Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (30)

0029

Всичко изглеждаше запуснато. Улиците, сградите, хората. Дори снегът изглеждаше мръсен. Сипеше се на сиви снежинки като пепел от изригнал вулкан.

Броят на бездомниците се бе покачил рязко. Улиците бяха обрамчени от палатки и картонени навеси, а всички паркове бяха превърнати в бежански лагери. Когато микробусът навлезе по-навътре в центъра на града, на всеки ъгъл и на всяко празно пространство се бяха скупчили хора около запалени варели и портативни печки на батерии. Повечето носеха визьори за еднократна употреба и големи остарели сензорни ръкавици, а ръцете им извършваха малки, призрачни движения, сякаш в ОАЗИС се намираха в много по-приятна среда.

Най-накрая стигнахме до площад ИОИ № 101 в самото сърце на града.

Гледах мълчаливо през прозореца как наближаваме корпоративната централа на Инъвейтив Онлайн Индъстрис ООД. Два правоъгълни небостъргача се извисяваха от двете страни на кръгла сграда и така образуваха корпоративното лого на ИОИ. Небостъргачите им бяха трите най-високи сгради в града — величествени кули от стомана и огледални стъкла, свързани помежду си от десетки коридори и ескалатори. Върховете на зданията се губеха високо в образуваните от солените изпарения облаци. Сградите бяха идентични с виртуалната им централа в ОАЗИС на планетата ИОИ-1, но изглеждаха много по-внушителни, вероятно защото бяха истински.

Микробусът влезе в гаража за паркиране в основата на кръглата кула и се спусна надолу по поредица от рампи, докато не пристигнахме в голямо открито пространство, което приличаше на товарителен док. Над дългия ред широки портали пишеше: Център за приемане на служители длъжници на ИОИ.

С другите двама длъжници ни свалиха от микробуса пред отряд въоръжени с шокови палки пазачи, които ни поеха. Свалиха белезниците ни и извадиха парцалите от устата ни. А после друг пазач сканира зениците ни. Затаих дъх, когато той поднесе скенера пред очите ми. Миг по-късно устройството изписка и той прочете информацията, излязла на екрана му:

— Линч, Брайс, 19-годишен. Пълноправно гражданство. Няма криминално досие. Обвързване с договор за изплащане на кредит чрез труд. — Той кимна, натисна няколко икони в електронния си бележник и ме отведе в топла и ярко осветена зала със стотици други длъжници. Всички се тътреха бавно един след друг през лабиринт от въжени прегради, като големи деца в кошмарен увеселителен парк. Стори ми се, че в залата имаше колкото мъже, толкова и жени. Но ми беше трудно да преценя, защото почти всички имаха като мен бледа кожа. Бяха напълно обезкосмени и всички бяхме облечени в еднакви сиви гащеризони и носехме сиви гумени обувки. Приличахме на статисти от Ти Ейч Екс-1138.

Опашката минаваше през поредица от охранителни пропускателни пунктове. На първия пункт всеки длъжник преминаваше проверка с чисто нов скенер — Метадетектор, за да се провери внимателно дали не е скрил някъде по себе си електронни устройства. Докато чаках реда си, видях как издърпаха няколко души от опашката, след като скенерът намираше инсталиран под кожата миникомпютър или телефон, задействан с гласови команди, маскиран като изкуствен зъб. Младежът пред мен бе скрил в изкуствения си тестис нов модел миниатюрна Синатро конзола за ОАЗИС, свързана с незаконен интерфейс в мозъчен имплант. На този явно доста му стискаше.

След като минах през пунктовете за проверка, бях заведен в отделението за изследвания — огромна зала, пълна със стотици малки звукоизолирани отделения. Накараха ме да седна в едно от тях и ми дадоха евтин визьор и още по-евтини сензорни ръкавици. Принадлежностите не ми позволяваха да се включа в ОАЗИС, но въпреки това се почувствах по-спокоен, когато ги сложих.

Дадоха ми поредица от тестове за умения, всеки следващ от които бе по-труден, за да проверят какви знания и способности имах в отделните области, които можеше да бъдат използвани от новия ми работодател. Резултатите от тестовете, разбира се, се сравняваха с фалшивите ми дипломи и работен опит, които бях вписал в профила на Брайс Линч.

Постарах се да постигна отлични оценки на тестовете за софтуер, хардуер и мрежи на ОАЗИС и умишлено грешах на тестовете, предназначени да проверят знанията ми за Джеймс Холидей и Великденското яйце. Не исках да ме разпределят в Отдела по оология на ИОИ. Имаше вероятност там да се натъкна на Соренто. Но мислех, че дори да станеше така, че пътищата ни да се пресекат, той нямаше да ме познае. Никога не ме бе виждал лично, а вече почти не приличах на снимката от ученическата си карта. Въпреки това, не исках да рискувам. И без това вече си насилвах късмета повече, отколкото всеки разумен човек би се осмелил.

Когато най-накрая приключих с последния изпит, ме вкараха във виртуален чатрум, за да се срещна с консултанта по разпределението. Тя се казваше Нанси и с хипнотизиращо монотонен глас ме информира, че поради отличните резултати от тестовете и впечатляващия ми работен опит, съм „награден“ с място в отдел Техническа поддръжка за ОАЗИС II. Щях да получавам 28 500 долара годишно, като от заплатата ми щяха да се приспадат разходите за квартира, храна, данъци, здравни осигуровки, стоматологични услуги, очен лекар и развлечения. Остатъкът (ако изобщо останеше нещо) щеше да се превежда по изплащането на дълга ми към компанията. След като изплатях изцяло дълга си, щях да бъда освободен от служба. В същото време, в зависимост от представянето ми, можеха да ми предложат и постоянна работа в ИОИ.

Това, разбира се, бяха пълни глупости. Длъжниците никога не успяваха да изплатят дълговете си и да си спечелят свободата. След като ти удържаха вноските по дълга, глобите за пресрочване и лихвите, се оказваше, че с всеки месец дължиш все повече на компанията. Който допуснеше грешката да стане длъжник на ИОИ, почти със сигурност оставаше длъжен на компанията до края на живота си. Но много хора нямаха нищо против. Според тях това означаваше поне, че имаха сигурна работа и че нямаше да умрат от глад или измръзване на улицата.

Договорът за „Изплащане на дълг чрез труд“ се появи в прозорец на дисплея ми. В него имаше дълъг списък с предупреждения и описание на правата ми (или по-скоро на липсата ми на права) като служител, изплащащ дълг. Нанси ми каза да го прочета, да го подпиша и да премина към „Обработка на длъжници“. После напусна чатрума. Превъртях текста му до края, без да си правя труд да го чета. Беше дълъг повече от шестстотин страници. Най-отдолу имаше поле за подпис. Написах „Брайс Линч“, чиято самоличност бе потвърдена със сканиране на ретините ми.

Макар да използвах фалшиво име, се замислих дали въпреки това договорът можеше да ме задължи юридически. Не бях сигурен, а и не ме интересуваше особено. Имах план и това бе част от него.

Поведоха ме по друг коридор, който водеше до Зоната за обработка на длъжници. Сложиха ме на поточна линия, която ме прекара през дълга поредица от спирки. Първо взеха гащеризона и обувките ми и ги изгориха. После ме прекараха през нещо подобно на автомивка за хора — ред от машини ме насапуниса, изтърка, дезинфекцира, изплакна, подсуши и обезпаразити. След това ми дадоха нов сив гащеризон и гумени пантофи. На следващата спирка няколко машини ми направиха пълен медицински преглед. Ваксинираха ме с най-различни автоматизирани пистолети, които изстреляха игли едновременно в раменете и задника.

Докато пъплех напред по конвейера, плоските екрани, закачени над него, излъчваха непрекъснато един и същ десетминутен филм за обучение: Службата на длъжниците: вашият път от дълговете към успеха! Актьорите бяха телевизионни звезди от треторазредни предавания, които ведро чуруликаха пропагандни реплики, докато съобщаваха правилата за длъжници на ИОИ. След като го изгледах пет пъти, го научих наизуст. След десетото гледане повтарях думите заедно с актьорите.

— Какво ще се случи, след като завърша курса на обучение и бъда разпределен на постоянното си работно място? — попита Джони, главният герой във филма.

„Ще прекараш остатъка от живота си като корпоративен роб, Джони“ — помислих си. Но продължих да гледам как отзивчивият представител на отдел Човешки ресурси на ИОИ му разказваше за всекидневието на длъжниците.

Накрая стигнах до последната спирка, където една машина ми постави електронна гривна за проследяване на глезена — подплатена метална халка, която щракна точно над кокалчето. Според филма за обучение това устройство следеше къде се намирам и ми даваше или отказваше достъп до различни части от офис сградите на ИОИ. Ако се опитах да избягам, да сваля гривната или ако създавах каквито и да било неприятности, устройството можеше да ме парализира с електрошок. Или, ако бе необходимо, можеше да инжектира във вените ми силно успокоително.

След като ми поставиха гривната, друга машина сложи малко електронно устройство на месестата част на дясното ми ухо, като го проби на две места. Направих гримаса от болка и избълвах поток ругатни. От филма знаех, че току-що ми бяха сложили МНК — Маркировка за наблюдение и комуникация. Но повечето длъжници го наричаха просто „наушник“. Това ми напомни на маркировките, които природозащитниците поставяха на застрашени от изчезване животни, за да проследяват движението им в дивата природа. В наушника имаше малка слушалка, в която главният компютър на Човешки ресурси можеше да прави съобщения или да издава заповеди направо в ухото ми. Устройството имаше и миниатюрна камера, чрез която виждаха онова, което виждах и аз. Във всяко помещение в комплекса на ИОИ имаше монтирани охранителни камери, но това явно не бе достатъчно. Поставяха такива и на главата на всеки длъжник.

Няколко секунди, след като ми сложиха и активираха наушника, започнах да чувам монотонния глас на главния компютър на Човешки ресурси, който сипеше инструкции и друга информация. В началото гласът ме побъркваше, но постепенно свикнах. Все пак нямах друг избор.

Когато слязох от конвейера, компютърът ме упъти към близко кафене, което напомняше на столовите в старите затворнически филми. Дадоха ми зелен поднос с храна. Безвкусно соево кюфте, купчинка воднисто картофено пюре и някаква подсладена напитка за десерт. Изгълтах всичко за няколко минути. Компютърът ме поздрави за добрия апетит и ми каза, че имам право на петминутно посещаване на тоалетната. След това ме упъти към асансьор без копчета и индикатор за етажи. Когато вратите се отвориха с плъзгане, видях на стената надпие: ОБЩЕЖИТИЕ ДЛЪЖНИЦИ БЛОК 05 — ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА.

Излязох от асансьора и се затътрих по настлания с мокет коридор. Беше тихо и мрачно. Единствената светлина идваше от малки подови лампички. Нямах представа колко беше часът. Имах чувството, че бяха минали няколко дни, откакто ме изведоха от апартамента. Едва се държах на крака.

— Първата ти смяна в Техническа поддръжка започва след седем часа — каза монотонно компютърът в ухото ми. — Дотогава можеш да спиш. Завий наляво по коридора и отиди до капсулата си — 42 Г.

Направих, каквото ми казаха. Вече ставах много добър в изпълняването на инструкции.

Общежитието ми напомняше на мавзолей. Представляваше мрежа от коридори с високи сводове, обрамчени със спални капсули във формата на ковчези, подредени в безкрайни редици на десет етажа до тавана. Всяка колона от капсули беше номерирана. А всяка капсула беше отбелязана с буква от А до Й, като капсула А се намираше най-отдолу.

Стигнах до капсулата си в горния край на колона 42. Щом се приближих, люкът се отвори със съскане и вътре примигна мека синя светлина. Качих се по тясната стълба, монтирана между колоните, и стъпих на малката платформа под люка. Когато пропълзях в капсулата, платформата се прибра и той се затвори при краката ми.

Отвътре капсулата беше млечнобяла и приличаше на пластмасов ковчег — висока и широка по един метър и дълга два метра. Подът бе зает от матрак и възглавница. И двете миришеха на изгоряла гума, затова предположих, че са нови.

Освен камерата, закачена на ухото ми, имаше камера и над вратата. Компанията дори не си бе направила труда да я прикрие. Искаха длъжниците им да знаят, че ги наблюдават непрекъснато.

Единственото удобство беше развлекателната конзола — голям плосък екран, чувствителен на допир, вграден в стената. До него на поставка стоеше безжичен визьор. Натиснах екрана и активирах конзолата. Новият ми служебен номер и длъжността ми се изписаха в горната част на дисплея: „Линч, Брайс Т. — ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА НА ОАЗИС II — Служебен номер ИОИ-338645“.

Под надписа се появи меню със списък на всички развлекателни програми, до които имах достъп в момента. Отне ми няколко секунди да разгледам ограничените предложения. Можех да гледам само един канал: ИОИ-Н — денонощния новинарски канал на компанията. Той бълваше постоянен поток от свързани с нея новини и пропаганда. Имах достъп и до филми и симулации за обучение, повечето от които бяха ориентирани към настоящата ми длъжност като техническа поддръжка за ОАЗИС.

Когато се опитах да отворя една от другите развлекателни колекции, Класически филми, системата ме уведоми, че ще имам достъп до повече програми, след като получа три поредни оценки над среден за работата си. После компютърът ме попита дали искам повече информация относно системата за развлекателни награди на длъжници. Не исках.

Единственият телевизионен сериал, до който имах достъп, беше продуцираната от компанията комедия Томи Кю. Описанието й гласеше, че е „шантава ситуационна комедия, проследяваща злощастните приключения на Томи, нов длъжник, назначен в отдела по техническа поддръжка за ОАЗИС, опитващ се да постигне целта си — финансова независимост и отлични показатели в работата!“.

Маркирах първия епизод от Томи Кю и си сложих визьора. Както и очаквах, сериалът на практика беше филм за обучение със записан смях от невидима публика. Изобщо не ми беше интересен. Исках само да поспя. Но знаех, че ме наблюдават и че всяка моя стъпка се следеше и записваше внимателно. Така че останах буден, колкото се може по-дълго, пренебрегвайки епизод след епизод на Томи Кю.

Колкото и да се стараех не успявах да си избия Арт3мида от ума. Каквото и да си внушавах, знаех, че тя е истинската причина да приведа в действие безумния си план. Какво, по дяволите ми ставаше? Имаше напълно реална възможност никога да не успея да избягам от тук. Заля ме лавина от съмнения. Дали манията ми по Лова и Арт3мида най-накрая не ме бе довела до истинска лудост? Защо поех толкова идиотски риск, за да спечеля сърцето на момиче, с което дори не бях се срещал на живо. Момиче, което, изглежда, не желаеше дори да говори с мен. Къде ли беше тя сега? Липсвах ли й?

Продължих да се измъчвам с подобни мисли, докато най-накрая не заспах.