Как успяхме да избягаме? Казахме истината на хората във вагона. Те всички ни помогнаха, стотина души, горе-долу толкова, колкото са тук жителите. Затворниците от нашия вагон със сигурност ще изтърпят някакво колективно наказание, че не са уведомили охраната. Защо го направиха? Какво им предложи?

Лев мълчеше. Раиса продължи:

— Ако откраднеш от тези хора, ще се превърнем в техни врагове, а всъщност ние сме техни приятели.

— Значи искаш да отидем в центъра на селото, сякаш сме от едно семейство, и да се здрависаме?

— Тъкмо това ще направим.

Заедно стигнаха до центъра на селото, като че ли се връщаха от работа и беше естествено да се намират тук. Обградиха ги мъже, жени и деца. Къщите им бяха направени от дърво и глина. Селскостопанската им техника беше отпреди четирийсет години. Трябваше само да ги предадат на държавата и щяха да бъдат богато възнаградени. Можеха ли да се откажат? Тези хора нямаха нищо.

Заобиколена от враждебни лица, Раиса заговори:

— Ние сме затворници. Избягахме от влака, с който ни караха за лагер, където щяхме да умрем. Сега ни преследват. Имаме нужда от вашата помощ. Молим ви не заради себе си. Рано или късно ще ни заловят и убият. Ние сме се примирили с това. Но преди това трябва да свършим една много важна работа. Моля, дайте ни възможност да обясним защо ни е нужна помощта ви. Ако онова, което ви кажем, не ви хареса, можете да нямате нищо общо с нас.

Напред пристъпи мъж на около четирийсет години. На лицето му беше изписано съзнание за собствена значимост.

— Като председател на колхоза мой дълг е да отбележа, че в наш интерес е да съобщим за тях на властите.

Раиса огледа селяните. Нима беше сгрешила? Нима държавата вече е проникнала и сред тези селяни и е внедрила свои доносници във всички села? Но в този момент се чу мъжки глас:

— И какво ще правиш с наградата, и нея ли ще предадеш на държавата?

Всички се засмяха. Председателят се изчерви, смутен. Раиса изпита облекчение, като разбра, че той е нещо като комична фигура, марионетка. Той не притежаваше истинската власт. Заговори жена, застанала най-отзад в тълпата:

— Нахранете ги.

Спорът беше прекратен, сякаш оракул бе произнесъл тежката си дума.

Заведоха ги в най-голямата къща. Седнаха в просторната стая, където се приготвяше храната, дадоха им вода. Накладоха огън в огнището. Постоянно прииждаха хора и къщата се напълни. В краката на възрастните седяха деца и гледаха Лев и Раиса както децата гледат животните в зоологическата градина. От друга къща донесоха току-що изпечен, още топъл хляб. Нахраниха се, а през това време дрехите им се сушаха до огъня. Когато един мъж се извини, че не могат да им предложат нови дрехи, Лев само кимна, объркан от щедростта им. Той можеше да им предложи само разказа си и нищо друго. След като изяде хляба и изпи водата, той се изправи.

Раиса наблюдаваше мъжете, жените и децата, които слушаха Лев. Той започна с убийството на Аркадий, момчето от Москва, убийство, което му беше наредено да потули. Призна срама, който беше изпитал, убеждавайки семейството, че е било нещастен случай. Обясни защо е бил изгонен от МГБ и изпратен във Волск. Колко учуден е бил, когато открил тялото на още едно дете, убито по същия начин. Когато каза, че подобни убийства се извършват из цялата страна, хората ахнаха, сякаш им показа някакъв фокус. Някои родители изведоха децата си навън, когато Лев предупреди какво възнамерява да опише по-нататък.

Дори преди Лев да свърши, хората вече си градяха предположения кой би могъл да извърши подобни зверства. Никой не смяташе, че те са дело на човек, който има работа и семейство. Мъжете не вярваха, че личността на убиеца не може да се установи веднага. Всички бяха сигурни, че ще разпознаят чудовището, щом го погледнат в очите. Оглеждайки събралите се в стаята, Лев разбра, че е разтърсил виждането им за света. Извини се, че ги е запознал с реалността, в която съществуването на такъв убиец е нещо обичайно. Опита се да ги успокои, като им съобщи, че убиецът пътува с влак и спира в големите градове по протежение на железопътната линия. В убийствата му имаше рутина, която нямаше да го доведе в такова малко селце като тяхното.

Въпреки успокоителните му думи Раиса се съмняваше дали тези хора някога ще бъдат също така доверчиви и гостоприемни. Дали ще нахранят непознат? Или отсега нататък ще се страхуват, че непознатите носят зло, което те не могат да видят? Цената на тази история беше невинността на хората. Те бяха виждали жестокост и смърт. Но никога не си бяха представяли, че убийството на дете може да достави някому удоволствие.

Навън вече беше тъмно, а Лев говореше повече от час. Краят на разказа наближаваше, когато в къщата дотича дете.

— Видях светлини на северния хълм. Фарове на камиони. Идват насам.

Всички наскачаха. Лицата на хората подсказаха на Лев, че камионите могат да бъдат само държавни. Той попита:

— Колко време имаме?

Задавайки този въпрос, той вече се съюзяваше с тях, въпросът предполагаше връзка, каквато всъщност нямаше. Лесно можеха да ги предадат на властите и да получат обещаната награда. Но изглежда, той беше единственият в стаята, на когото хрумна подобна мисъл. Дори председателят на колхоза се подчини на общото решение да им се помогне.

Някои от възрастните изскочиха навън, за да се уверят с очите си. Останалите започнаха да разпитват момчето:

— На кой хълм?

— Колко са камионите?

— Преди колко време ги видя?

Камионите били три. Момчето видяло светлината на фаровете от техния двор. Идвали от север, били на няколко километра. Щели да бъдат тук след минути.

В къщите нямаше къде да се скрият. Селяните нямаха нито имущество, нито мебели. А без съмнение щяха да претърсват щателно. Където и да се скрият, щяха да ги намерят. Лев знаеше, че на карта е заложена професионалната гордост на охраната. Раиса го хвана за ръцете:

— Дай да избягаме. Първо ще претърсят селото. Ако селяните се престорят, че не сме идвали тук, може би ще успеем да се скрием. Вече е съвсем тъмно.

Лев поклати глава. Усещаше топка в стомаха си, мислите му се връщаха към Анатолий Бродски. Сигурно се е чувствал така, когато се обърна и видя Лев на върха на хълма, когато разбра, че примката се затяга около него. Лев си спомни как ветеринарят се спря и се взря в него за миг, неспособен да мисли за нищо друго, освен че е заловен. Опита се да избяга. Но те нямаше как да избягат от тази охрана. Тези бяха отпочинали, екипирани за преследване — далекобойни пушки, оптически мерници, осветителни ракети и кучета да дебнат за подозрителни следи.

Лев се обърна към момчето, което беше видяло камионите.

— Имам нужда от помощта ти.

 

 

Същия ден

С треперещи ръце, клекнало насред пътя в пълен мрак, момчето събираше разпиляното пред него зърно. Чуваше рева на моторите и шума на гумите, камионите бяха само на около двеста метра и се приближаваха бързо. Замижа, като се надяваше, че ще го видят. Ами ако се движат прекалено бързо и не успеят да спрат навреме? Чу се скърцане на спирачки. Момчето отвори очи и се обърна, заслепено от ярката светлина на мощните фарове. Вдигна ръце. Камионите спряха, металната броня почти докосваше лицето му. Вратата на кабината се отвори и войникът извика:

— Какво правиш там, по дяволите?

— Торбата ми се скъса.

— Махни се от пътя!

— Баща ми ще ме убие, ако не събера всичкото зърно.

— А аз ще те убия, ако не се махнеш.

Момчето се чудеше какво да прави. Продължи да събира зърната. Чу металическо щракване: беше ли това звук от оръжие? Никога не беше виждал автомат и нямаше представа как щрака предпазител. Изпадна в паника, но продължи да събира зърната в торбата. Нямаше да го застрелят: то беше обикновено момче, което събира разпиляното зърно на пътя. После си спомни разказа на непознатия за убитите деца. Може би тези войници са също такива. Събра последната шепа зърна, грабна торбата и се затича обратно към селото. Камионите го последваха, бяха зад него, надуваха клаксони и го караха да бяга още по-бързо. Чуваше смеха на войниците. Никога през живота си не беше тичало така.

Лев и Раиса се скриха на единственото място, което според тях нямаше да бъде претърсено от войниците — под дъното на каросерията на камионите. Докато момчето отвличаше вниманието им, Лев се промъкна между колелата на втория камион, а Раиса на третия. Тъй като не знаеха колко време ще висят отдолу, може би цял час, Лев бе обвил ръцете им с парчета плат от разкъсаната си риза, за да облекчи болката.

Когато камионите спряха, Лев обви крака около кардана и лицето му плътно се приближи до дървения под на каросерията. Дъските над главата му се огъваха, когато войниците минаваха по тях, за да скочат от камиона. Видя един от тях да кляка, за да завърже връзката на обувката. Само ако се обърнеше, щеше да види Лев. Но войникът се изправи и изтича след другарите си към една от къщите. Не го беше видял. Той полека се обърна, за да види третия камион.

Раиса едновременно се страхуваше, но повече се ядосваше. Планът бе наистина добър, пък и тя не беше измислила нищо по-добро, но сега успехът зависеше изцяло от това дали ще може да се задържи под камиона. Тя не беше обучен войник: не беше прекарала дълги години в тренировки, пълзейки по окопите и прескачайки стени. Нямаше нужната сила за подобно нещо. Ръцете вече я боляха, и то доста силно. Не си представяше как ще се задържи още минута, камо ли цял час. Но отказваше да приеме, че ще ги заловят заради нея, защото няма да й достигнат сили и ще се окаже твърде слаба.

Борейки се с болката и едва не плачейки от безсилие, Раиса разбра, че не може повече да се държи и трябва да се спусне на земята, за да си отпочинат макар и за малко ръцете й. Но дори да си почине, ще издържи само още една-две минути. Времето, през което ръцете й ще могат да я държат, бързо ще намалява и накрая няма да може даже да се набере. Трябва бързо да измисли нещо, за да не разчита на своята сила. Изглежда, трябва да вземе ивици от ризата на Лев и да завърже китките си към кардана. Но това ще помогне, докато камионът е неподвижен. За да се завърже, трябваше да легне на земята. А докато лежи на земята, макар и под камиона, рискуваше да бъде забелязана. Погледна встрани, наляво и надясно, за да разбере къде са войниците. Шофьорът беше останал да пази камиона. Виждаше ботушите му и усещаше дима от цигарата му. Всъщност присъствието му я устройваше. Никой не би заподозрял, че някому ще хрумне да се скрие под камиона. Бавно и внимателно Раиса спусна крака на земята, опитвайки се да не вдига шум. Дори най-малкият звук би я издал. Размота ивиците плат и завърза лявата си китка към кардана, след това започна да връзва и дясната. Трябваше да стегне възела с вече завързаната ръка. Сполучи и доволна от себе си, се канеше да вдигне крака на кардана, когато чу ръмжене. Погледна встрани и срещна погледа на едно куче.

Лев видя, че до третия камион един войник държи на каишки няколко кучета. Той не беше забелязал Раиса, но кучетата я бяха подушили. Лев ги чуваше как ръмжат: тя се намираше на равнището на очите им. Но не можеше да направи нищо. Обърна глава и видя момчето, което им беше помогнало на пътя. То наблюдаваше с интерес от прозореца на къщата си. Лев се спусна на земята, за да вижда по-добре. Войникът с кучетата се канеше да тръгне. Но едно от кучетата се дърпаше и обтягаше каишката, явно бе видяло Раиса. Лев се обърна към момчето. Отново имаше нужда от помощта му. Посочи кучетата. Момчето побърза да изтича от къщи. Лев се възхити на хладнокръвието му, като го видя как безстрашно се приближи до глутницата кучета. Те всички се обърнаха към него и го залаяха. Войникът му извика:

— Бягай вкъщи!

Но момчето протегна ръка, сякаш да погали едно от кучетата.

Войникът се засмя:

— Ще ти отхапе ръката.

Момчето уплашено се отдръпна. Мъжът отведе кучетата и му повтори да се прибере вкъщи. Лев отново се набра и се долепи до дъното на каросерията. Дължаха живота си на момчето.

Раиса нямаше представа колко дълго е била завързана под камиона. Чуваше как войниците претърсват къщите: прекатурваха мебели, трошаха и мачкаха. После се разнесе кучешки лай и свистене на осветителни ракети. Войниците се връщаха, качваха се в камионите. Чуваха се команди. Кучетата качиха отзад в нейния камион. Стягаха се да потеглят.

Развълнувана, осъзна, че планът е успял. Включи се двигателят. Карданът потрепери. След секунди ще започне да се върти. Тя все още беше завързана за него. Трябваше да се освободи. Но китките й бяха завързани здраво, не можеше да развърже възлите с безчувствените си пръсти, които не се подчиняваха на командите на мозъка. Тя се бореше. И последният войник се качи в камиона. Селяните се бяха скупчили покрай камионите. Раиса все още не можеше да се освободи. Камионите бяха готови да потеглят. Тя наведе глава и задърпа възела със зъби. Развърза го най-сетне и падна на земята по гръб, а шумът бе заглушен от рева на моторите. Камионът потегли, а тя остана насред пътя. На слабата светлина от прозорците на къщите седналите отзад войници щяха да я видят. И тя не можеше да направи нищо.

Селяните пристъпиха напред, плътно притиснати един към друг. Камионът се отдалечаваше, а те обградиха Раиса. Войниците не забелязаха нищо необичайно. Раиса остана скрита сред тълпата селяни.

Свита на кълбо на шосето, тя зачака. Някакъв мъж й подаде ръка и тя се изправи. Беше спасена. Но Лев го нямаше. Решил е да не рискува и да скочи, преди да са навлезли в тъмното, за да не го види шофьорът на третия камион. Може би ще изчака, докато влязат в първия завой. Но тя не се тревожеше. Лев знаеше какво да прави. Всички чакаха мълчаливо. Раиса хвана за ръка момчето, което толкова много им помогна. След малко чуха някой да тича към тях.