Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (34)

0033

Взирахме се онемели в Огдън Мороу.

— Как влязохте тук? — успя да продума Аех, след като затвори зяпналата си уста. — Това е частен чатрум.

— Знам — отвърна малко засрамено Мороу. — Опасявам се, че подслушвам четирима ви от доста време. И се надявам да приемете най-искрените ми извинения. Направих го с най-добри намерения, честна дума.

— При цялото ми уважение, сър, не отговорихте на въпроса му — каза Арт3мида. — Как успяхте да влезете в чатрума без покана? И как подслушвахте разговора ни, без да ви забележим?

— Простете. Разбирам защо сте толкова разтревожени. Но не се притеснявайте. Моят аватар има множество уникални способности, включително способността да влиза в частни чатрумове без покана. — Докато говореше, Мороу отиде до библиотеката на Аех и започна да преглежда стари притурки за ролеви игри. — Преди официалното пускане на ОАЗИС, когато с Джим създадохме аватарите си, си дадохме достъп на суперпотребители за цялата симулация. Освен че бяха безсмъртни и неуязвими, нашите аватари можеха да ходят навсякъде и да правят почти всичко. Сега, след като Анорак го няма, моят аватар е единственият с тези способности — обърна се към нас. — Никой друг не може да ви подслушва, най-малко Шестиците. Протоколите за криптиране на чатрумовете в ОАЗИС са непробиваеми, уверявам ви. — Той се изкиска тихичко. — Въпреки присъствието ми тук.

— Той е бутнал онези комикси! — казах аз на Аех — След първата ни среща тук, помниш ли? Казах ти, че е някакъв бъг в софтуера…

Ог кимна и сви гузно рамене.

— Аз бях. Понякога съм много тромав.

Последва кратко мълчание, по време на което най-накрая събрах смелост да се обърна директно към Мороу:

— Господин Мороу…

— Моля те — вдигна ръка той, — наричай ме Ог.

— Добре — засмях се аз нервно. Дори при дадените обстоятелства бях онемял от вълнение. Не можех да повярвам, че наистина говоря с Огдън Мороу. — Ог, би ли ни казал защо ни подслушваш?

— Защото искам да ви помогна. А от онова, което чувам до момента, помощта ми наистина ви е нужна. — Ние се спогледахме нервно и той забеляза недоверието ни. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Няма да ви подсказвам, нито да ви давам информация, която ще ви помогне да стигнете до Яйцето. Това ще развали веселбата, нали? — Върна се при нас и тонът му изведнъж стана сериозен. — Точно преди да умре, обещах на Джим, че в негово отсъствие ще направя всичко възможно, за да запазя честния дух на състезанието му. Затова съм тук.

— Но, господин… Ог — казах аз. — В автобиографията си пишете, че не сте си говорили с Джеймс Холидей през последните десет години от живота му.

Мороу се усмихна развеселен.

— Стига, хлапе, не бива да вярваш на всичко, което четеш! — изсмя се той сърдечно. — Това всъщност е вярно до голяма степен. Не разговарях с Джим през последното десетилетие от живота му. Но говорихме няколко седмици преди да умре. — Мороу замлъкна, сякаш за да извика спомена в съзнанието си. — По онова време дори не знаех, че беше болен. Обади ми се изневиделица и се срещнахме в частен чатрум, подобен на този. Там той ми разказа за болестта си, за състезанието и за плановете си. Тревожеше се, че в играта може да са останали някои бъгове и че е възможно да възникнат непредвидени усложнения след смъртта му, които да попречат на състезанието да протече така, както си го беше представял.

— Като например Шестиците, нали? — попита Шото.

— Точно така. Като Шестиците. Затова Джим ме помоли да наблюдавам състезанието и да се намеся, ако е крайно наложително. — Той си почеса брадата. — Да си призная, не исках да се нагърбвам с тази отговорност. Но това бе предсмъртното желание на най-добрия ми приятел и затова се съгласих. През последните шест години наблюдавам отстрани. И макар Шестиците да направиха всичко възможно да ви попречат, вие четиримата някак си успяхте да оцелеете. Побеждавахте ги на всеки етап, затова мислех, че не е нужно да се намесвам. Но сега, след като чух в какво положение се намирате, е време най-сетне да взема мерки, за да запазя честния дух на играта на Джим.

Четиримата се спогледахме удивени, сякаш искахме да се уверим, че всичко това се случва наистина.

— Предлагам ви убежище в дома си в Орегон — каза Ог. — Оттук ще успеете да изпълните плана си и да завършите мисията в безопасност, без да се тревожите, че Шестиците ще ви открият и ще ви задържат. Мога да ви предоставя най-новите модели екипировка и оптична връзка с ОАЗИС, както и каквото друго ви потрябва.

Пак се смълчахме удивени.

— Благодарим ви, сър! — казах аз най-накрая, но се сдържах да не падна на колене и да му се поклоня многократно.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

— Предложението ви е изключително любезно, господин Мороу, но аз живея в Япония — каза Шото.

— Знам, Шото — каза Ог, — вече изпратих частен самолет да те вземе. Чака те на летището в Осака. Ако ми кажеш къде се намираш в момента, ще изпратя лимузина да те закара до пистата.

Шото онемя за миг, а после се поклони ниско.

— Аригато, Мороу-сан.

— Няма защо да ми благодариш, момче. — После той се обърна към Арт3мида. — Млада госпожице, доколкото разбрах, в момента си на летището във Ванкувър, нали? И за теб сън се погрижил. В зоната за багажа те чака шофьор, който държи табела с името Бенатар. Той ще, че заведе до самолета, който изпратих за теб.

За миг си помислих, че и Арт3мида ще се поклони. Но тя изтича към Ог и го прегърна силно.

— Благодаря, Ог. Безкрайно ти благодаря! Благодаря, благодаря, благодаря!

— За нищо, скъпа — засмя се той смутено. Когато Арт3мида най-сетне го пусна, Ог се обърна към нас с Аех. — Аех, доколкото разбирам, се движиш с автомобил и в момента си и района на Питсбърг, нали?

Аех кимна.

— Ако отидеш до Кълъмбъс за приятеля си Парзивал, ще изпратя самолет, който да ви вземе от летището. Ако, разбира се, вие, момчета, не възразявате да пътувате заедно.

— Идеята е чудесна — погледна ме с периферното си зрение Аех. — Благодаря, Ог!

— Благодаря — повторих аз. — Спасяваш ни живота.

— Надявам се, младежо. — Той се усмихна мрачно и се обърна към всички ни. — Пожелавам ви лек път. Ще се видим скоро — и при тези думи изчезна така внезапно, както се беше появил.

— Да му се не види! — обърнах се аз към Аех. — Арт3мида и Шото ще ги вземат лимузини, а аз трябва да се возя до летището с теб, грознико! В някакъв раздрънкан микробус!

— Не е раздрънкан — засмя се Аех. — И като си толкова претенциозен, си вземи такси, тъпако.

— Много интересно — погледнах крадешком към Арт3мида. — Четиримата най-сетне ще се видим на живо.

— За мен ще е чест — кача Шото. — Очаквам срещата ни с нетърпение.

— Да — прикова ме с поглед тя. — И аз нямам търпение.

* * *

След като Шото и Арт3мида излязоха от Мазето, казах на Аех къде се намирам.

— Клубът е от веригата Контактът. Обади ми се, като пристигнеш, и ще се срещнем отпред.

— Дадено. Само искам да те предупредя, че изобщо не приличам на аватара си.

— Какво от това? Че кой прилича на аватара си? Аз не съм толкова висок, нито толкова мускулест. А носът ми е малко по-голям…

— Само те предупреждавам. Срещата ни може да е… малко шокираща за теб.

— Добре. Тогава защо не ми кажеш как изглеждаш още сега?

— Вече потеглих — отвърна той, без да отговори на въпроса ми. — Ще се видим след няколко часа.

— Дадено. Лек път, амиго.

Мисълта, че ще се срещна лице в лице с Аех след години приятелство с него, ме притесняваше повече, отколкото исках да си призная. Но това бе нищо в сравнение със смута, който се надигаше у мен при мисълта, че щях да се срещна с Арт3мида, когато стигнахме в Орегон. Опитах се да си представя мига, изпълнен със смесица от вълнение и ужас. Какво ли щеше да е да я срещна на живо? Снимката, която бях видял, истинска ли бе, или фалшива? Имах ли все още някакъв шанс с нея?

С неимоверни усилия успях да изтикам тези мисли от съзнанието си, като се съсредоточих върху предстоящата битка.

Щом излязох от Мазето, започнах да изпращам призива до всички адреси от списъка си с контакти и го публикувах във всички форуми за ловци. Направих и кратък видеозапис, в който аватарът ми прочете писмото, и го пуснах да се върти постоянно по телевизионния ми канал.

Мълвата се разнесе бързо. След час планът ни за нападение при замъка на Анорак беше водещата новина по всички канали, придружена от заглавия, като Ловци обявяват война на Шестиците, Водещи ловци обвиняват ИОИ в отвличане и убийство и Идва ли финалът на Лова?

По някои от каналите вече излъчваха записа от убийството на Дайто, който им бях изпратил, както и текста от бележката на Соренто, като посочваха, че са ги получили от „анонимен източник“. Засега от ИОИ отказваха коментар. Соренто обаче вече знаеше, че някак си съм успял да вляза в базата данни и да взема поне част от информацията. Искаше ми се да мога да видя лицето му, когато разбереше как бях постигнал това — като се бях преструвал на длъжник цяла седмица само няколко етажа по-надолу от офиса му.

През следващите няколко часа екипирах аватара си и се подготвях психически за предстоящата битка. Когато вече не можех да си държа очите отворени, реших да подремна, докато Аех пристигне. Изключих опцията за автоматично излизане от ОАЗИС и задрямах на сензорния стол, завит с новото си яке и пистолета, който бях купил по-рано, в ръка.

* * *

Малко по-късно се събудих рязко от мелодията, с която звънеше телефонът ми, когато се обаждаше Аех. Той ме чакаше отвън. Казах му, че идвам. Станах от стола, събрах си вещите и върнах екипировката под наем на гишето. Когато излязох на улицата, видях, че се беше стъмнило. Мразовитият въздух ме удари, сякаш някой ме поля с кофа ледена вода.

Малкият микробус беше паркиран до тротоара на няколко метра от входа. Автомобилът беше кафеникав Сънрайдър, дълъг около шест метра, модел от преди поне две десетилетия. Покривът и по-голямата част от кабината бях покрити със соларни панели, както и със сериозно количество ръжда. Прозорците бяха с тъмни стъкла, през които не можех да видя вътрешността.

Поех си дълбоко въздух и прекосих покрития с киша тротоар, изпълнен със странна смесица от страх и вълнение. Когато стигнах до микробуса, една врата отдясно се отвори и се спусна малка стълба. Качих се вътре и вратата се затвори с плъзване зад мен. Озовах се в миниатюрната кухня на автомобила. Вътре беше тъмно, като изключим лампичките, вградени на две редици в пода. Отляво имаше малък спален кът, сместен в пространството над акумулатора. Обърнах се и прекосих бавно сумрачната кухня, след което дръпнах завесата от мъниста, която водеше към кабината.

На шофьорското място седеше ниско, набито чернокожо момиче, което стискаше здраво волана и гледаше право напред. Тя беше на моята възраст, с къса рошава коса и шоколадова кожа, която сияеше на меката светлина, излъчвана от датчиците на таблото. Беше облечена с тениска от турнето 2112 на Ръш, а числата се опъваха върху големите й гърди. Носеше и избелели черни джинси и чифт кубинки с капси. Трепереше, въпреки че в кабината беше топло и уютно.

За миг се взрях мълчаливо в нея и я изчаках да ми обърне внимание. Накрая момичето се обърна и ми се усмихна, а усмивката разпознах веднага. Същата усмивка, като на Усмихнатия котарак, която бях виждал хиляди пъти на лицето на аватара на Аех през безбройните вечери, които бяхме прекарали заедно в ОАЗИС, разказвайки си безвкусни вицове и гледайки скапани филми. И не само усмивката й ми бе позната. Познавах очите и чертите на лицето й. В мен не остана и капчица съмнение. Младата жена, която седеше пред мен, беше най-добрият ми приятел Аех.

Заля ме вълна от емоции. След като първоначалният шок отшумя, се почувствах измамен. Как бе възможно той — тя — да ме бе лъгал през всичките тези години? Целият пламнах от срам, като се сетих за всички интимни тийнейджърски неща, които бях споделял с Аех. С човек, на когото вярвах безрезервно. С човек, когото си мислех, че познавам.

След като не продумах, тя сведе поглед и се взря в кубинките си. Седнах тежко на седалката до нея, без да откъсвам очи от лицето й, без да знам какво да кажа. Тя ме поглеждаше крадешком, а после извръщаше очи нервно. Все още трепереше.

Целият ми гняв и чувството, че са ме лъгали, се изпариха бързо.

Не се сдържах и се разсмях. Не подигравателно. Усети това, защото раменете й малко се отпуснаха, и въздъхна облекчено. После и тя се разсмя. Стори ми се, че се смееше през сълзи.

— Здрасти, Аех — казах аз, щом се успокоихме. — Как си?

— Добре, Зи. Всичко е цветя и рози. — И гласът й звучеше познато. Но не беше толкова плътен, колкото онлайн. През цялото това време тя бе използвала софтуер, за да го преправя.

— Е, срещнахме се най-сетне — казах аз.

— Да, срещнахме се.

Настъпи неловка тишина. Поколебах се за миг, защото не знаех какво да правя. После последвах инстинкта си, протегнах се и я прегърнах.

— Радвам се да те видя, стари приятелю. Благодаря, че дойде да ме вземеш.

Тя също ме прегърна.

— И аз се радвам да те видя — отвърна искрено.

Пуснах я и се отдръпнах назад.

— Боже, Аех — казах с усмивка — знаех, че криеш нещо, но не съм си представял…

— Какво? — попита тя малко напрегнато. — Какво не си си представял?

— Че прочутият ловец Аех, най-страховитият и безмилостен боец в ОАЗИС в действителност е…

— Дебела негърка?

— Щях да кажа млада чернокожа жена.

Лицето й помръкна.

— Имах си причина да не ти кажа.

— И съм сигурен, че е съвсем основателна, но това няма значение.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ти си най-добрият ми приятел, Аех. Честно казано, ти си единственият ми приятел.

— Въпреки това искам да ти обясня.

— Добре, но не може ли да почакаш, докато излетим? Чака ни дълъг път и ще е много по-безопасно да излезем от града.

— Тръгваме, амиго — каза тя, запали микробуса и потегли.

* * *

Аех последва инструкциите на Ог до частен хангар край летището на Кълъмбъс, където ни чакаше малък луксозен самолет. Ог бе уредил микробусът да остане паркиран в друг хангар наблизо, но колата бе неин дом от толкова години, че виждах притеснението й да я остави.

Зяпнахме удивени самолета, когато се приближихме. И преди бях виждал самолети в небето, но никога толкова отблизо. Само богатите можеха да си позволят да пътуват с тях. Фактът, че Ог можеше да си позволи да изпрати три частни самолета, за да ни вземат, без да му мигне окото, доказваше, че е смахнато богат.

Самолетът беше напълно автоматизиран и на борда нямаше екипаж. Бяхме сами. Спокойният глас на автопилота ни приветства на борда и ни каза да си сложим коланите и да се приготвим за излитане. След няколко минути потеглихме.

Досега не се бяхме качвали на самолет и през първия час от полета гледахме през прозорците, зашеметени от гледката на три хиляди метра височина на път за Орегон. Но след няколко часа във въздуха първоначалната ни почуда се стопи леко, двамата се отпуснахме и видях, че Аех беше готова да говори.

— Добре, Аех, разкажи ми историята си.

Тя се усмихна с характерната си усмивка и си пое дълбоко въздух.

— Първоначално идеята бе на майка ми — започна и ми разказа накратко историята си. Истинското й име беше Хелън Харисън и беше само с няколко месеца по-голяма от мен. Самотната й майка я отгледала в Атланта. Баща й загинал в Афганистан, когато била още бебе. Майка й, Мари, работела от вкъщи в онлайн център за обработка на данни. Според нея ОАЗИС била прекрасно изобретение, особено за жените и за чернокожите. От самото начало използвала аватар на бял мъж, докато работела онлайн, заради различното отношение и възможностите, които й се предоставяли.

Когато Аех за пръв път си създала акаунт в ОАЗИС, тя последвала примера на майка си и си направила бял аватар от мъжки пол. Майка й я наричала „X“ от малка и затова решила да използва инициала за свое онлайн име. Няколко години по-късно, когато се записала в онлайн училище, излъгала за пола и расата й в молбата за постъпване. Аех трябвало да даде снимка за училищното си досие — и изпратила фотореалистична снимка на лицето на аватара си, което била проектирала въз основа на истинските си черти.

Каза, че не е виждала и не е говорила с майка си, откакто се изнесла от дома им на осемнайсетия си рожден ден. Това бил денят, в който разкрила пред нея истинската си сексуална ориентация. Първоначално майка й отказала да повярва, че дъщеря й е лесбийка. Но после Хелън й обяснила, че почти от година си има приятелка, с която се запознала онлайн.

Докато ми разказваше това, виждах, че наблюдаваше реакцията ми. Всъщност аз не се изненадах особено. През последните няколко години много пъти си бяхме говорили за възхищението си от женския пол. Всъщност почувствах облекчение, че не ме бе заблуждавала поне в това отношение.

— Как реагира майка ти, когато й каза, че си имаш приятелка?

— Оказа се, че има дълбоко вкоренени предразсъдъци. Изгони ме от къщи и заяви, че повече не иска да ме вижда. Известно време нямах дом и живеех по приюти. Но накрая припечелих достатъчно от битки по турнири в ОАЗИС, за да си купя микробуса, и оттогава живея в него. Обикновено спирам само когато трябва да презаредя батериите.

Продължихме да си говорим и да се опознаваме, но и двамата осъзнахме, че вече се познаваме изключително добре. Бяхме близки от години. Пасвахме си чудесно. Разбирах я, вярвах й и я обичах като скъпа приятелка. Нищо от това не можеше да се промени заради незначителни подробности като пола, цвета на кожата или сексуалната й ориентация.

Останалата част от полета като че ли изтече, докато мигнем. С Аех бързо намерихме стария си ритъм и не след дълго се чувствах така, все едно седяхме в Мазето и си говорехме щуротии, докато играехме на някоя игра. Каквито и страхове да имах, че приятелството ни би могло да се промени в истинския свят, те бързо се стопиха, докато дойде време за кацане на частната писта на Ог в Орегон.

Бяхме летели на запад, в няколко часа преди изгрева, и когато кацнахме, тук още бе тъмно. Застинахме на място, когато слязохме от самолета, взрени смаяни в пейзажа. Дори на слабата лунна светлина гледката спираше дъха. Тъмният извисяващ се силует на планината Уалоа ни заобикаляше от всички страни. Пред нас по пистата се простираха редове от сини лампички, които очертаваха правоъгълна просека, изсечена в гората и превърната в писта за кацане. В края на пистата имаше стръмна каменна стълба, която водеше до великолепно обляно в светлина имение, построено на плато в подножието на планинската верига. В далечината се виждаха няколко водопада, които се лееха от върховете отвъд имението на Мороу.

— Прилича на Ломидол — каза Аех и ми взе думите от устата.

Кимнах.

— Изглежда точно като Ломидол от филмите по Властелинът на пръстените — отвърнах аз, без да мога да откъсна очи от зашеметяващата гледка. — Съпругата на Ог е била голяма почитателка на Толкин, не помниш ли? Построил е имението за нея.

Чухме зад себе си електрическо бръмчене и стълбата се прибра, а люкът се затвори. Двигателите се запалиха и самолетът се приготви да излети отново с рев. Проследихме го как се издигаше в ясното звездно небе. После се обърнахме и тръгнахме по стълбите към къщата. Когато най-сетне ги изкачихме, горе ни чакаше Огдън Мороу.

— Добре дошли, приятели! — извика гърлено той и протегна ръце да ни приветства. Носеше кариран халат и пантофи с формата на зайчета. — Добре дошли в дома ми!

— Благодарим за поканата, сър — каза Аех.

— А, ти сигурно си Аех — отвърна Ог и й стисна ръка. Дори да бе изненадан от външния й вид, не го показа. — Познах те по гласа. — Той й намигна и я прегърна. После се обърна и прегърна и мен. — А ти трябва да си Уейд, тоест Парзивал! Заповядайте! За мен е чест да се запознаем.

— За нас е чест, сър — казах аз. — Не мога да опиша колко сме ви благодарни.

— Вече ми благодарихте достатъчно, така че стига! — рече Мороу, обърна се и ни поведе през обширна зелена поляна към огромното имение. — Нямате представа колко се радвам, че имам гости. За съжаление, живея тук сам, откакто Кира почина. — Той замълча за миг, а после неочаквано се разсмя. — Ако не броим всички готвачи, камериерки и градинари, разбира се. Но те живеят тук, така че на практика не се броят за гости.

С Аех не знаехме как да реагираме, затова просто се усмихвахме и кимахме. Накрая събрах смелост да проговоря.

— Арт3мида и Шото пристигнаха ли вече?

Нещо в начина, по който произнесох името на Арт3мида, накара Мороу да се изкиска силно. След няколко секунди усетих, че и Аех ми се смееше.

— Какво толкова смешно има?

— Да — ухили се Ог. — Арт3мида пристигна първа преди няколко часа, а самолетът на Шото кацна преди около половин час.

— Ще се срещнем ли с тях? — попитах със зле прикрито смущение.

Ог поклати глава:

— Арт3мида реши, че ако се срещне с вас двамата сега, ще се разсее твърде много, затова предпочете да се видите след „голямото събитие“. Шото явно бе на същото мнение като нея. — Той ни изгледа мълчаливо за миг. — Мисля, че така е най-добре. Утре ви предстои важен ден.

Кимнах със смесица от облекчение и разочарование.

— Къде са те сега? — попита Аех.

Ог вдигна тържествуващо юмрук във въздуха.

— Вече са в ОАЗИС и се готвят за нападението срещу Шестиците! — Гласът му отекна от високите каменни стени на имението. — След мен! Мигът наближава!

Ентусиазмът на Ог ме оживи отново и стомахът ми се сви на топка от притеснение. Последвахме облечения си в халат благодетел през огромния, огрян от луната двор. Когато стигнахме до централната сграда, минахме през малка заградена градина, пълна с цветя. Тя бе разположена на странно място и не можах да разбера за какво служеше, докато не видях голямата надгробна плоча в средата. Тогава осъзнах, че това беше гробът на Кира Мороу. Но дори на ярката лунна светлина беше твърде тъмно, за да прочета надписа.

Ог ни въведе в имението през пищен вход. Вътре лампите не светеха, но вместо да ги включи, Мороу взе факла от стената и освети пътя ни. Дори на слабата светлина от огъня виждах колко величествена беше сградата. Стените бяха покрити с огромни гоблени и рисунки на фантастична тематика, а коридорите бяха обрамчени от статуи на гаргойли и доспехи.

Докато вървяхме след Ог, събрах достатъчно смелост, за да го заговоря.

— Моментът може би не е много подходящ — казах му, — но съм голям почитател на творбите ви. Израснах с образователните игри на Халцидония Интерактив. Чрез тях се научих да чета, да пиша, да решавам задачи и пъзели… — продължих да дърдоря, докато вървяхме, и въодушевено разказвах кои са любимите ми продукти на Халцидония и колко голям фен на Ог съм по типичния нетактичен начин.

Аех явно реши, че се подмазвам, защото започна да се киска, докато пелтечех, но Ог се държа чудесно.

— Много се радвам да го чуя — каза той, искрено доволен. — С жена ми много се гордеехме с тези игри. Радвам се, че са ти оставили хубави спомени.

Завихме по един коридор и с Аех се спряхме пред входа към огромна зала, пълна с дълги редици стари видеоигри. Това беше колекцията на Джеймс Холидей — колекцията, която бе завещал на Мороу. Ог ни видя, че стоим на прага, и се върна да ни вземе.

— Обещавам, че когато вълненията приключат, ще ви разведа из залата — каза той, малко задъхан. Движеше се бързо за човек с неговите размери и на такава възраст. Поведе ни надолу по спираловидно стълбище, до асансьор, който ни свали до мазето. Там обзавеждането беше много по-модерно. Последвахме го през лабиринт от застлани с килими коридори, докато не стигнахме до редица от седем кръгли врати, обозначени с номера.

— Пристигнахме! — посочи Мороу с факлата към вратите. — Това са моите кабини за достъп до ОАЗИС. Най-новият модел. Оу Ай Ар — 9400.

— 9400? Сериозно? — подсвирна тихо Аех. — Страхотно.

— Къде са другите? — озърнах се аз нервно.

— Арт3мида и Шото вече са в кабини 2 и 3. Кабина 1 е за мен. Изберете си от останалите.

Разгледах вратите, замисляйки се зад коя ли от тях е Арт3мида.

Ог посочи към дъното на коридора.

— В съблекалните има сензорни костюми с всякакъв размер. Отидете да се облечете!

Той се усмихна широко, когато с Аех излязохме от съблекалните няколко минути по-късно, облечени с чисто нови костюми и ръкавици.

— Отлично! А сега си изберете кабини и влизайте в ОАЗИС. Времето тече!

Аех се обърна към мен. Виждах, че иска да каже нещо. Но явно не намира думи. След няколко секунди протегна ръка и аз я стиснах.

— Успех, Аех.

— Успех, Зи — отвърна тя и после се обърна към Ог. — Пак искам да ти благодаря, Ог. — И преди той да успее да отреагира, тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. После влезе през вратата на една от кабините, която се затвори със съскане зад гърба й.

Ог се усмихна след нея и се обърна към мен.

— Целият свят е на ваша страна, момчето ми. Не го разочаровайте.

— Ще се постараем, сър.

— Знам. — Той протегна ръка и аз я стиснах.

Тръгнах към кабината, но в последния момент се обърнах назад.

— Ог, може ли да те попитам нещо?

Ог повдигна вежди.

— Ако ще ме питаш какво ви чака в Третата порта, нямам представа. А дори да имах, нямаше да ти кажа. Би трябвало знаеш…

Поклатих глава.

— Не, не става въпрос за това. Исках да попитам какво сложи край на приятелството ви с Холидей? Въпреки всички проучвания, не успях да разбера? Какво се случи?

Мороу ме изгледа изпитателно за миг. В интервюта непрекъснато му задаваха този въпрос, но той никога не отговаряше. Виждах обаче, че му се искаше да говори, че е чакал толкова много години, за да сподели с някого.

— Съпругата ми Кира. — Той замълча за миг, но после прочисти гърло и продължи. — Също като мен, и той бе влюбен в нея още от гимназията. Разбира се, така и не събра смелост да й го признае. Тя не знаеше за чувствата му. Нито пък аз. Каза ми чак на смъртния си одър. Дори тогава му бе трудно да говори с мен. Джим не го биваше в общуването, не умееше и да изразява емоциите си.

Кимнах мълчаливо и го изчаках да продължи.

— Дори след като с Кира се сгодихме, мисля, че Джим таеше някаква надежда, че ще я открадне от мен. Но щом се оженихме, той се раздели с тази фантазия. Каза, че е спрял да ми говори заради ужасната ревност, която изпитва. Тя била единствената жена, която обичал. — Гласът на Мороу се задави. — Разбирам защо я е обичал. Беше невероятна. Беше невъзможно да не се влюбиш в нея. — Той ми се усмихна. — Знаеш как е да срещнеш подобна жена, нали?

— Да — отвърнах аз и когато усетих, че нямаше какво повече да каже по въпроса, рекох: — Благодаря, господин Мороу! Благодаря ви, че ми казахте!

— Няма защо, момчето ми — отвърна той, отиде до вратата на своята кабина и тя се отвори. Видях, че конзолата му е модифицирана така, че да включва няколко странни компонента, сред които конзола за ОАЗИС, видоизменена за да прилича на класически Commodore 64. Преди да влезе той се обърна към мен: Пожелавам ти късмет, Парзивал. Ще ти е нужен.

— Вие какво ще правите по време на битката?

— Ще я гледам с удоволствие, разбира се! Имам чувството, че това ще е най-епичната битка в историята на видеоигрите. — При тези думи той влезе в кабината и аз останах сам в слабо осветения коридор.

Няколко минути размишлявах върху всичко, което ми бе казал. После си избрах кабина и влязох.

Озовах се в малка сферична стая. От тавана на хидравличен лост, изграден от множество сегменти, висеше лъскав сензорен стол. Нямаше многопосочна пътека за бягане, защото самата стая изпълняваше тази функция. Когато влезеш в мрежата, можеш да вървиш във всички посоки, сферата ще се върти около теб и под краката ти — и така няма никога да стигнеш до стената. Все едно се намирах в гигантско колело за хамстери.

Седнах на стола и усетих как той се нагласи спрямо извивките на тялото ми. От него се протегна роботизирана ръка, която сложи на лицето ми чисто нов визьор. И той се промени така, че да пасне идеално. Сканира ретините ми и системата ме подкани да произнеса новата си парола: Рейндиър Флотила Сетек Астрономи.

Поех си дълбоко въздух и влязох в ОАЗИС.