Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (9)

0008

Стените на коридора бяха покрити с десетки странни рисунки на поробени хора, орки, елфи и други създания. Всяка фреска се намираше точно на мястото, описано в оригиналния модул. По местата си бяха и смъртоносните капани. Тези от тях, които имаха пружини, се задействаха от няколко от каменните плочи на коридора. Ако стъпех на някоя от тях, тя щеше да се отвори и да падна в дупка с отровни железни колове. Но тъй като местоположението на всеки от скритите капани беше отбелязано на картата, успях да ги заобиколя.

Дотук всичко беше точно както в модула. Ако описанието му отговаряше и на останалата част от гробницата, щях да оцелея достатъчно дълго, за да намеря Медния ключ. В това подземие дебнеха само четири чудовища — гаргойл, зомби, мумия и самият злокобен лич Ацерерак. Тъй като на картата виждах къде стоеше всяко от тях, щях да избегна схватките. Освен ако, разбира се, някое не пазеше Медния ключ. А вече се досещах кой можеше да има тази чест.

Опитвах се да вървя така предпазливо, сякаш не знаех какво ме очакваше.

След като прескочих Унищожителната сфера, разположена в края на коридора, намерих скрита врата до последния капан. Тя водеше към малък полегат коридор. Лъчът от фенерчето ми зашари по влажните каменни стени. Имах чувството, че се намирам сред декора на нискобюджетен филм за магьосници и рицари, като Хоук Отмъстителят или Господарят на зверовете.

Започнах да си проправям път из подземието стая след стая. Макар да знаех къде се намираха всички капани, трябваше да вървя предпазливо, за да не попадна случайно в някой от тях. Преди да изляза от стаите, събирах всички съкровища. В мрачна, отблъскваща стая на име Параклисът на злото намерих хиляди златни и сребърни монети, скрити между скамейките точно там, където пишеше в модула. Аватарът ми не можеше да носи толкова пари дори и в Торбата за предмети, която открих. Събрах колкото златни монети можах — и те се появиха в инвентара ми. После автоматично се преобразуваха и броячът за кредитите ми скочи на повече от двайсет хиляди — най-голямата сума, която някога бях притежавал. Освен кредитите, той получи и съответния брой точки, задето бях намерил монетите.

По пътя си из гробницата се сдобих и с няколко вълшебни предмета. Пламтящ меч +1. Ясновидски кристал. Защитен пръстен +1. Намерих дори и Ризница +3. Това бяха първите ми магически предмети, които ме накараха да се чувствам непобедим.

Щом облякох вълшебната ризница, тя се сви и прилепна идеално на аватара ми. Лъскавата й метална повърхност ми напомни на страхотните ризници на рицарите във филма Ескалибур от 1981 г. За секунда превключих на изглед отстрани, за да се полюбувам на новата си броня.

Колкото по-навътре навлизах, толкова по-уверен ставах, защото разположението и съдържанието на гробницата бяха досущ като в модула. Докато не стигнах Тронната зала.

Помещението представляваше обширна квадратна стая с висок таван, подпрян на десетки масивни каменни колони. В дъното на залата имаше подиум, върху който се издигаше трон от обсидиан, инкрустиран с черепи от сребро и слонова кост.

Всичко това отговаряше на описанието в модула със значителна разлика. Тронът трябваше да е празен, но не беше. На него седеше личът Ацерерак и се взираше гневно и безмълвно в мен. На съсухрената му глава блещукаше прашна златна корона. Изглеждаше точно както на илюстрацията на корицата на модула. Но според текста той не трябваше да е в Тронната зала, а да чака в погребалната камера дълбоко в сърцето на гробницата.

Мина ми през ум да хукна да бягам, но размислих. Щом Холидей бе поставил лича в тази стая, сигурно бе скрил тук и Медния ключ. Трябваше да разбера.

Прекосих залата и отидох до подножието на подиума. Оттам видях лича много по-ясно. Зъбите му представляваха два реда островърхи шлифовани диаманти, подредени в усмивка без устни, а в очните му кухини бе инкрустиран по един голям червен рубин.

За пръв път, откакто влязох в гробницата, не знаех какво да правя.

На практика нямах никакъв шанс да оцелея в ръкопашна схватка с него. Нескопосаният ми меч +1 дори нямаше да го засегне, а двата вълшебни рубина в очните му кухини можеха да изсмучат животворната сила на аватара ми и да ме убият за миг. Дори група от шест-седем аватара от високо ниво щяха да имат затруднения да го победят.

Помислих си (не за последен път) колко ми се искаше ОАЗИС да е като стара приключенска игра, в която играчът може да запази мястото, до което е стигнал. Но не бях в приключенска игра и не можех да го направя. Ако аватарът ми умреше тук, щеше да се наложи да започна отначало. Вече нямаше смисъл обаче да се колебая. Ако личът ме убиеше, щях да се върна тук утре и да опитам отново. Гробницата трябваше да се върне в първоначалното си състояние, когато часовникът на сървъра на ОАЗИС удари полунощ. В такъв случай всички скрити капани, които бях обезвредил, щяха да се появят отново заедно със съкровищата и вълшебните предмети.

В ъгъла на дисплея си натиснах иконата Запис, за да съхраня като видеофайл всичко, което предстоеше да се случи, и да го прегледам и анализирам по-късно. Но когато натиснах иконата, излезе съобщение Записите са забранени. Изглежда, Холидей бе забранил правенето на видеозаписи в гробницата. Трябваше да се досетя.

Поех дълбоко въздух, вдигнах меча и поставих левия си крак на най-долното стъпало на подиума. В същия миг чух звук като от пукащи кости и усукване на кожа, когато Ацерерак бавно вдигна глава. Рубините в очните му кухини засияха с наситена червена светлина. Направих неволно няколко крачки назад, тъй като очаквах той да скочи и да ме нападне. Но личът не стана от трона, а само наведе глава и ме прикова със смразяващ поглед.

— Привет, Парзивал — каза той дрезгаво. — Какво те води насам?

Свари ме неподготвен. Според модула личът не говореше. Само нападаше и не ми оставяше никакъв друг избор, освен да го убия или да си плюя на петите.

— Търся Медния ключ — отвърнах. Тогава си спомних, че разговарях с крал и бързо сведох глава, паднах на едно коляно и добавих — Ваше Величество.

— Разбира се — рече Ацерерак и ме подкани с жест да стана. — Дошъл си на правилното място. — Той стана от трона, а при всяко движение мумифицираната му плът се пукаше като стара кожа. Стиснах по-силно меча си, тъй като все още очаквах да ме нападне.

— Как да съм сигурен, че си достоен за Медния ключ? — попита той.

Мамка му! Как да отговоря на този въпрос? При грешен отговор, дали щеше да изсмуче душата ми и да ме изпепели?

Замислих се трескаво за деликатен отговор. Най-умното, което измислих, беше:

— Позволете ми да ви докажа, благородни Ацерерак.

Личът се изкиска зловещо и смехът му отекна в каменните стени на залата.

— Много добре! — каза той. — Ще докажеш, че си достоен, като се изправиш срещу мен в двубой с копия!

Досега не бях чувал нежив лич да е предизвикал съперник в двубой с копия. Особено пък в подземна погребална камера.

— Добре — отвърнах колебливо. — Но няма ли да ни трябват коне?

— Не — отвърна личът и се отдалечи от трона си. — Ще ни трябват птици.

Той махна с костеливата си ръка към трона. Проблесна светлина, придружена от звуков ефект за трансформация (който бях убеден, че е свит от старото анимационно филмче Суперприятели). Внезапно тронът се стопи и се трансформира в игрален автомат с монети. На таблото му имаше два джойстика — единият жълт, а другият син. Не сдържах усмивката си, когато прочетох осветения надпис на играта: Joust. Уилямс Електроникс. 1982 г.

— Победителят трябва да спечели две от три игри — изхриптя Ацерерак. — Ако победиш ти, ще ти дам онова, което търсиш.

— А ако спечелите вие? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.

— Ако аз победя — каза личът с пламтящи в очните кухини рубини, — ти ще умреш! — В дясната му длан внезапно избухна оранжев пламък и той го вдигна заплашително.

— Разбира се. И аз така предположих. Исках само да се уверя.

Огнената топка в ръката на Ацерерак изчезна и той протегна към мен набръчканата си длан. В нея имаше две лъскави монети от четвърт долар.

— Аз черпя — каза той, пристъпи към видеоиграта и пусна монетите в левия процеп. Играта иззвънтя два пъти и броячът за кредитите премина от 0 на 2.

Ацерерак сключи костеливите си пръсти около жълтия джойстик от лявата страна на контролното табло. — Готов ли си? — изграчи той.

— Да — отвърнах аз и си поех дълбоко дъх. Изпуках кокалчетата на пръстите си и грабнах джойстика за втория играч с лявата си ръка, а дясната длан приготвих над бутона за стрелба.

Ацерерак наклони глава наляво и надясно и изпука костите на врата си. Звукът, който проехтя, наподобяваше счупването на клон. После натисна бутона за двама играчи и двубоят започна.

Joust е класическа видеоигра от 80-те със странни правила. Всеки от играчите управлява рицар, въоръжен с копие. Играч 1 язди щраус, а Играч 2 — щъркел. Размахваш криле, за да летиш, и се биеш с противника си и срещу няколко рицари (които яздят мишелови). Когато се сблъскаш с противник, двубоя печели онзи, чието копие е разположено по-високо на екрана. Победеният умира и губи живот. Когато убиеш някой от рицарите, мишеловът му снася зелено яйце, от което, ако не го прибереш бързо, се излюпва нов рицар. От време на време се появява и крилат птеродактил, който всява хаос.

Не бях играл Joust повече от година. Това беше една от любимите игри на Аех и за известно време той имаше автомат с нея в Мазето. Винаги, когато искаше да разрешим някой спор или глупава кавга, свързана с попкултурата, ме предизвикваше на двубой. В продължение на няколко месеца играехме почти всеки ден. В началото Аех беше малко по-добър от мен и имаше навика да тържествува злорадо след победите си. Това страшно ми дотегна и започнах да се упражнявам, като изигравах по няколко мача на нощ срещу компютъра. Усъвършенствах уменията си, докато не станах достатъчно добър, че да побеждавам Аех постоянно. Тогава взех да злорадствам и да се наслаждавам на отмъщението си. Последния път, когато играхме, така безмилостно му натрих носа, че той се разкрещя и се закле повече никога да не играе с мен. Оттогава разрешавахме споровете си, като играехме на Street Fighter II.

Уменията ми в Joust се оказаха много по-закърнели, отколкото предполагах. През първите пет минути просто се опитвах да се отпусна и да си припомня управлението и ритъма на играта. През това време Ацерерак успя да ме убие два пъти, като безмилостно удряше крилатия си звяр в моя по съвършена траектория. Личът боравеше с контролните устройства на играта с премереното съвършенство на машина, каквато, разбира се, беше — неигрален персонаж с изкуствен интелект от най-ново поколение, програмиран лично от Холидей.

В края на първата игра започнах да напипвам отново ритъма на Joust. Постепенно си припомнях движенията и триковете, които бях усвоил по време на маратоните с Аех. Но Ацерерак не се нуждаеше от загрявка. Той играеше съвършено от самото начало и нямаше как да компенсирам изоставането си. Уби и последния ми човек преди дори да стигна 30000 точки. Голям срам.

— Загуби една игра, Парзивал — разтегли той устни в усмивка. — Остава още една.

Личът не си губи времето да ме кара да стоя и да гледам как доиграва играта. Той намери опипом бутона за изключване отзад на автомата, изключи захранването, включи го отново и рестартира играта. След като на екрана премина поредицата от изображения с логото на Уилямс Електроникс, в ръката му се материализираха още две монети и той ги пусна в автомата.

— Готов ли си? — попита и отново се наведе над контролното табло.

Поколебах се за миг и попитах:

— Всъщност имате ли нещо против да си сменим местата? Свикнал съм да играя отляво.

Това беше самата истина. Когато играех с Аех в Мазето, винаги играех от страната на щрауса, а позицията ми отдясно при първата игра бе разстроила леко ритъма ми.

Ацерерак обмисли молбата ми, а после кимна:

— Разбира се — рече той, отстъпи назад и си разменихме местата. Изведнъж ми мина през ум колко абсурдно изглеждаме отстрани: момче с ризница и немъртъв крал, наведени над класическа аркадна игра. Подобно сюрреалистично изображение човек би очаквал да види единствено на корицата на стар брой на списание Хеви Метъл или Дракон.

Ацерерак натисна бутона Играч 2 и очите ми се впериха в екрана.

Следващата игра също започна зле за мен. Движенията на противника ми бяха безмилостни и прецизни и при първите няколко атаки само се опитвах да му се изплъзна. Разсейвах се и от непрестанното потракване на кокалестия му показалец по бутона за стрелба.

Отпуснах се, съсредоточих се и се насилих да не мисля за това, къде се намирам, срещу кого играя и какъв е залогът. Опитах се да си представя, че съм в Мазето и играя с Аех.

Това подейства. Забравих за всичко друго и нещата се преобърнаха в моя полза. Започнах да откривам недостатъците в играта на лича, пропуските в програмирането. Бях научил това в продължение на години, докато овладявах стотици различни видеоигри. Винаги имаше трик, с който да победиш компютърния си противник. В игра като тази надарен човек винаги можеше да триумфира над изкуствения интелект, защото софтуерът не може да импровизира. Той може да реагира на случаен принцип или по предварително зададен ограничен брой начини въз основа на краен брой от предварително програмирани условия. Във видеоигрите това беше аксиома и така щеше да си остане, докато хората не изобретяха истински изкуствен интелект.

Втората битка бе изключително оспорвана, но към края забелязах модела в техниката на игра на лича. Като сменях посоката, в която щраусът вървеше в определен момент, го карах да блъсне щъркела в приближаващите се мишелови. Чрез този трик успях да изгърмя допълнителните му животи един по един. През това време и аз умрях на няколко пъти, но накрая го победих при десетата вълна от мишелови с последния си живот.

Отдръпнах се от машината и въздъхнах облекчено. По челото и около визьора ми се стичаха струйки пот. Избърсах с ръкав и аватарът ми направи същото движение.

— Игра добре — каза Ацерерак. За моя изненада, той ми подаде съсухрената си ръка с подобни на нокти пръсти. Стисна я и се изкикотих нервно.

— Да, и ти игра добре, човече. — Хрумна ми, че в известен смисъл на практика играех срещу самия Холидей. Бързо изтласках тази мисъл от главата си, тъй като се страхувах, че ще се паникьосам.

Ацерерак отново извади две монети от четвърт долар и ги пусна в автомата.

— Това е решаващата игра — каза той. — Готов ли си?

Кимнах. Този път си позволих аз да натисна бутона за двама играчи.

Последната ни решителна игра продължи по-дълго, отколкото първите две, взети заедно. По време на последната вълна на екрана имаше толкова много мишелови, че беше трудно да се придвижвам, без някой от тях да ме докосне. С лича се изправихме един срещу друг за последен сблъсък в най-горната част на игралното поле и двамата бясно удряхме бутоните за летене и дърпахме рязко джойстиците наляво-надясно. Ацерерак направи един последен отчаян опит да избяга от мен и се спусна с милиметър по-ниско. Последната му птица загина сред експлозия от миниатюрни пиксели.

На екрана се изписа Край на играта за Играч 2 и личът нададе смразяващ разярен вой. Удари ядно с юмрук своята страна от игралната машина и я разби на милиони пиксели, които се посипаха по пода. После се обърна към мен.

— Поздравления, Парзивал — поклони се дълбоко той. — Игра добре.

— Благодаря ви, благородни Ацерерак — отвърнах аз и се преборих с порива да заподскачам и да развъртя победоносно задник в лицето му. Вместо това и аз се поклоних сериозно.

В този миг личът внезапно се преобрази във висок магьосник с човешки облик, облечен в дълга черна роба. Веднага го познах. Беше аватарът на Холидей — Анорак.

Зяпнах го онемял. От години в средите на ловците се носеха слухове, че Анорак все още се скита из ОАЗИС като независим неигрален компютърен персонаж. Призракът на Холидей в машината.

— А сега ще получиш наградата си — проговори той с познатия глас на Холидей.

Внезапно залата се огласи от звуците на оркестър. Към тържествения звук от тромпети се присъединиха струнни инструменти. Познах мелодията. Беше откъс от оригиналния саундтрак към Междузвездни войни на Джон Уилямс, от сцената, в която принцеса Лея награждава с медали Люк и Хан (а Чубака, както сигурно си спомняте, не получава нищо).

Когато музиката се извиси в кресчендо, Анорак протегна напред дясната си ръка. Там, в отворената му длан, стоеше Медният ключ — предметът, който милиони хора търсеха от пет години. Когато ми го подаде, музиката внезапно затихна и в същия миг прозвуча звънтене. Току-що бях спечелил 50000 точки — достатъчно, за да достигне аватарът ми десето ниво.

— Сбогом, сър Парзивал — каза Анорак. — Пожелавам ти късмет в следващата мисия. — И преди да успея да попитам какво да правя сега и къде да намеря първата порта, той се стопи в проблясък от светлина, придружен от звуковия ефект за телепортация, взет от анимационното филмче Dungeons & Dragons от 80-те години на XX в.

Внезапно се озовах сам на празния подиум. Погледнах към Медния ключ в ръката си и ми се зави свят. Изглеждаше точно както в Поканата на Анорак. Обикновен старинен меден ключ. На овалната му горна част бе гравирана римската цифра I. Преобърнах ключа в дланта на аватара си и докато гледах как лъчът от фенерчето се плъзгаше по римската цифра, забелязах надписа. В метала бяха издълбани два миниатюрни реда текст. Наклоних ключа към светлината и ги прочетох на глас:

Онова, което търсиш, е скрито в боклука на най-долното ниво на Даггорат.

Не се наложи да чета текста втори път. Веднага разбрах какво означаваше. Знаех къде точно трябваше да отида и какво да направя.

„Скрит в боклука“ се отнасяше за партида стари компютри TRS-80, произвеждани от Танди и Рейдио Шак през 70-те и 80-те години на XX в. Потребителите в онази епоха наричали подигравателно компютрите TRS-80 — Trash 80 (Боклук 80).

Онова, което търсиш, е скрито в боклука.

Първият компютър на Холидей бил TRS-80 с невероятните 16К RAM. А аз знаех точно къде в ОАЗИС имаше копие на този компютър. Всеки ловец знаеше.

В първите години от създаването на ОАЗИС Холидей бе направил малка планета в Сектор 7 на име Мидълтаун, кръстена на родния му град в Охайо. Планетата представляваше подробна възстановка на града, както бе изглеждал в края на 80-те години. Холидей бе казал, че е пресъздал родния си град в ОАЗИС, за да може да „се връща в детството си винаги когато поиска“. А твърдят, че не можеш да се върнеш назад във времето! Холидей бе намерил начин. Мидълтаун беше един от проектите му и той бе писал и изчиствал кода години наред. Беше добре известно (поне на ловците), че една от най-подробните и точно възстановени части от симулацията на Мидълтаун беше домът, в който бе израснал.

Никога не бях ходил там, но бях виждал стотици снимки и видеоклипове. В стаята на Холидей имаше копие на първия му компютър TRS-8 Color Computer 2. Със сигурност първата порта се криеше в него. А на втория ред от текста, гравиран върху Медния ключ, пишеше как се стига до мястото.

… на най-долното ниво на Даггорат.

Дагорат беше дума на синдарин — на елфическия език, създаден от Дж. Р. Р. Толкин за Властелинът на пръстените. Думата дагорат означаваше битка. Но Толкин я бе написал само с едно „г“, а не с две. Даггорат (с две „г“) можеше да се отнася само за едно: малко известна компютърна игра на име Dungeons of Daggorath, излязла през 1982 г. Играта била създадена само за една платформа — TRS-8 Color Computer.

Холидей бе написал в Алманахът на Анорак, че Dungeons of Daggorath е играта, заради която решил да се занимава със създаване на видеоигри.

A Dungeons of Daggorath беше една от игрите в кутията за обувки до компютъра TRS-80 в детската му стая.

Затова трябваше само да се телепортирам до Мидълтаун, да отида в дома на Холидей, да седна на компютъра му, да изиграя играта, да стигна до най-долното ниво на подземието и… там щях да открия Първата порта.

Или поне така си мислех.

Мидълтаун се намираше в Сектор 7 — далече от Лудус. Но бях събрал предостатъчно злато и съкровища, за да платя таксата за телепортация до него. В сравнение с преди, сега аватарът ми бе червив с пари.

Проверих колко беше часът. 11:03 СО (стандартно време по сървърите на ОАЗИС, което съвпадаше с Източното стандартно време). Имах осем часа до началото на учебните занятия. Може би времето щеше да ми стигне, ако тръгнех веднага. Щях да тичам като луд назад през подземията към повърхността, а после да отпраша към най-близкия транспортен терминал. Оттам щях да се телепортирам направо в Мидълтаун. Ако тръгнех веднага, щях да стигна до компютъра на Холидей за по-малко от час.

Знаех, че първо беше добре да се наспя. Стоях в ОАЗИС вече над петнайсет часа, а утре беше петък. Можех да се телепортирам в Мидълтаун веднага след училище и да разполагам с целия уикенд да намеря Първата порта.

Но кого заблуждавах? Нямаше начин тази нощ да заспя и да дочакам търпеливо края на часовете утре. Трябваше да тръгна веднага.

Затичах към изхода, ала спрях рязко по средата на залата. През отворената врата видях дълга сянка да се плъзва по стената, придружена от ехото на приближаващи се стъпки.

Няколко секунди по-късно на вратата се появи силуетът на аватар. Тъкмо се канех да посегна към меча си, когато осъзнах, че в ръката си още държах Медния ключ. Пъхнах го в торбичката на колана си и извадих меча от ножницата. Докато вдигах острието, аватарът проговори.