Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (38)

0037

Озовах се сред необятно, черно празно пространство. Не виждах нито стени, нито таван, но явно имаше под, защото стоях върху нещо. Изчаках няколко секунди така, в несигурност. Тогава в бездната отекна гръмък електронен глас. Звучеше, сякаш беше генериран от примитивен синтезатор за реч, подобен на онези, използвани за игри като Q*Bert и Gorf. „Постигни по-добър резултат или умри!“ — заяви гласът. После се появи лъч светлина някъде отгоре. Пред мен, в основата на лъча, стоеше стар монетен автомат за игри. Веднага разпознах характерния ъгловат шкаф. Tempest, Атари, 1980 г.

Затворих очи и увесих нос.

— Мамка му — промърморих. — Хора, на тази игра не ме бива много.

— О, я стига — прошепна Арт3мида. — Трябваше да се досетиш, че Tempest ще да бъде застъпена по някакъв начин в Третата порта. Беше очевидно.

— О, нима? И защо?

— Заради цитата на последната страница на Алманаха — отвърна тя. — „Но аз по пътя им ще сложа спънки, че току-виж от лекия успех олекнала наградата им.“

— Чувал съм този цитат — казах раздразнено. — На Шекспир е. Но си мислех, че така Холидей просто иска да каже колко труден ще е Ловът.

— Освен това обаче цитатът е и следа — каза Арт3мида. — Той е от последната пиеса на Шекспир — Бурята.

— Мамка му! — изсъсках. — Как съм могъл да пропусна подобно нещо?

— И аз не направих тази връзка — призна си Аех. — Браво, Арт3мида.

— Буря се появява за малко и във видеоклипа към песента Подразделения на Ръш — добави тя. — Една от любимите на Холидей. Няма как да я подмине човек.

— Еха, добра е! — възкликна Шото.

— Добре! — извиках аз. — Явно е било очевидно, няма нужда да ми го натякваш!

— Значи не си се упражнявал много на тази, Зи, така ли? — попита Аех.

— Съвсем малко, преди много време. Но не достатъчно. Вижте най-високия резултат — посочих към монитора. Пишеше 728 329. Инициалите срещу него бяха „Дж. Д. X.“ — Джеймс Донован Холидей. Както се и опасявах, броячът за кредити в долната част на екрана показваше единица.

— Да му се не види — каза Аех. — Имаш само един кредит. Като на Black Tiger.

Спомних си за монетата с допълнителния живот в инвентара, която вече не можех да ползвам, и я извадих. Но когато я пуснах в процепа, машината я върна. Взех я и видях до процепа за монети лепенка с надпис: Само жетони.

— Е, тази идея е безполезна. Не виждам никъде машина за жетони.

— Явно имаш право само на една игра — каза Аех. — Всичко или нищо.

— Не съм играл на Tempest от години. С мен е свършено. Няма как да бия резултата на Холидей от първия опит.

— Не е нужно — каза Арт3мида. — Виж годината на издаване.

Погледнах към долната част на екрана. @MCMLXXXATARI — 1980 г.

— С какво ще му помогне това? — попита Аех.

— Да, как ще ми помогне?

— Това означава, че играта е първата версия на Tempest — обясни Арт3мида. — Версията, която била разпространена с бъг в кода. Когато пуснали Tempest по игралните зали, децата открили, че ако умреш при даден резултат, машината ти дава шепа допълнителни кредити.

— О — казах, малко засрамен. — Нямах представа.

— Ако се беше интересувал колкото мен, щеше да го знаеш — отвърна Арт3мида.

— Да му се не види, момиче — подсвирна тихо Аех. — Доста си се постарала.

— Благодаря — каза Арт3мида. — Има някаква полза от това да си вманиачен по видеоигри. И да нямаш личен живот. — При тези думи всички се разсмяха. Без мен обаче, бях твърде нервен.

— Добре, Арти. Какво да направя, за да спечеля безплатните жетони?

— В момента преглеждам дневника си — отвърна тя. Чух шумолене на хартия. Като че ли прелистваше страниците на истинска книга.

— И просто случайно си носиш хартиено копие от дневника? — попитах аз.

— От край време си водя дневника в тетрадки, подвързани със спирала, което е много удобно, като се има предвид, че акаунтът ми в ОАЗИС и всичко в него преди малко бяха изтрити. — Чу се още шумолене от прелистване на страници. — Намерих го! Първо трябва да натрупаш над 180 000 точки. След това трябва да завършиш играта с резултат с последни цифри 06, 11 или 12. Ако успееш, ще получиш четирийсет безплатни жетона.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре. Започвам.

Изпълних ритуала, който правех, преди да започна някоя игра. Протегнах се, изпуках кокалчетата на пръстите си и завъртях врат наляво и надясно.

— Боже, колко още ще се мотаеш? — попита Аех. — Напрежението ще ме убие.

— Тихо! — скастри ги Шото. — Оставете човека да се приготви!

Всички млъкнаха, докато не приключих с ритуала си. След като се почувствах достатъчно готов, казах:

— Нямам вече какво да губя — и натиснах бутона Играч 1.

Играта Tempest имаше стари векторни графики — сияещи неонови линии върху катраненочерен екран. Играчът гледа отгоре триизмерен тунел, а „стрелецът“, който върви по ръба на тунела, се управлява с въртяща се шайба. Целта е да стреляш по враговете, които изпълзяват от тунела към теб, като в същото време се пазиш от обстрела им и преодоляваш други препятствия. С всяко следващо ниво тунелите придобиват все по-сложни геометрични форми, а броят на враговете и на другите препятствия, които пълзят към теб, се увеличава драстично.

Холидей бе настроил машината в режим Турнир, затова не можех да започна играта на по-високо от 9-то ниво. Отне ми около петнайсет минути да достигна 180 000 точки, а през това време изгубих два живота. Бях още по-зле, отколкото си мислех. Когато натрупах 189 412 точки, умишлено надянах стрелеца си на едно острие и изразходих последния си живот. Играта ме подкани да въведа инициалите си и аз нервно ги написах: У-О-У. След това броячът за жетони изведнъж скочи от 0 на 40.

Радостните възгласи на приятелите ми едва не ми докараха инфаркт.

— Арт3мида, ти си гениална — казах, щом шумът утихна.

— Знам.

Отново натиснах бутона Играч 1 и започнах втората игра, вече съсредоточен да надмина резултата на Холидей. Още бях нервен, но в значително по-малка степен. Ако не успеех сега, имах още 39 възможности да бия резултата му.

По време на почивката, между две вълни от нашественици, Арт3мида се обади:

— Значи инициалите ти са У-О-У? „0“ от какво е съкратено?

— От „олигофрен“.

Тя се разсмя.

— Сериозно те питам.

— От Оуен.

— Оуен — повтори тя. — Уейд Оуен Уотс. Хубаво име. — Когато следващата вълна от врагове се появи, тя замълча. Завърших втората игра след няколко минути с резултат 219 584 точки. Резултатът не беше плачевен, но беше далеч от целта ми.

— Не е зле — каза Аех.

— Да, но не е и много добър — каза трезво Шото. В този момент той се усети, че го чувах, и каза: — Имам предвид, че е много по-добре, Парзивал. Чудесно се справяш.

— Благодаря за доверието, Шото.

— Хей, чуйте това — каза Арт3мида и започна да чете от дневника си. — Идеята за играта хрумнала на създателя й Дейв Търнър, след като сънувал кошмар, в който чудовища излизали от дупка в земята и го гонели. — Тя се разсмя звънко — смях, който не бях чувал отдавна. — Не е ли яко, Зи?

— Наистина е яко — отвърнах аз. Дори само като чувах гласа й, се успокоявах. Струва ми се, че тя долови това — и продължи да ми говори. Изведнъж се почувствах ободрен. Натиснах бутона Играч 1 и започнах третата игра.

Останалите ме наблюдаваха в пълно мълчание. Близо час по-късно изгубих и последния си живот. Резултатът ми беше 437 977 точки.

Щом играта свърши, чух гласа на Аех.

— Беше прав, амиго.

— За какво?

— Когато Катаклизмът избухна, Шестиците са имали резервна група аватари на позиция отвъд границата на сектора. Веднага след експлозията са влезли в сектора и са се насочили към Хтония. Те… — гласът й замря.

— Какво?

— Влязоха през портата преди пет минути — отговори ми Арт3мида. — Портата се затвори, след като ти влезе, но когато Шестиците пристигнаха, използваха три от ключовете си и я отвориха.

— Искаш да кажеш, че вече са там?

— Осемнайсет бройки — отвърна Аех. — Когато минаха, всеки влезе в отделна симулация. В момента всичките осемнайсет аватара играят на Буря като теб. Опитват се да бият резултата на Холидей. И всички до един използваха номера с 40-те жетона. Повечето от тях не са особено добри, но един има сериозни умения. Смятаме, че го управлява Соренто. Тъкмо започна втората си игра…

— Чакайте малко! — прекъснах ги аз. Откъде знаете всичко това?

— Виждаме ги — отвърна Шото. — Всички, които в момента са в ОАЗИС, ги виждат. Виждат и теб.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— В мига, в който някой влезе през Третата порта, над Класацията се появява прозорец, в който на живо се излъчва играта му — обясни Арг3мида. — Очевидно Холидей е искал преминаването през последната порта да е зрелищно спортно състезание.

— Чакайте, да не искате да кажете, че целият свят ме е гледал как играя на Tempest през последния един час?

— Точно так — отвърна Арт3мида. — Освен това те чуват какви глупости ни говориш, така че внимавай какво дрънкаш.

— Защо не ми казахте по-рано?

— Не искахме да те притесняваме и да разсейваме — каза Аех.

— Чудесно! Много благодаря! — изкрещях истерично.

— Успокой се, Парзивал — рече Арт3мида. — Съсредоточи се върху играта. Тя вече се превърна в надпревара. Осемнайсет шестици ти дишат във врата. Следващата ти игра трябва да е перфектна, разбираш ли?

— Да — отвърнах аз и бавно издишах, — разбирам. — Поех си дълбоко въздух и за пореден път натиснах бутона Играч 1.

Както обикновено, тъй като имах пряка конкуренция, се представих най-добре. Този път успях да вляза в ритъм. Завъртане. Стрелба, супер стрелба, следващо ниво, бягай от остриетата. Ръцете ми започнаха да натискат копчета, без дори да мисля за тях. Забравих за залога и за милионите хора, които ме гледаха. Потопих се в играта.

Играех вече повече от час и тъкмо бях минал ниво 81, когато внезапно в ушите ми прогърмяха радостни възгласи.

— Успя, човече! — крещеше Шото.

Очите ми се стрелнаха към горната част на екрана. Резултатът ми беше 802 488 точки.

Продължих да играя, инстинктивно устремен към още по-висок резултат. Но когато Арт3мида шумно си прочисти гърлото, осъзнах, че нямаше нужда да продължавам. Всъщност сега губех ценните секунди преднина, която още имах пред Шестиците. Бързо изразходих оставащите ми два живота и на екрана се изписа КРАЙ. Въведох инициалите си и те се появиха на първо място в класацията, над резултата на Холидей. След това мониторът почерня и в средата му се изписа:

БРАВО, ПАРЗ, ТАП 2!

Шкафът с играта изчезна, а с него изчезна и аватарът ми.

* * *

Галопирах по обгърнат от мъгла склон. Предположих, че яздя кон, защото подскачах нагоре-надолу и чувах звук от копита. Пред мен от мъглата изникна познат на вид замък.

Погледнах надолу, към тялото на аватара си, и установих, че изобщо не яздя кон. Тичах по земята. Аватарът ми беше облечен с ризница, а ръцете ми бяха протегнати леко напред, сякаш държах юзди. Но на практика юзди нямаше. Не държах нищо. Ръцете ми бяха празни.

Спрях да се движа напред — и тракането на копитата също спря, но чак след няколко секунди. Обърнах се и видях откъде идваше звукът. Не го издаваше кон, а човек, който удряше две половини от кокосов орех една в друга.

Тогава разбрах къде се намирам. Бях в сцена от Монти Пайтън и Свещеният Граал — друг от любимите филми на Холидей и може би един от най-обичаните от феновете за всички времена.

Това беше симулация на филм, както в Първата порта.

Осъзнах, че съм облечен като крал Артур. Носех костюма, който Греъм Чапман носеше във филма. А мъжът с кокосовия орех беше верният ми прислужник Патси, чиято роля се изпълняваше от Тери Гилиъм.

Патси се поклони угоднически, когато се обърнах с лице към него, но не каза нищо.

— Това е Свещеният Граал на Монти Пайтън! — прошепна развълнувано Шото.

— Здрасти — отвърнах аз, забравил се за секунда. — Знам какво е, Шото.

На дисплея ми се изписа съобщение: НЕПРАВИЛЕН ДИАЛОГ! В ъгъла на дисплея ми се появи резултат от — 100 точки.

— Браво на теб, глупако — обади се Арт3мида.

— Просто дай знак, ако имаш нужда от помощ, Зи — каза Аех. — Размахай ръце или нещо подобно — и ще ти кажем нужната реплика.

Кимнах и вдигнах палци. Но едва ли щях да имам нужда от помощ. През последните шест години бях гледал Монти Пайтън и Свещеният Граал точно сто петдесет и седем пъти. Знаех всички реплики наизуст.

Погледнах към замъка и вече знаех какво ме чакаше там. Отново тръгнах „в галоп“, стиснал невидимите юзди, и си представях, че препускам напред. Патси отново започна да удря половините от кокосовия орех и запрепуска до мен. Когато стигнахме до входа на замъка, дръпнах „юздите“ на „жребеца“ си.

— Ехо! — извиках.

Резултатът ми се увеличи със 100 точки и отново стана нула.

Като по даден знак, иззад стената на замъка се показаха двама войници.

— Кой е? — провикна се един от тях към нас.

— Аз съм Артур, син на Утер Пендрагон от замъка Камелот — издекламирах аз. — Крал на бритите! Унищожителят на саксонците! Владетел на цяла Англия!

Резултатът ми скочи с още 500 точки и на дисплея ми се изписа съобщение, че съм получил бонус заради акцента и артикулацията. Отпуснах се и усетих, че започвам да се забавлявам.

— Да бе! — отвърна войникът.

— Истината казвам — продължих. — А това е верният ми прислужник Патси. Обходихме земята надлъж и нашир да търсим рицари за моя двор в Камелот. Искам да говоря с теб и господаря ти!

Получих още 500 точки. В ухото си чух как приятелите ми се кискаха и ме аплодираха.

— Какво, на кон ли? — попита войникът.

— Да! — отвърнах аз. Още 100 точки.

— Та вие използвате кокосови орехи!

— Моля? — 100 точки.

— Държите две празни половини от кокосов орех и ги удряте една в друга!

— Е, и? Яздим още откакто зимните снегове покриваха тази земя, през кралство Мерсия, през… — 500 точки.

— Откъде взехте косовите орехи?

И така нататък още час и половина. Във всяка следваща, сцена играех героя с най-много реплики. За своя изненада обърках само шест или седем изречения. Всеки път, когато се запънех, свивах рамене и вдигах длани — знакът, че се нуждая от помощ — и Аех, Арт3мида и Шото с радост ми казваха вярната реплика. През другото време мълчаха, като изключим кискането и гръмкия смях. Единствената трудност за мен беше и аз да не се разсмея, особено когато Арт3мида започна да рецитира съвършено всички реплики на Каръл Кливланд от сцената в замъка Антракс. Няколко пъти не се сдържах и загубих точки. Иначе всичко мина като по вода.

Да играя във филма беше не просто лесно, а и истинско удоволствие.

По средата, след сблъсъка си с рицарите на Ни, отворих текстови прозорец и написах: ДОКЪДЕ СА ШЕСТИЦИТЕ?

— Петнайсет от тях още играят на Буря — отвърна Аех. — Но трима минаха резултата на Холидей и вече са в симулацията на филма. — Тя замълча за малко. — А най-бързият, онзи, който мислим, че е Соренто, е само на девет минути след теб.

— И засега не е объркал нито една реплика — добави Шото.

За малко да изругая на глас, но се усетих и написах „Мамка му!“.

— Именно — отвърна Арт3мида.

Поех си дълбоко дъх и се съсредоточих върху следващата сцена (историята на сър Ланселот). Аех продължи да ми съобщава как се движат Шестиците, когато се интересувах.

Когато стигнах до последната сцена във филма (нападението срещу френския замък), изведнъж отново се разтревожих за това какво ще последва по-нататък. В Първата порта трябваше да играя във филм(Военни игри), а във Втората трябваше да играя на видеоигра (Black Tiger). Досега Третата порта съдържаше и двата типа предизвикателства. Знаех, че ще има и трети етап, но нямах представа какъв можеше да е.

Научих отговора няколко минути по-късно. Щом завърших последната сцена от Свещения Граал, дисплеят ми угасна, а финалната весела мелодия на орган от края на филма звуча няколко минути. Когато музиката спря, се появи следният надпис:

ЧЕСТИТО!

СТИГНА ДО КРАЯ!

ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ!

И щом надписът изчезна, се озовах в огромна зала с дъбова ламперия, голяма колкото склад, с висок сводест таван и полиран дървен под. Нямаше прозорци и имаше само един изход — голяма двукрила врата на една от четирите голи стени. В самия център на залата стоеше остаряла конзола от висок клас за ОАЗИС. Тя беше заобиколена от над сто стъклени маси, подредени в елипса. На всяка маса имаше различен класически персонален компютър или видеоигра и етажерки, пълни с всякакви периферни устройства, контролери, софтуер и игри. Всички те бяха идеално подредени, като експонати в музей. Огледах системите в кръга и видях, че са подредени по година на издаване. Имаше PDP-1, Altair 8800, IMSAI8080, Apple I и Apple II, Atari 2600, Commodore PET, Intellivision. Няколко различни модела TRS-80, Atari 400 и 800, ColecoVision, TI-99/4, Sinclair ZX80, Commodore 64. Различни игрални системи Nintendo и Sega. Цялата поредица Mac и PC, PlayStation и Xbox. И накрая кръга завършваше конзола за ОАЗИС — свързана с терминала в центъра на залата.

Осъзнах, че стоя във възстановка на офиса на Джеймс Холидей. Стаята в имението му, в която беше прекарал последните петнайсет години от живота си. Мястото, на което бе създал последната си, най-велика игра. Играта, на която играех в момента.

Никога не бях виждал снимки на помещението, но разположението и обзавеждането му бяха описани подробно от хората от фирмата за превози, наети да почистят къщата след смъртта на Холидей.

Погледнах надолу към аватара си и видях, че вече не изглеждам като рицарите от Монти Пайтън. Отново бях Парзивал.

Първо реших да пробвам най-логичното действие и се опитах да изляза. Вратата не помръдна.

Обърнах се и пак огледах стаята и особено кръга от паметници на историята на компютрите и видеоигрите.

Тогава забелязах, че овалната форма, в която бяха подредени те, всъщност образуваше очертанията на яйце.

Мислено си припомних първата гатанка на Холидей от Поканата на Анорак:

Три ключа трите тайни порти пазят.

Зад тях премеждия ви дебнат там, във мрака.

И онзи, който най-достоен се окаже,

ще стигне Края, где наградата го чака.

Бях стигнал до Края. Яйцето на Холидей трябваше да е скрито някъде в тази стая.