Том Роб Смит
Дете 44 (15)

Ростов на Дон

Същия ден

Котката стоеше на перваза на прозореца, въртеше опашка, а студените й зелени очи следваха Надя навсякъде из стаята, като че ли обмисляше дали да не скочи върху нея като върху един огромен плъх. Котката беше по-стара от нея. Надя беше на шест години; котката на осем или девет. Този факт може би обясняваше защо животното има такъв надменен вид. Според баща й наоколо са се навъдили много плъхове, затова котките са много полезни. Е, това донякъде беше вярно: Надя много пъти беше виждала плъхове, огромни и нагли. Но не беше виждала котката да ги лови. Тя беше мързелива и разглезена от баща й. Как можеше котката да се мисли за по-важна от нея? Никога не позволяваше да я докосне. Веднъж се опита да я погали, а тя изви гърба си на дъга, злобно изсъска и избяга с настръхнала козина, сякаш Надя бе извършила някакво престъпление. Оттогава тя се отказа да се сприятели с нея. Щом котката иска да я мрази, тя ще й отвръща със същото.

На Надя й омръзна да стои вкъщи под зоркото око на котката и тя излезе навън, макар да беше вече късно и цялото семейство се беше събрало в кухнята да приготвя вечерята. Тя добре знаеше, че няма да й позволят да се разходи, и дори не попита, обу обувките си и се измъкна през входната врата.

Живееха на брега на Дон, Надя, по-малката й сестра, майка й и баща й, в краен квартал, на тясна, мръсна уличка, застроена с тухлени къщурки, приличащи на колиби. Отпадните води от града и фабриката се вливаха в реката малко по-нагоре по течението и Надя понякога сядаше и гледаше боклуците, мръсотията и цветните петна от химикали по повърхността на водата. Утъпкана пътека се виеше по брега в двете посоки. Надя тръгна надолу по течението към полето. Макар да се смрачаваше, тя не се страхуваше, че ще се загуби. Добре се ориентираше и доколкото си спомняше, никога не се беше губила. Замисли се какво може да работи момиче с добре развито чувство за ориентация, когато порасне. Може би щеше да стане летец изтребител. Нямаше смисъл да става машинист, тъй като на тях не им се налага да мислят къде отиват: влакът едва ли може да се изгуби. Баща й често й разказваше истории за жени пилоти през войната. Това й харесваше, искаше да е една от тях, снимката й да се появи на първите страници на вестниците, да я наградят с орден „Ленин“. Тогава ще привлече вниманието на баща си, ще го накара да се гордее с нея. И той ще забрави глупавата си котка.

Надя вървеше, като си тананикаше, доволна, че се е измъкнала от къщи, далеч от котката, когато изведнъж се спря. Видя силует на мъж, който вървеше насреща й. Беше висок, но в мрака не се виждаше почти нищо друго. Носеше чанта. Обикновено появата на непознат не би я обезпокоила ни най-малко. Пък и защо? Но неотдавна майка й накара Надя и сестричката й да седнат и ги предупреди в никакъв случай да не разговарят с непознати. Дори им каза, че е по-добре да бъдат неучтиви, отколкото да се отзоват на молбата на непознат човек. Надя погледна назад към къщите. Не беше чак толкова далеч; ако се затичаше, щеше да се прибере за по-малко от десет минути. Но тя искаше да стигне до любимото си дърво, което беше малко по-надолу по течението. Обичаше да се покатери на него, да седи на клона и да мечтае. Разходката не й доставяше удоволствие, ако не стигнеше до дървото. Представяше си, че това е бойна задача: да стигне до дървото, и тя не биваше да я провали. Взе бързо решение да не говори с този мъж: просто да го отмине и ако той я заговори, да го поздрави с „Добър вечер“, но да не спира.

Продължи да върви по пътеката, в това време мъжът се приближи. Изглежда, ускори крачка. Беше вече тъмно и не виждаше лицето му. Носеше шапка. Тя отстъпи встрани от пътеката, за да му направи място да мине. Деляха ги само два метра. Изведнъж Надя се уплаши, изпита необяснимо желание да побегне. Не разбираше защо и реши, че за всичко е виновна майка й. Летците изтребители никога не се страхуват. Затича се. За да не обиди човека, извика:

— Добър вечер.

С дясната си ръка Андрей я хвана през кръста и вдигна лекото телце от земята, приближи лицето й до своето и се взря в очите й. Ужасена, не можеше да си поеме дъх, тялото й се вкамени от напрежение.

Изведнъж Надя се разсмя. Като се съвзе от изненадата, тя обви врата на баща си с ръце.

— Татенце, изплаши ме.

— Защо си навън толкова късно?

— Исках да се разходя.

— Майка ти знае ли?

— Да, знае.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. Защо идваш от тази посока? Никога не се прибираш оттук. Къде си бил?

— Имах работа в едно село. Нямаше как да се прибера освен пеша. Вървях два часа.

— Сигурно си уморен.

— Да, уморен съм.

— Дай да нося чантата ти.

— Но като нося теб, дори да ти дам чантата, все едно ще нося и тебе, и чантата.

— Мога да вървя сама и да нося чантата.

— Мисля, че сам ще се справя.

— Татко, радвам се, че се прибра.

С дъщеря си на ръце Андрей бутна вратата с чантата си и влезе в кухнята. Радост озари лицето на по-малката му дъщеря, която се спусна да го прегърне. Семейството се радваше на завръщането му.

Надя не изпускаше от поглед котката. Тя явно ревнуваше поради вниманието на Андрей към дъщеря си, скочи от перваза и се отърка в крака му. Когато той свали Надя на пода, тя случайно настъпи котката, която измяука пронизително и избяга. Преди да успее да се наслади на малкото си отмъщение, баща й я хвана здраво за китката, клекна и се вторачи в нея през дебелите стъкла на очилата си. Лицето му се изкриви от гняв.

— Да не си посмяла да я докосваш.

На Надя й се доплака, но само прехапа устна. Вече беше научила, че сълзите не впечатляват баща й.

Андрей пусна ръката на дъщеря си и се изправи. Беше му горещо, изпита нарастваща възбуда. Погледна жена си. Тя не стана, но му се усмихна.

— Гладен ли си?

— Трябва да си прибера нещата. Не искам нищо за ядене.

Жена му не се опита да го прегърне или целуне, не биваше да го прави пред децата. Той беше строг в това отношение и тя го разбираше.

— Как мина пътуването ти?

— Искат да замина отново след два дни. Не се знае за колко време.

Без да чака отговор, тръгна към вратата на мазето. Стените го притискаха, предизвиквайки клаустрофобия. Котката, неспокойна, го последва, вдигнала високо опашка.

Той заключи вратата след себе си и слезе по стълбите. Веднага се почувства по-добре, щом остана сам. Преди в мазето живееше възрастно семейство, но жената почина и мъжът се премести при сина си. От жилфонда не настаниха никого вместо тях. Стаята беше неугледна: сутерен, който излизаше на брега на реката. Тухлите бяха винаги влажни. През зимата стаята беше леденостудена. Имаше буржуйка, печка на дърва, която възрастните хора палеха осем месеца в годината. Въпреки многобройните недостатъци мазето имаше едно предимство — беше само негово. Имаше стол в единия ъгъл и тясно легло, останало от предишните обитатели. Понякога, когато позволяваше времето, спеше тук. Запали газената лампа и след малко друга котка влезе през дупката в стената, откъдето кюнците на печката излизаха навън.

Отвори чантата. Сред документите и остатъците от обяда му имаше стъклен буркан с винтова капачка. Отвинти я. В буркана, увит в стар брой на „Правда“, прогизнал от кръв, беше стомахът на момичето, което беше убил преди няколко часа. Свали полепналата хартия много внимателно. Сложи стомаха в алуминиева паница, наряза го на ивици, после на кубчета. Запали печката. Докато се нагорещяваше, наоколо вече кръжаха нетърпеливо шест котки. Изпържи месото до кафяво, преди да го върне в паницата. Стоеше и гледаше обезумелите от глад котки в краката си. Държеше храната, дразнеше ги, гледаше ги как скимтят. Бяха подлудели от миризмата на печеното месо.

След като му омръзна да ги дразни, остави паницата на пода. Котките се скупчиха и започнаха да ядат, мъркайки доволно.

* * *

Горе Надя гледаше вратата на мазето и се питаше що за баща е той, който предпочита котките пред децата си. Щеше да си е у дома само два дни. Не, не биваше да се сърди на баща си. Не биваше да го вини, котките бяха виновни. Хрумна й една мисъл. Сигурно не е толкова трудно да убие котката. Трудно ще е да остане ненаказана за това.

 

 

Същия ден

Лев и Раиса се наредиха на опашка пред магазина за хранителни стоки на улица Воровски. Щяха да минат няколко часа, преди да влязат вътре, после ще се наредят на втора опашка, за да платят в касата. След тези две опашки ще изчакат и трета, за да си вземат продуктите. Можеха да прекарат тук няколко часа, без да бият на очи, докато чакат Иван да се прибере.

След като не успяха да убедят Галина Шапорина да проговори, имаше опасност да си тръгнат от Москва с празни ръце. Бяха избутали Раиса от квартирата, като затръшнаха вратата под носа й. Докато стояха на площадката, заобиколени от любопитни съседи, много от които може би бяха информатори, нямаше как да опитат отново. Не биваше да се изключва и това, че Галина и мъжът й вече са уведомили Държавна сигурност за посещението им. Впрочем според Лев това беше малко вероятно. Галина би съобразила, че най-безопасно е да не прави нищо; ако съобщи за тях, ще обърне внимание върху себе си и ще се изложи на опасност. Това беше слаба утеха. Единственото им постижение досега беше включването на Фьодор и семейството му в разследването. Лев помоли Фьодор да изпраща всяка информация на името на Нестеров, тъй като кореспонденцията на Лев със сигурност се проверяваше. Въпреки това не бяха стигнали по-близо до самоличността на мъжа, когото търсеха.

При тези обстоятелства Раиса настоя да се срещнат с Иван. Какви други възможности имаха, освен да си тръгнат с празни ръце? Лев неохотно се съгласи. Раиса не бе успяла да съобщи на Иван. Нямаше как да му изпратят писмо или да му се обадят. Решиха да рискуват с надеждата, че той е в Москва. Тя знаеше, че рядко напуска Москва, и то не за дълго. Не излизаше в отпуск, не го вълнуваше природата. Според нея единствена причина да не го намерят беше, ако е арестуван. Можеше само да се надява, че при него всичко е наред. Макар много да искаше да го види отново, не хранеше илюзии — срещата щеше да е неловка. Тя беше с Лев, когото Иван мразеше, както и всички офицери от МГБ, правило, от което той не правеше изключение. За него нямаше добри офицери. Но не омразата му към Лев я тревожеше най-силно, а по-скоро нейната привързаност към Иван. Макар никога да не бе изневерявала на Лев, беше му изневерила с Иван по друг начин, интелектуално и емоционално, беше го критикувала зад гърба му. Беше се сприятелила с мъж, който мразеше всичко, пред което Лев се прекланяше. Имаше нещо неловко и дори срамно да ги събере заедно. Бързаше да каже на Иван, че Лев не е същият човек, че се е променил, че сляпата му вяра в държавата е рухнала. Искаше да му обясни, че е грешала по отношение на мъжа си. Искаше и двамата да видят, че различията между тях са по-малки, отколкото са си представяли. Но имаше малка надежда за това.

Пък и самият Лев не гореше от желание да се среща с Иван, когото смяташе за сродна душа на Раиса. Щеше да е принуден да гледа как ще се зарадват един на друг, щеше да види мъжа, за когото Раиса сигурно би се омъжила, ако можеше да избира. Това все още му причиняваше по-силна болка от загубата на положението му, от загубата на вярата в държавата. Беше вярвал сляпо в любовта. Тъкмо тази вяра му помагаше да се примирява с естеството на работата си. Може би подсъзнателно имаше нужда да вярва в любовта като нещо, което го прави по-човечен. Тази вяра му помагаше също да намира приемливо обяснение за студенината на Раиса. Беше отхвърлил възможността тя да го мрази. Беше затворил очи, радвайки се, че има всичко. Беше казал на родителите си, че тя е съпругата, за която винаги е мечтал. И се оказа прав — тя бе само мечта, фантазия и умно се беше съгласила да играе ролята, като всъщност се грижеше за собствената си безопасност, а истинските си чувства споделяше само с Иван.

Преди няколко месеца мечтата бе разбита на пух и прах. Но защо сърдечната рана не заздравяваше? Защо не можеше да продължи напред, да се откаже от нея, както се бе отказал от предаността си към МГБ? Успя да замени тази преданост с друга страст, като се посвети на разследването. Но няма кого другиго да обича освен нея; никога няма да има друга. Не можеше да се откаже от малката надежда, от невероятната мечта, че може би, само може би, тя някога ще го обикне истински. Макар да се опасяваше да се довери на чувствата си, след като жестоко бе сгрешил преди, усещаше, че двамата с Раиса са станали по-близки от всякога. Дали това се дължеше само на съвместната им работа? Наистина, вече не се целуваха, нито се любеха. Откакто Раиса му каза истината за своето отношение към него, това му се струваше недостойно. Беше принуден да приеме, че предишните им сексуални преживявания не са означавали нищо за нея — или по-лошо, били са й неприятни. Лев предпочиташе да мисли, че ги свързват не само обстоятелствата — Ти имаш мен. Аз имам теб. — а по-скоро, че те ги разделят. Лев беше символ на държавата, а Раиса мразеше този символ. Но сега той не беше нищо друго освен самия себе си, лишен от власт и извън системата, която тя толкова ненавиждаше.

Почти бяха стигнали до вратата на магазина, когато видяха Иван да идва от другия край на улицата. Не го извикаха, за да не привличат внимание към себе си, не напуснаха опашката, само гледаха как влиза в сградата. Раиса беше готова да тръгне след него, но Лев я спря. Имаха работа с дисидент, а той можеше да е под наблюдение. На Лев му хрумна, че кухата монета може да е била на Иван: може би той е шпионин. Но какво търсеше тя в дрехите на Раиса? Дали се е събличала при Иван и е взела монетата по погрешка? Отхвърли тази мисъл, съзнавайки, че ревността може да му изиграе зла шега.

Внимателно огледа улицата. Наоколо не се виждаха агенти. Имаше няколко подходящи места — фоайето на киното, опашката пред магазина, входовете на сградите. Колкото и добре обучен да е агентът, беше трудно да наблюдава сградата, защото би изглеждал неестествено: трябва да стои на едно място, да е сам и да не прави нищо. След няколко минути беше сигурен, че никой не следи Иван. Без да си правят труда да измислят причини или да изиграят пантомима, че уж са си забравили парите, те напуснаха опашката, когато най-после щяха да влязат в магазина. Беше подозрително, но Лев разчиташе на това, че повечето хора са достатъчно благоразумни да си гледат работата.

Влязоха в сградата, изкачиха стълбите. Раиса почука на вратата. Отвътре се чуха стъпки. Нечий глас стреснато попита:

— Кой е?

— Иван, Раиса е.

Резето изскърца. Иван отвори предпазливо вратата. При вида на Раиса подозренията му се разсеяха и той се усмихна. Тя му се усмихна в отговор.

Останал няколко крачки назад, Лев гледаше срещата им от тъмния коридор. Тя се радваше да види Иван, беше им добре заедно. Той отвори широко вратата, пристъпи напред и я прегърна с облекчение, че е жива.

Иван виждаше Лев за първи път. Усмивката му помръкна. Пусна Раиса и я погледна с недоумение, сякаш за да се убеди, че това не е някаква клопка. Усетила смущението му, тя побърза да го успокои:

— Има много неща, които трябва да ти обясня.

— Как се озовахте тук?

— По-добре да говорим вътре.

Иван се колебаеше. Раиса нежно докосна ръката му.

— Моля те, имай ми доверие.

Апартаментът беше малък, добре обзаведен с полиран паркет. Навсякъде имаше книги: на пръв поглед официални издания — Горки, Маркс, политическа литература. Вратата към спалнята беше затворена, а в хола нямаше легло. Лев попита:

— Сами ли сме?

— Децата са при родителите ми. Жена ми е в болница. Болна е от туберкулоза.

Раиса отново докосна ръката му.

— Толкова съжалявам.

— Помислихме, че си арестувана. Страхувах се от най-лошото.

— Имахме късмет. Изпратиха ни в град в западните предпланини на Урал. Лев отказа да доносничи срещу мен.

Иван не можа да скрие учудването, сякаш Лев беше извършил нещо забележително. Подразнен, Лев се сдържа, докато Иван го разглеждаше и преценяваше.

— И защо се отказахте?

— Защото тя не е шпионка.

— Откога истината започна да ви спира?

Раиса се намеси:

— Да не говорим за това сега.

— Но то има значение. Все още ли сте в МГБ?

— Не, разжалваха ме и сега съм в милицията.

— Разжалвали са ви? Леко сте се отървали.

Това беше и въпрос, и обвинение.

— Това е само временно отлагане, понижение, изгнаничество — отложено измъчване чрез неизвестност.

В желанието си да го успокои, Раиса добави:

— Никой не ни е следил. Сигурни сме в това.

— Защо сте били тоя дълъг път до Москва?

— Имаме нужда от помощ.

Той беше озадачен.

— С какво изобщо мога да ви помогна?

Лев съблече палтото и ризата си — и освободи документите, закрепени към тялото му. Накратко запозна Иван с разследването и му подаде документите. Той ги взе, но не ги погледна, само ги сложи на масата пред себе си. После отново стана, взе лулата си и внимателно я напълни.

— Доколкото разбирам, милицията не разследва тези убийства.

— Всички те са или разкрити, или потулени, или за тях са обвинени психичноболни, политически врагове, пияници и скитници. Никаква обща връзка между тях не е установена.

— И сега вие двамата работите заедно?

Раиса се изчерви.

— Да, работим заедно.

— И ти му имаш доверие?

— Да, имам му доверие.

Лев беше принуден да мълчи, докато Иван задава въпроси на жена му и подлага на съмнение отношенията им пред очите му.

— И смятате заедно да разкриете това престъпление?

Отговори Лев:

— Щом държавата не е в състояние да го направи, ще се наложи хората да поемат тази отговорност.

— Сякаш говори истински революционер. Само че вие, Лев, цял живот сте убивали в името на държавата — на война или в мирно време, немци или руснаци, всеки, когото държавата ви нареди. И сега искате да ви повярвам, че не работите официално, а разследвате самостоятелно? Не ви вярвам. Мисля, че това е капан. Съжалявам, Раиса, но ми се струва, че той се опитва да се върне в МГБ. Заблудил е теб, а сега се опитва да заблуди и мен.

— Той не е такъв, Иване. Погледни доказателствата. Те са истински, не са изфабрикувани.

— Отдавна не вярвам на писмени доказателства и ти не трябва да им вярваш.

— Аз самата видях тялото на едно момче с разпран корем, с уста, пълна с дървесна кора. Видях го със собствените си очи, Иване. Аз бях там. Това е жестоко издевателство над детето, някой получава удоволствие от това и няма да спре. Милицията няма да го залови. Разбирам, че имаш право да ни подозираш. Но не мога да докажа нищо. Щом не ми вярваш, съжалявам, че дойдохме тук.

Лев пристъпи, готов да прибере документите. Иван ги затисна с ръка.

— Ще ги погледна. Дръпнете завесите. И двамата седнете, моля, изнервяте ме.

След като изолираха стаята от външния свят, Лев и Раиса седнаха срещу Иван и му разказаха подробностите на случая, като споделиха толкова информация, колкото сметнаха за нужно. Лев обобщи собствените си заключения.

— Той убеждава децата да тръгнат с него. Стъпките в снега вървят успоредно, тоест децата са се съгласявали да отидат с него в гората. Макар престъпленията да изглеждат безсмислени, един ненормален човек би говорил несвързано някакви глупости и с това би изплашил децата.

Иван кимна.

— Да, съгласен съм.

— Тъй като в нашата страна е много трудно да се пътува свободно, без официално разрешение, той сигурно има работа, която предполага пътувания. Трябва да има командировъчно удостоверение. Трябва да е член на нашето общество, приеман, уважаван. Въпросът, на който не можем да отговорим, е…

— Защо го прави?

— Как мога да го заловя, ако не разбирам защо убива? Не мога да си го представя. Що за човек е? Млад или стар? Богат или беден? Ние просто нямаме представа кого търсим — освен основното, че има работа и поне изглежда като нормален човек. Но такива са почти всички.

Иван пушеше лулата си, обмисляйки думите на Лев.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна.

Раиса се намеси:

— Но ти имаш западни статии за този вид престъпления, за убийци, чиито мотиви са необясними?

— Какво ще ви дадат те? Може и да успея да събера няколко статии. Но те няма да са достатъчни, за да ви обрисуват облика на този човек. Не можете да си изградите представа за него от два-три сензационни примера от западната журналистика.

Лев се облегна назад: пътуването се оказа напразно. Още по-тревожно беше: дали не са си поставили невъзможна задача? Оказаха се безпомощни да се справят с тези престъпления и в материален, и в интелектуален смисъл.

Иван дръпна от лулата си, като наблюдаваше реакцията им.

— Познавам обаче един човек, който може да ви помогне. Това е професор Зайцев, пенсиониран психиатър, бивш служител на МГБ, който участваше в разпитите на заподозрени. Изгуби зрението си и това го промени дълбоко, получи прозрение като вас, Лев. Сега е доста известен сред дисидентите. Можете да му разкажете това, което казахте на мен. Не е изключено да ви помогне.

— Можем ли да му се доверим?

— Колкото и на всеки друг.

— Какво по-точно може да направи той?

— Ще му прочетете документите, ще му опишете снимките: може би ще успее да хвърли светлина върху човека като например възраст, произход — такива неща.

— Къде живее?

— Няма да се съгласи да отидете при него. Изключително предпазлив е. Ще дойде тук, ако изобщо дойде. Ще направя каквото мога да го убедя, но не гарантирам.

Раиса се усмихна.

— Благодаря ти.

Лев беше доволен: експертът със сигурност е нещо по-добро от някакви си журналистически писания.

Иван стана, остави лулата си и отиде до шкафчето, върху което беше телефонът.

Телефонът.

Този човек имаше телефон в квартирата си, спретнатата, добре обзаведена квартира. Лев внимателно огледа стаята. Нещо не беше наред. Това не приличаше на семейно жилище. Защо тогава живее в такъв лукс? И как е успял да избегне ареста? Трябваше веднага да го приберат след тяхното изгнание. Нали имаше досие в МГБ: Василий беше показвал на Лев снимките му. Как е успял да избегне вниманието на властите?

Свързаха го. Сега Иван говореше по телефона.

— Професор Зайцев, на телефона е Иван Жуков. Имам интересна задача, за която се нуждая от помощта ви. Не мога да говоря за това по телефона. Свободен ли сте в момента? Можете ли да дойдете вкъщи? Да, веднага, ако е възможно.

Лев се напрегна. Защо го нарича професор — щом са толкова близки? Защо го нарича така, освен ако не за да разиграе спектакъл пред тях? Нещо го смущаваше.

Скочи, столът му полетя назад. Прекоси стаята, преди Иван да успее да реагира, грабна телефона и уви стегнато шнура около врата му. Стоеше зад него, облегнат на стената, душеше го, стягайки шнура. Краката на Иван се плъзгаха по полирания под, той се задъхваше и не можеше да промълви нито дума. Изумена, Раиса скочи от стола.

— Лев!

Лев й даде знак да мълчи. Затягайки шнура около врата на Иван, поднесе слушалката до ухото си.

— Професор Зайцев?

Телефонът замлъкна. Бяха затворили. Идваха насам.

— Лев, пусни го!

Но Лев стегна още по-силно шнура. Лицето на Иван се наля с кръв.

— Той е агент под прикритие. Виж как живее. Виж му жилището. Няма никакъв професор Зайцев. Това е връзката му в Държавна сигурност и те идват, за да ни арестуват.

— Грешиш, Лев. Познавам този човек.

— Той е фалшив дисидент, внедрен агент под прикритие, издирва хора, които са против властта, и събира улики срещу тях.

— Грешиш, Лев.

— Няма никакъв професор. Идват насам. Нямаме много време, Раиса!

Пръстите на Иван дърпаха отчаяно шнура. Раиса поклати глава, пъхна пръсти под примката, за да намали натиска.

— Пусни го, Лев, остави го да се оправдае.

— Не арестуваха ли всичките ти приятели, всички освен него? Онази жена Зоя, откъде МГБ са научили за нея, как мислиш? Не са я арестували заради молитвите й. Това е било само предлог.

Иван не можеше да се освободи, краката му се плъзнаха по пода и се подгънаха. Лев трябваше да поеме цялата тежест на тялото му. Нямаше да може да го държи още дълго.

— Раиса, никога не си ми говорила за приятелите си. Никога не си ми се доверявала. Но с някого все пак си споделяла? Помисли!

Раиса погледна Лев, после Иван. Наистина: всичките й приятели бяха или мъртви, или арестувани, всички освен него. Тя поклати глава, не можейки да повярва — това беше истинска параноя, параноя, породена от държавата, всяко изобличаване, колкото и скалъпено да беше, бе достатъчно да убие човека. Видя ръката на Иван да се протяга към чекмеджето на шкафа. Пусна шнура.

— Лев, чакай!

— Нямаме време!

— Чакай!

Отвори чекмеджето и започна да рови в него. Вътре имаше нож за отваряне на писма, беше остър — към него протягаше ръка Иван, за да се защити. Едва ли можеше да го обвинява за това. В дъното на чекмеджето имаше книга, „За кого бие камбаната“. Защо не беше скрита някъде? Взе я. Вътре имаше лист хартия. Списък с имена: хора, на които книгата е давана за прочит. Някои от имената бяха задраскани. Нейното беше задраскано. От другата страна на листа имаше списък с имена на хора, на които възнамеряваше да даде книгата.

Тя се обърна към Иван и вдигна листа към лицето му, ръката й трепереше. Имаше ли невинно обяснение? Вече знаеше, че няма. Нито един дисидент нямаше да бъде толкова глупав да напише списък с имена на хора, прочели забранена книга. Той даваше книгата, за да изобличава хората.

Лев се мъчеше да държи Иван.

— Обърни се, Раиса.

Тя се подчини, отиде в другия край на стаята, все още държейки книгата в ръка, и се вслуша как краката на Иван ритат мебелите.

 

 

Същия ден

Тъй като Иван беше агент на Държавна сигурност, смъртта му щеше веднага да бъде определена като убийство, престъпление, извършено от някой противник на режима, антисъветски елемент. Престъпникът можеше да бъде само някой опозиционер, враг на държавата, и това оправдаваше започване на широко разследване. За щастие на Лев и Раиса, Иван имаше много врагове. През целия си живот предаваше любопитни граждани, примамваше ги в капана с обещанието да прочетат забранени от цензурата материали, както хищникът примамва плячката си със стръв. Забранените материали му осигуряваше държавата.

Преди да излезе от квартирата, Раиса взе списъка с имената, смачка го и го прибра в джоба си. Лев набързо събра материалите. Нямаха представа колко време ще е нужно на Държавна сигурност да се отзове на обаждането на Иван. Отвориха входната врата и затичаха надолу по стълбите, успокоиха се едва когато излязоха навън. На края на улицата погледнаха назад. В сградата вече влизаха агентите.

Никой в Москва нямаше основание да предполага, че Лев и Раиса биха могли да се върнат. Така че не биха ги заподозрели веднага. Разследващите офицери, ако такава връзка изобщо им хрумне, ще се обадят на МГБ във Волск и оттам ще им отговорят, че те са на екскурзия в планината. Алибито ще издържи, освен ако някой свидетел не е забелязал мъж и жена да влизат в сградата. В такъв случай алибито им ще бъде разгледано изключително внимателно. Но Лев знаеше, че всички тези факти не са от особено значение. Дори да нямаше доказателства, дори наистина да бяха на екскурзия в планината, убийството можеше да бъде използвано като повод за арестуването им. Доказателствата не бяха нещо съществено.

При създалата се ситуация да се опитат да се видят с родителите му беше чисто безразсъдство. Обаче до пет часа сутринта нямаше влак за Волск, а пък и Лев разбираше, че това е последната му възможност да се види с тях. Макар да не му позволиха да се сбогуват преди отпътуването му от Москва и да не му казаха къде са ги настанили, той успя да се сдобие с адреса преди няколко седмици. Знаеше, че държавните ведомства работят без връзка помежду си, и реши, че запитването в Отдела по настаняване относно Степан и Анна няма да се стори подозрително и за него няма да бъде докладвано в МГБ. Като предпазна мярка даде фалшиво име и се опита молбата му да бъде сметната за официална, запитвайки за няколко имена, включително това на Галина Шапорина. Макар че всички останали имена бяха измислени, той успя да издири родителите си. Василий може и да е очаквал подобен опит; може дори да е наредил адресът да бъде даден. Знаеше, че единствената слабост на Лев в изгнание ще бъдат родителите му. Ако искаше да го залови за нарушаване на заповедта, родителите му бяха идеалната клопка. Но едва ли те са под постоянно наблюдение в продължение на четири месеца. Много по-вероятно е семейството, с което делят апартамента, да са информатори. Трябваше да се срещне с родителите си, без другото семейство да ги види или чуе. От това зависеше не само собственият им живот, но и безопасността на майка му и баща му. Ако ги заловят, ще ги свържат с убийството на Иван и цялото семейство на Лев ще загине, може би дори преди края на нощта. Лев беше готов да рискува. Трябваше да се сбогува с тях.

Пристигнаха на улица Воронцовска. Въпросната сграда беше стара, отпреди революцията — от онези, в които големите апартаменти бяха разделени с мръсни чаршафи, закачени на въжета, на малки стаички. За никакви удобства, като например топла вода или самостоятелна тоалетна, не можеше да става и дума. Лев забеляза, че от прозорците стърчат кюнци от печките на дърва — най-евтиният и най-мръсен начин за отопление. Изчакаха, наблюдавайки къщата отдалеч. Нападаха ги комари и те непрекъснато се пляскаха, а ръцете им се цапаха със собствената им кръв. Лев разбра, че колкото и да стоят тук, няма да могат да определят дали няма засада в къщата. Трябваше да влезе. Обърна се към Раиса. Но преди да успее да отвори уста, тя каза:

— Аз ще те почакам тук.

Раиса се срамуваше. Беше повярвала на Иван; мнението й за него бе изградено въз основа на книгите и статиите, които имаше, на разсъжденията му за западната култура, на измамните му планове да изпраща на Запад творби на известни писатели дисиденти. Но всичко се оказа лъжа — колко писатели и противници на режима беше примамил? Колко ръкописа беше изгорил и те бяха загубени за света? Колко художници и свободомислещи хора беше предал на чекистите? Беше го харесала заради очевидните му различия с Лев. Но тези различия бяха само маскировка. Дисидентът се оказа полицай, а полицаят се превърна в контрареволюционер. Дисидентът я предаде, а полицаят я спаси. И тя не намираше сили да се сбогува с родителите на Лев, рамо до рамо с него, като предана и любеща жена.

Лев хвана ръката й.

— Бих искал да дойдеш с мен.

Входната врата беше отворена. Вътре бе горещо, въздухът беше застоял и дрехите им веднага полепнаха по гърбовете от пот. Но вратата на квартира №27 беше заключена. Лев беше влизал с взлом в много жилища и знаеше, че старите ключалки се разбиват по-трудно от съвременните. С върха на джобното си ножче той отвинти винтовете и разкри механизма на ключалката. Вкара острието, но ключалката не се отвори. Избърса потта от лицето си, спря за миг, пое дълбоко въздух и замижа. Избърса ръцете си в панталоните, без да обръща внимание на комарите. Отвори очи. Съсредоточи се. Ключалката щракна и се отвори.

Светлина идваше единствено от прозореца, който гледаше към улицата. Стаята миришеше на изпотени спящи тела. Изчакаха до вратата, за да свикнат очите им с тъмнината. Виждаха очертанията на три легла: в двете спяха семейни двойки, а в по-малкото легло спяха три деца. В ъгълчето, което служеше за кухня, две малки деца спяха като кучета върху някакви парцали на пода под масата. Лев тръгна към спящите възрастни. Нито една от двойките не бяха родителите му. Дали са му дали грешен адрес? Подобна немарливост бе нещо обичайно. А може би нарочно са го заблудили?

Видя очертанията на друга врата и тръгна към нея, дъските на пода се огъваха при всяка негова стъпка. Раиса вървеше отзад и стъпките й бяха много по-леки. Двойката в най-близкото легло се размърда. Лев спря и изчака да се успокоят. Не се събудиха. Лев продължи, Раиса го следваше. Той протегна ръка и хвана дръжката на вратата.

В тази стая, която беше без прозорци, не проникваше никаква светлина. Трябваше да остави вратата отворена, за да вижда. Тук имаше две легла, почти едно до друго. Не ги разделяше дори мръсен чаршаф. В едното спяха две деца, в другото — възрастна двойка. Лев се приближи. Бяха родителите му, спяха притиснати един до друг на тясното единично легло. Лев се изправи, върна се при Раиса и прошепна:

— Затвори вратата.

Придвижвайки се в пълен мрак, заопипва около леглото, докато не клекна до родителите си на пода. Заслуша се в дишането им, доволен, че е тъмно. Плачеше. Стаята, в която бяха принудени да живеят, беше по-малка от банята на предишното им жилище. Нямаха свое кътче и нямаше начин да се уединят. Бяха изпратени тук да умират, подложени на същото унижение като сина им.

Внимателно покри устите им с длани. Усети как се събуждат, изненадани и уплашени. За да не извикат, той прошепна:

— Аз съм, Лев. Не вдигайте шум.

Те се отпуснаха. Той отдръпна ръцете си от устите им. Чу ги да сядат. Почувства ръцете на майка си на лицето си. Без да вижда нищо в тъмнината, тя все пак го намери. Пръстите й спряха да се движат, когато усетиха сълзите му. Чу гласа й като едва доловим шепот:

— Лев…

Ръката на баща му последва нейната. Лев притисна дланите им до лицето си. Беше се заклел да се грижи за тях, но не удържа на думата си. Успя само да прошепне:

— Простете ми.

Баща му отговори:

— Няма защо да се извиняваш. Щяхме да живеем така цял живот, ако не беше ти.

Майка му го прекъсна. Очевидно искаше по-подробно да разпита сина си.

— Мислехме, че си загинал. Казаха ни, че и двамата сте арестувани.

— Излъгали са ви. Изпратиха ни във Волск. Понижиха ме, но не ме арестуваха. Сега работя в милицията. Писах ви много пъти, надявайки се, че писмата ще бъдат изпратени, но вероятно са ги залавяли и унищожавали.

Децата в съседното легло се размърдаха и то изскърца. Всички замълчаха. Лев изчака, докато не чу отново равномерното им дишане.

— Раиса е тук.

Помогна на ръцете им да я докоснат. И четиримата се държаха за ръце. Майка му попита:

— Бебето?

— Не.

Тъй като не искаше да усложнява нещата, Лев добави:

— Спонтанен аборт.

Раиса промълви сподавено:

— Съжалявам.

— Ти не си виновна.

Анна продължи да разпитва:

— За колко време сте в Москва? Можем ли да се срещнем утре?

— Не, ние изобщо не бива да сме тук. Ако ни хванат, ще ни натикат в затвора. И вас също. Тръгваме рано сутринта.

— Да излезем ли навън, за да поговорим?

Лев се замисли. Не можеха всички да излязат, без да събудят някого.

— Не бива да рискуваме да ги събудим. Ще поговорим тук.

Но мина време и никой не проговори, четиримата се държаха за ръце в тъмнината. Накрая Лев каза:

— Трябва да ви намеря по-добро жилище.

— Не, Лев. Чуй ме. Често се държиш така, сякаш нашата любов зависи от това, което правиш за нас. Винаги си бил такъв, дори като дете. Но това не е редно. Вие трябва да мислите за себе си. Ние вече сме стари. Вече няма значение къде живеем. Единственото, което ни държеше живи, бе очакването да научим нещо за вас. Сигурно сега се виждаме за последен път. Не бива да правим безполезни планове. Трябва да се сбогуваме, докато имаме такава възможност. Лев, обичам те и се гордея с теб. Бих искала да служиш на по-добро правителство.

Гласът на Анна звучеше спокойно.

— Вие сте заедно и се обичате. Вярвам, че ще имате щастлив живот. Някога всичко ще се промени към по-добро за вас и за децата ви. Русия ще е друга. Много се надявам.

Една неосъществима мечта, но майката вярваше в нея и Лев не посмя да й противоречи.

Степан хвана ръката на Лев и сложи в нея писмо.

— Това е писмо, което ти написах преди много месеци, но нямах възможност да ти го дам. Прочети го, когато се качите на влака. Обещай ми, че няма да го четеш преди това. Дай ми дума.

— Какво пише в него?

— Двамата с майка ти обсъдихме много внимателно съдържанието му. В него е всичко, което искахме да ти кажем, но по една или друга причина не можахме. Съдържа всичко, което отдавна трябваше да научиш.

— Татко…

— Вземи го, Лев, заради нас.

Лев взе писмото и четиримата се прегърнаха за последен път.

 

 

6 юли

Лев и Раиса приближиха влака. Стори му се, че на перона има повече агенти от обикновено. Нима вече ги търсят? Раиса вървеше прекалено бързо: той я хвана за ръката и тя забави крачка. Писмото на родителите му беше прикрепено към гърдите му заедно с документите по разследването. Бяха почти стигнали до техния вагон.

Качиха се в претъпкания влак. Лев прошепна на Раиса:

— Чакай ме тук.

Тя кимна. Той влезе в тясната тоалетна, заключи вратата и спусна капака на чинията, за да намали вонята. Съблече се, разкопча ризата и извади тънката памучна торбичка, в която държеше документите. Тя беше мокра от потта му, мастилото бе оставило отпечатъци по кожата му, а по гърдите бяха изписани думи.

Намери писмото и го повъртя в ръце. На плика нямаше име, беше измачкан и мръсен. Помисли си как родителите му са успели да го запазят в тайна от другото семейство, което със сигурност е претърсвало нещата им. Единият трябва да го е носил винаги със себе си.

Влакът потегли, напускаше Москва. Лев беше удържал на думата си. Сега вече можеше да го прочете. Изчака да излязат от гарата, преди да отвори плика и да разгъне писмото. Видя почерка на баща си.

Лев, ние с майка ти не съжаляваме за нищо. Обичаме те. Винаги сме очаквали, че ще дойде ден, когато ще разговаряме с теб за това. Но за наше учудване този ден така и не дойде. Мислехме, че ти сам ще повдигнеш този въпрос, когато си готов. Но ти не го направи, винаги си се държал така, сякаш нищо не се е случило. Може би е било по-лесно да накараш себе си да забравиш? Затова мълчахме. Мислехме, че за теб това е начин да се справиш с миналото. Страхувахме се, че си предпочел да го забравиш и ние само ще ти причиним болка, ако разровим спомените. Накратко, ние бяхме щастливи заедно и не искахме да погубим всичко хубаво, което сме имали. Проява на малодушие от наша страна.

Още веднъж повтарям, ние с майка ти те обичаме много и не съжаляваме за нищо.

Лев…

Лев спря да чете, вдигна глава. Да, помнеше какво бе станало. Знаеше как ще продължи писмото. Наистина, цял живот се беше опитвал да забрави. Сгъна писмото, преди да го накъса внимателно на парченца. Отвори прозореца и изхвърли хартийките. Вятърът ги подхвана, те се вдигнаха във въздуха и изчезнаха от погледа му.