Том Роб Смит
Дете 44 (2)

Москва

11 февруари 1953 г.

Снежната топка уцели Жора в тила. Той бе изненадан, а снегът се разпиля около ушите му. Някъде отзад чуваше малкия си брат да се смее, да се смее високо — горд от себе си, горд от попадението, макар то да бе щастлива случайност. Жора изтръска леда от яката на якето си, но няколко късчета вече се бяха прокраднали надолу по врата му. Топяха се, плъзгаха се по гърба и оставяха хлъзгави следи от студена вода. Измъкна ризата от панталоните си, протегна ръка, доколкото успя, и изхвърли леда.

Като не можеше да повярва в безразличието на по-големия си брат — който беше зает с ризата си, вместо да се интересува какво прави противникът му — Аркадий не бързаше и оформяше снега на топка, като прибавяше шепа след шепа. Две пълни шепи и снежната топка се превърна в несполучлив удар: тежка за хвърляне, бавна във въздуха, която лесно можеше да се избегне. Дълго време правеше грешката да оформя прекалено големи топки. Въздухът убиваше скоростта им и вместо да нанесат по-силен удар, те почти винаги се разпадаха и дори не стигаха до брат му. Двамата с Жора често играеха на снежни топки. Понякога се присъединяваха и други деца, но обикновено бяха само двамата. Играта започваше случайно, но ставаше все по-състезателна с всеки удар. Аркадий никога не печелеше, ако в тази игра изобщо можеше да има победител. Винаги беше победен от скоростта и силата на хвърлянията на брат си. Игрите свършваха по един и същи начин: с разочарование, капитулиране, обида или по-лошо, с плач и изблик на ярост. Не му харесваше, че винаги губи, най-вече не му харесваше, че винаги се гневи от това. Единствената причина да продължава да играе беше увереността му, че днес ще е различно, че днес ще спечели. Приближи се, но не твърде много: искаше ударът да се брои. Ако бе съвсем отблизо, хвърлянето не се смяташе.

Жора видя твърде късно летящата бяла топка, описваща дъга във въздуха, не прекалено голяма, но не и прекалено малка, точно такава, каквато брат му би хвърлил. Не можеше да направи нищо. Ръцете му бяха зад гърба. Трябваше да признае, че малкият му брат е способен ученик.

Снежната топка го удари по носа, разби се и залепи със сняг очите, носа и устата му. Той отстъпи назад, лицето му бе покрито с ледена кора. Изстрелът беше съвършен — това бе краят на играта. Беше победен от по-малкия си брат, момче, което нямаше дори пет години. Едва сега, когато загуби за първи път, оцени важността на победата. Брат му отново се смееше — правеше го показно, сякаш снежната топка в лицето беше най-смешното нещо. Е, той поне никога не злорадстваше, както Аркадий сега; никога не се смееше толкова много, нито изпитваше такова задоволство от победите си. Момчето имаше нужда от урок, трябваше да бъде поставено на мястото му. Беше спечелило една игра, това беше всичко: щастлива, незначителна игра, една от стотиците, не — една от хилядите загубени. И сега се преструваше, че са равни, или по-лошо, че е по-добър от него? Жора клекна, зарови ръце в снега, стигна чак до ледената земя отдолу и загреба шепа замръзнала кал, мръсотия и камъни.

Като видя брат си да прави друга снежна топка, Аркадий се обърна и побягна. Това щеше да бъде изстрелът на отмъщението: снежната топка щеше да бъде направена внимателно и хвърлена с всичка сила. Той нямаше да чака да бъде ударен. Ако избяга, ще е в безопасност. Колкото и точен да е ударът и колкото и добре да е направена снежната топка, изминавайки известно разстояние, тя започва да губи форма и да се разпада. А дори да го уцели, поради голямото разстояние топката става безвредна и едва ли си струва труда. Ако успее да избяга, ще завърши с победа. Не искаше победата да се превърне в поражение, опетнена от поредица точни попадения на брат му. Не: бягай и отбележи успеха, сложи край на играта сега. Ще се наслаждава на това чувство поне до следващия ден, когато вероятно отново ще загуби. Но това ще стане утре. Днес бе денят на победата.

Чу брат си да вика името му. И погледна назад, като все още тичаше, усмихна се — сигурен, че е извън опасност.

Ударът дойде като юмрук в лицето. Главата му се отметна назад, той изведнъж загуби почва под краката си и за секунди сякаш остана във въздуха. Когато стъпалата му отново докоснаха земята, краката му се огънаха и той падна в снега, свит на кълбо — замаян, дори не успя да протегне ръце. За миг остана да лежи, без да разбира какво е станало. Устата му беше пълна с кал, слюнка и кръв. Боязливо допря ръката си в ръкавица между устните. Зъбите му бяха грапави, сякаш посипани с пясък. Между тях имаше дупка. Беше му избит зъб. Заплака, изплю се и затърси в снега липсващия зъб. Сега не можеше да мисли за нищо друго, тревожеше го само това. Трябваше да намери зъба си. Къде ли е той? Но не можа да го намери сред белия сняг. Зъбът се загуби. Измъчваше го не болката, а гневът, оскърблението от тази несправедливост. Не можеше ли той да спечели игра? Беше я спечелил честно. Не можеше ли брат му да му признае това?

Жора се затича към брат си. Беше съжалил за постъпката си още когато топката от кал, лед и камъни бе излетяла от ръката му. Извика Аркадий, за да го предупреди да се наведе и да избегне удара. Но той се обърна и топката го удари право в лицето. Вместо да му помогне, беше придал на удара преднамерена злоба. Като приближи, Жора видя кръв по снега и му прилоша. Това беше негово дело. Беше превърнал играта им, на която се наслаждаваше толкова много, колкото и на всичко друго, в нещо ужасно. Защо не можеше да позволи брат му да спечели? Той щеше да спечели на следващия ден и на по-следващия, и на по-следващия. Изпитваше срам.

Жора коленичи в снега и сложи ръка на рамото на брат си. Аркадий отблъсна ръката му и го погледна със зачервени, пълни със сълзи очи и разкървавена уста като диво зверче. Не каза нищо. Лицето му бе изкривено от гняв. Изправи се малко несигурно.

— Аркадий?

В отговор брат му отвори уста и заплака, като издаваше животински звуци. Жора виждаше само мръсните му от калта зъби. Аркадий се обърна и побягна.

— Аркадий, чакай!

Но той не спря, не искаше да чуе извинението. Тичаше с всички сили, езикът му търсеше дупката между предните зъби. Намери я и опипа венеца с върха на езика си. Надяваше се никога вече да не види брат си.

 

 

14 февруари

Лев вдигна поглед към блок №18 — невисока, широка сграда от сив бетон. Беше късен следобед и вече се мръкваше. Цял работен ден беше изгубен за задача, която се оказа колкото неприятна, толкова и безсмислена. Според доклада на милицията за инцидента момче на четири години и десет месеца бе намерено мъртво на железопътната линия. Момчето си играело там късно вечерта и било прегазено от минаващия пътнически влак; тялото му било разполовено от колелата. Машинистът на експреса за Хабаровск в 21:00 още на първата гара съобщил, че забелязал някого или нещо на релсите малко след като потеглил от Ярославската гара. Още не бе установено как момчето е попаднало под колелата на влака. Може би машинистът не искаше да признае, че е ударил момчето. Но нямаше нужда от по-нататъшно разследване, защото беше трагичен инцидент, за който никой не носеше вина. Случаят трябваше вече да се приключи.

При обикновени обстоятелства не би имало причина Лев Степанович Демидов — перспективен и уверено издигащ се по служебната стълбица служител на МГБ, Министерство на държавната сигурност — да участва в разследването на подобен инцидент. Какво можеше да направи той? Загубата на детето бе ужасен удар за семейството и роднините. Но случаят нямаше особено значение от държавна гледна точка. Децата, невнимателни в поведението си, а не в езика си, не представляваха интерес за Държавна сигурност. Но в този случай ситуацията неочаквано се усложни. Мъката на семейството доби странна изява. Те, изглежда, не можеха да приемат, че синът им (Лев провери в доклада — детето се казваше Аркадий Фьодорович Андреев) е загинал поради собственото си невнимание. Твърдяха, че бил убит. От кого — нямали представа. По каква причина — нямали представа. Как е могло да се случи — също нямали представа. Но макар и без логични и правдоподобни аргументи, те се осланяха на силата на чувствата си. Съществуваше реална възможност да убедят други доверчиви хора: съседи, приятели и непознати — всеки, който би пожелал да ги изслуша.

Ситуацията се усложняваше още повече от това, че бащата на момчето, Фьодор Андреев, беше служител, макар и с нисък ранг, на МГБ и, както се оказа, подчинен на Лев. Вместо да помисли, той петнеше репутацията на МГБ, като използваше авторитета му, за да придаде достоверност на неприемливите си твърдения. Беше преминал границата, като позволи на чувствата да замъглят разума му. Ако нямаше смекчаващи обстоятелства, Лев можеше просто да го арестува. Но в забъркалата се каша той беше принуден временно да изостави настоящите си важни дела, за да изясни въпроса.

Лев не очакваше с нетърпение сблъсъка с Фьодор и докато бавно изкачваше стъпалата, размишляваше как е попаднал в учреждението, което контролира настроенията на хората. Никога не бе имал намерение да работи в Държавна сигурност; тази кариера бе продължение на военната му служба. По време на Великата отечествена война бе мобилизиран в ОМСБОН — мотострелкова бригада със специално предназначение. Трети и Четвърти батальон се състояха изключително от студенти на Централния институт по физическа култура, какъвто беше и той. Бяха избрани заради физическите си данни и смелостта си, и изпратени в тренировъчен лагер в Митишчи, северно от Москва, където ги обучиха за ръкопашен бой, умения за работа с всякакви оръжия, скокове от малка височина с парашут и използване на експлозиви. Лагерът бе на НКВД, Народния комисариат на вътрешните работи, както бе известна тайната полиция, преди да се превърне в МГБ. Батальоните се намираха под прякото ръководство на НКВД, а не на военните и естеството на мисиите им отразяваше това. Бяха изпращани в тила на врага, разрушаваха инфраструктури, събираха информация, извършваха поръчкови убийства — те бяха истински диверсанти.

Лев се наслаждаваше на независимостта при операциите, макар да не споделяше тези свои мисли. Харесваше му фактът, или може би илюзията, че съдбата му е в неговите собствени ръце. Беше в стихията си. И в резултат бе награден с орден „Суворов“ II степен. Хладнокръвието му, военните му успехи, добрият външен вид и преди всичко абсолютната му и искрена вяра в собствената му страна го превърнаха в момчето от плаката — доста буквално — за съветските освободителни войски в окупираната от германците територия. Той и още няколко войници от различни дивизии бяха снимани на фона на изгорял немски танк, с вдигнати автомати, с победоносни изражения и убити германски войници в краката им. На заден фон се виждаха горящи села. Разрушение, смърт и победоносни усмивки — Лев, с красивите си зъби и широките рамене, стоеше на преден план в групата на снимката. Седмица по-късно снимката се появи на първата страница на „Правда“ и Лев бе поздравяван от непознати войници и цивилни, хора, които искаха да му стиснат ръката и да прегърнат този символ на победата.

След войната Лев се премести от ОМСБОН в НКВД. Издигането му изглеждаше логично. Не беше задавал никакви въпроси: пътят му бе предначертан от началниците и той вървеше по него с гордо вдигната глава. Страната му можеше да поиска всичко от него и той с готовност щеше да й го даде. Ако му заповядаха, би ръководил и лагер в ГУЛАГ, в арктическата тундра в района на Колима. Единствената му цел бе да служи на страната си, страната, победила фашизма, страна, която осигуряваше безплатно образование и медицинско обслужване, която оповести правата на работническата класа в целия свят, която плащаше на баща му — работник на конвейер в завод за боеприпаси — заплата, сравнима с тази на квалифициран лекар. И макар че неговата работа в органите на Държавна сигурност често беше неприятна, той разбираше необходимостта от нея, необходимостта да се пази революцията от враговете, било то чужди или свои, от онези, които искаха да я подценят, и от другите, които искаха да видят нейния провал. Лев бе готов да даде живота си, за да защити революцията.

Но днес героизмът и военната му подготовка се оказаха безполезни. Тук нямаше враг, а колега, приятел, поболял се от мъка баща. Но дори и така да е, съществуваха правила на МГБ и този баща в траур се подчиняваше на правилата. Лев трябваше да действа внимателно. Не можеше да си позволи да го завладеят същите чувства, които заслепяваха Фьодор. Тази истерия подлагаше на опасност едно добро семейство. Ако не се вземат мерки, безпочвените приказки за убийство могат да обхванат всичко като плевели, да се разпространят из обществото, да разтревожат хората и да ги накарат да поставят под съмнение един от фундаменталните постулати на новото общество:

Престъпност не съществува.

Всъщност малцина вярваха сляпо на това. Но всичко си има своите недостатъци: живееха в общество все още в преход, все още несъвършено. Като офицер от МГБ Лев бе задължен да изучава трудовете на Ленин, това беше задължение на всеки гражданин. Той знаеше, че тази социална язва — престъпленията — ще замрат, когато изчезнат бедността и нуждата. Още не бяха стигнали тази степен на развитие. Имаше кражби, пиянските кавги завършваха с насилие: съществуваха и урките — участници в престъпни банди. Но хората трябваше да вярват, че вървят към по-добър свят. Да се нарече това убийство, означаваше да се направи огромна крачка назад. От своя учител, началника си майор Кузмин, Лев знаеше за процесите от 1937 година, когато Сталин казал за обвиняемите, че са:

Изгубили вярата си.

Враговете на Партията бяха не просто саботьори, шпиони и вредители, те се съмняваха в партийната линия, съмняваха се във възможността да бъде изградено ново общество. Според това правило Фьодор, приятел и колега на Лев, наистина се беше превърнал във враг.

Задачата на Лев беше да сложи край на безпочвените спекулации и да отведе семейството от ръба на пропастта. В приказките за убийство се съдържаше естествена драма, която без съмнение въздействаше на впечатлителните хора. Ако трябва, ще бъде суров: момчето е направило грешка, за която е платило с живота си. Не биваше никой друг да страда заради неговата непредпазливост. Но може би няма да стане нужда. Не трябва да отива толкова далеч. Въпросът може да бъде решен тихо и мирно. Те са в плен на мъката си и трябва да бъде търпелив с тях. Те не мислят трезво. Ще им представи фактите. Не е дошъл тук, за да ги заплашва, поне не веднага: дошъл е, за да им помогне. За да възстанови вярата им.

Лев почука на вратата и Фьодор отвори. Лев наведе глава.

— Много съжалявам за загубата ти.

Фьодор отстъпи назад и го пусна да влезе.

Стаята бе претъпкана като на селско събрание. Имаше възрастни хора и деца — очевидно беше се събрало цялото семейство. В подобна атмосфера беше лесно човек да си представи как се подклаждат чувствата. Без съмнение те си самовнушаваха да обвиняват някаква загадъчна сила за смъртта на момчето. Може би така им беше по-лесно да се примирят със загубата. Може би се чувстваха виновни, че не са научили детето да стои далеч от железопътните релси. Лев разпозна някои от лицата. Бяха колеги на Фьодор. Смутиха се, че ги е заварил тук. Не знаеха как да се държат, избягваха да го гледат в очите, имаха желание да си тръгнат, но не можеха да го направят.

Лев се обърна към Фьодор.

— Може би да разговаряме на четири очи?

— Моля те, това е семейството ми: искат да чуят каквото имаш да кажеш.

Лев се огледа — двайсетина чифта очи бяха приковани в него. Вече знаеха какво ще каже и то не им харесваше. Бяха разгневени, че момчето им е намерило смъртта си, и това бе техният начин да покажат болката си. Лев трябваше просто да приеме, че се е превърнал в отдушник на гнева им.

— Няма нищо по-лошо от загубата на дете. Бях и колега, и приятел, когато със съпругата си празнувахте раждането на сина ви. Помня как ви поздравявах. И сега с неизказана мъка ви предлагам утеха.

Малко суховато може би, но искрено. Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Лев обмисляше внимателно какво ще каже.

— Никога не съм преживявал мъката от загубата на дете. Не знам как бих реагирал. Може би бих искал да обвиня някого, някого, когото ще мога да мразя. Но напълно отговорно мога да ви уверя, че за смъртта на Аркадий няма никакви неясноти. Донесъл съм доклада за случая, който ще ви оставя, ако искате. Освен това възложено ми е да отговоря на въпросите ви.

— Аркадий е бил убит. Искаме да помогнете за разследването, ако не лично, то МГБ да упражни натиск върху прокурора да заведе дело.

Лев кимна и се опита да си придаде вид, че е съгласен. Това бе възможно най-лошото начало на разговора. Бащата бе настоятелен: подкрепата на роднините твърда. Той искаше официално да бъде заведено дело, без което милицията нямаше да започне разследване. Искаше невъзможното. Лев огледа колегите си. Те, за разлика от другите, разбираха, че думата убийство петни служителите на министерството.

— Аркадий е попаднал под колелата на влака. Смъртта му се дължи на случайност, на трагична злополука.

— Защо тогава е бил гол? Защо устата му е била натъпкана с кал!

Лев се опита да осмисли току-що казаното. Момчето е било голо? За първи път чуваше това. Отвори доклада.

Момчето е било облечено.

Сега, когато прочете отново този ред, му прозвуча странно. Но там пишеше, че момчето е било облечено. Продължи да чете документа.

Било е влачено по земята, устата му е била пълна с кал.

Затвори доклада. Всички в стаята чакаха.

— Момчето е било намерено облечено. Да, имало е пръст в устата му. Но тялото му е било влачено от влака и наличието на пръст е напълно обяснимо.

Една възрастна жена се изправи. Беше прегърбена от възрастта, но погледът й беше остър.

— Съобщиха ни друго.

— Много жалко, но сте били информирани погрешно.

Но жената не спираше. Очевидно семейството разчиташе на нея за отстояване на твърденията им.

— Мъжът, открил тялото — Тарас Куприн — е чистач. Живее през две улици оттук. Той ни каза, че Аркадий е бил чисто гол, чувате ли? Без никаква дрешка. Влакът не би могъл да съблече детето.

— Този човек, Куприн, наистина е намерил тялото. Показанията му са записани в доклада. Според него момчето е било намерено на релсите напълно облечено. Казано е недвусмислено. Думите му са записани тук черно на бяло.

— Защо тогава на нас е казал друго?

— Може да се е объркал. Не знам. Но твърденията му са подписани и фигурират в доклада. Съмнявам се, че ще каже нещо различно, ако го попитам сега.

— Вие самият видели ли сте тялото на момчето?

Въпросът изненада Лев.

— Не, аз не разследвам този инцидент, това не е моя работа. Но дори да беше, няма какво да се разследва. Това е ужасна злополука. Дошъл съм, за да говоря с вас, да изясня възникналите излишни недоразумения. Мога да ви прочета целия доклад, ако искате.

Възрастната жена отново заговори.

— Този ваш доклад е лъжа.

Всички в стаята затаиха дъх. Лев замълча и се опита да запази самообладание. Трябваше да разберат, че компромис няма да има. Трябваше да отстъпят, да приемат, че смъртта на момчето е нещастен случай. Лев беше тук заради тях. Обърна се към Фьодор и зачака той да обуздае жената.

Фьодор пристъпи напред.

— Лев, имаме нови улики, които се появиха едва днес. Жена, която живее отсреща, чиито прозорци гледат към железопътната линия, е видяла Аркадий с някакъв мъж. Не знаем нищо повече. Не познаваме жената. Никога преди не сме я виждали. Била чула за убийството…

— Фьодор…

— Била чула за смъртта на сина ми. И ако онова, което ни каза, е вярно, тя може да опише мъжа. Ще може да го разпознае.

— Къде е тази жена?

— Тъкмо нея чакаме.

— Тя ще дойде тук? Интересно е да чуя какво ще каже.

Предложиха му стол. Той отказа. Пожела да остане прав.

Всички мълчаха и чакаха да се почука на вратата. Лев съжали, че е отказал да седне. Измина почти час в мълчание, преди да чуят тихо почукване. Фьодор отвори вратата, представи се и въведе жената вътре. Тя беше около трийсетгодишна с мило лице и големи уплашени очи. Беше изненадана от присъствието на толкова хора и Фьодор побърза да я успокои.

— Това са приятелите и семейството ми. Не се плашете.

Тя обаче не го слушаше. Гледаше втренчено Лев.

— Казвам се Лев Степанович. Офицер от МГБ. Аз тук съм старши. Вие как се казвате?

Лев извади бележника си и намери празна страница. Жената не отговори. Той вдигна поглед. Тя все още не беше казала нито дума. Лев се канеше да повтори въпроса, когато тя най-после заговори.

— Галина Шапорина.

Гласът й прозвуча тихо, почти като шепот.

— И какво видяхте?

— Аз видях…

Тя огледа всички в стаята и заби поглед в пода, след това отново вдигна очи към Лев и потъна в мълчание. Фьодор я подкани, в гласа му се долавяше напрежение.

— Видели сте някакъв мъж?

— Да, мъж.

Фьодор, застанал до нея, с очи, вперени в нейните, въздъхна облекчено.

Тя продължи:

— Мъж, може би работник, на железопътната линия — видях го през прозореца. Беше много тъмно.

Лев почука по бележника с молива си.

— Видели сте го с момченце?

— Не, нямаше момче.

Фьодор зяпна от изненада, а после заговори забързано, сякаш изстрелвайки думите.

— Но на нас ни казаха, че сте видели някакъв мъж да държи момчето ми за ръка.

— Не, не, не — нямаше момче. Държеше чанта, струва ми се — чанта с инструменти. Да, това беше. Работеше на линията, сигурно ремонтираше нещо. Не видях много, само бегъл поглед, това е всичко. Всъщност не би трябвало да съм тук. Много съжалявам за смъртта на сина ви.

Лев затвори бележника.

— Благодаря ви.

— Ще има ли други въпроси?

Преди Лев да успее да отговори, Фьодор хвана жената за ръката.

— Видели сте някакъв мъж.

Жената издърпа ръката си. Огледа се, всички очи бяха устремени в нея. Обърна се към Лев.

— Ще ме разпитвате ли още?

— Не. Можете да си вървите.

Галина наведе глава и забърза към вратата. Но преди да стигне до нея, възрастната жена извика:

— Толкова лесно ли се плашите?

Фьодор се приближи до нея.

— Моля те, седни.

Тя кимна, нито отхвърляйки, нито приемайки молбата му.

— Аркадий беше твой син.

— Да.

Лев не виждаше очите на Фьодор. Не знаеше какво си казват безмълвно двамата. Каквото и да беше, тя седна на мястото си, а в това време Галина се изниза през вратата.

Лев беше доволен от намесата на Фьодор. Надяваше се, че са достигнали повратен момент в разговора. Събирането на слухове и клюки никому не е донесло нещо добро.

Фьодор отново застана до Лев.

— Извинете майка ми, тя е много разстроена.

— Точно затова съм тук. За да можем да поговорим и нищо да не излезе извън стените на тази стая. Ако някой започне да те разпитва за сина ти, не казвай, че е бил убит. Не защото ти заповядвам, а защото не е истина.

— Разбирам.

— Фьодор, искам утре да си вземеш свободен ден. Ръководството е разрешило. Ако има още нещо, което мога да направя за теб…

— Благодаря.

На вратата Фьодор стисна ръката на Лев.

— Извинете нашата невъздържаност. Всички сме много разстроени.

— Няма да докладвам. Както казах, нека с това всичко да приключи.

Лицето на Фьодор се вкамени. С мъка изрече горчивите думи:

— Синът ми загина в ужасна злополука.

Лев слизаше по стълбите, дишайки дълбоко с облекчение. Атмосферата в стаята беше задушаваща. Радваше се, че са приключили, че въпросът беше решен. Фьодор е добър човек. Примири ли се веднъж със смъртта на сина си, ще му е по-лесно да приеме истината.

Лев спря. Чу стъпки зад гърба си. Обърна се. Беше момче на седем-осем години.

— Аз съм Жора, другарю, по-големият брат на Аркадий. Може ли да разговарям с вас?

— Разбира се.

— Вината е моя.

— И каква е вината ти?

— Смъртта на брат ми: замерих го със снежна топка. Направих я от сняг, камъни и кал. Аркадий го заболя, топката го удари по главата. И той побягна. Сигурно е бил замаян, може би затова не е видял влака. Калта, която намериха в устата му: вината е моя. Замерих го с нея.

— Смъртта на брат ти е нещастен случай. Няма причина да се чувстваш виновен. Но направи добре, като ми каза истината. А сега се върни при родителите си.

— Не съм им казал за снежната топка с калта и камъните.

— Не е нужно да знаят.

— Много ще се разсърдят. Защото тогава го видях за последен път. Винаги толкова хубаво си играехме. И щяхме пак да си играем, щяхме да се сдобрим, отново да бъдем приятели, сигурен съм. Но сега не мога да се сдобря с него, не мога дори да му кажа, че съжалявам.

Лев слушаше признанието на момчето. То искаше прошка. Разплака се. Смутен, Лев го погали по главата и промърмори нещо, сякаш това бяха думи от приспивна песен:

— За нищо не си виновен.