Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (26)

0025

Около час по-късно Макс ми извести, че Шото е пристигнал. Дадох на кораба му позволение да навлезе във въздушното пространство на Фалко и му казах да паркира в хангара ми.

Корабът му беше междупланетен траулер на име Куросава, а плавателният съд бе направен по модел на Бибоп от класическия сериал Каубоят Бибоп. Дайто и Шото използваха този кораб за свой подвижен щаб, откакто ги познавах. Беше толкова голям, че едва мина през вратите на хангара ми.

Посрещнах го на пистата, щом слезе от Куросава. Носеше черна траурна роба, а лицето му бе също толкова неутешимо, както и когато разговаряхме по телефона.

— Парзивал-сан — поклони се той.

— Шото-сан — поклоних се почтително и аз в отговор, после протегнах длан — жест, който той познаваше от времето, когато заедно играехме на куеста. Въпреки всичко, се усмихна и ми стисна ръката. Но мрачното му изражение се върна незабавно. Виждах го за пръв път, откакто изиграхме заедно мисията на Токузацу (ако не броим рекламите на енергийна напитка Дайшо, в която двамата с брат му участваха) и аватарът му ми се стори с няколко сантиметра по-висок в сравнение с преди.

Заведох го в една от рядко използваните „гостни“ в крепостта си, която представляваше възстановка на дневната от сериала Семейни връзки. Шото позна декора и кимна одобрително. После, без да обръща внимание на мебелите, седна на пода, като първо коленичи, а после седна върху петите си. Аз също седнах така срещу него. Известно време помълчахме. Когато най-сетне заговори, не вдигна очи от пода.

— Снощи Шестиците убиха брат ми — каза той почти шепнешком.

Първоначално бях твърде зашеметен, за да отговоря.

— Имаш предвид, че са убили аватара му, нали? — попитах аз, макар вече да знаех, че не беше така.

Шото поклати глава.

— Не. Влязоха с взлом в апартамента му, издърпаха го от сензорния стол и го хвърлиха през балкона. Той живееше на четирийсет и третия етаж.

Шото отвори прозореца на браузъра си във въздуха. В него се появи статия от японски новинарски канал. Натиснах я с показалец и софтуерът Мандаракс преведе текста на английски. Заглавието гласеше: Поредното самоубийство на геймър. В кратката статия пишеше, че млад мъж, 22-годишният Тоширо Йошиаки, е скочил от апартамента си на 43-я етаж на бивш хотел в Шишоку, Токио, където живеел сам. Към статията имаше снимка на Тоширо — сериозен японец с дълга чорлава коса и пъпчива кожа. Изобщо не приличаше на аватара си.

След като видя, че прочетох статията, Шото затвори прозореца. Поколебах се за миг и попитах:

— Сигурен ли си, че не се е самоубил, след като си убили аватара му?

— Да. Дайто не си направи сепуко. Убеден съм. Шестиците са влезли в апартамента му, докато аз се биех с тях на Фробоз. Така са победили аватара му. Като са го убили в истинския свят.

— Съжалявам, Шото — не знаех какво да добавя. Виждах, че казва истината.

— Истинското ми име е Акихиде. Искам да го знаеш.

Усмихнах се и се поклоних, като за миг опрях чело в пода.

— Благодаря ти, че ми го доверяваш! Моето е Уейд.

Вече не виждах смисъл да пазя тайни.

— Благодаря ти, Уейд — поклони се Шото.

— Няма защо, Акихиде.

Той замълча за миг, а после прочисти гърло и започна да ми разказва за Дайто. Думите се лееха от устата му. Очевидно имаше нужда да поговори с някого за случилото се. За загубата си.

— Истинското име на Дайто е Тоширо Йошиаки. Разбрах го чак снощи, след като прочетох статията.

— Но… аз си мислех, че си му брат. — Бях решил, че Дайто и Шото живееха заедно в един апартамент или нещо подобно.

— Отношенията ми с Дайто са сложни. — Шото замълча и си прочисти гърлото. — Не бяхме братя. Не и в истинския живот. Само в ОАЗИС. Разбираш ли? Познавахме се единствено онлайн. Никога не се срещнахме на живо. Той вдигна бавно поглед и ме погледна в очите, за да види дали го осъждам.

Поставих ръка на рамото му.

— Повярвай ми. Шото, разбирам те. Аех и Арт3мида са най-добрите ми приятели, а никога не съм ги виждал в истинския свят. Всъщност и ти си един от най-близките ми приятели.

Той кимна.

— Благодаря ти! — по гласа му разбрах, че плаче.

— Ние сме ловци — казах аз в опит да наруша неловката тишина. — Ние живеем тук, в ОАЗИС. За нас това е единствена реалност.

Акихиде кимна и няколко секунди след това продължи разказа си.

Каза, че с Тоширо са се запознали преди шест години, когато и двамата се записали в група за терапия на хикикомори — млади хора, живеещи в пълна изолация от обществото. Хикикоморите се затваряли в стаите си, четели манга и сърфирали из ОАЗИС по цял ден, като разчитали на семействата си да им носят храна. В Япония имаше хикикомори още от началото на века, но броят им бе скочил рязко от началото на Лова. В страната проблемите на хикикоморите се разглеждаха като епидемия. Милиони млади мъже и жени из цялата страна се бяха изолирали от света. Понякога наричаха тези деца „липсващите милиони“.

Акихиде и Тоширо станали най-добрите приятели и почти всеки ден се срещали в ОАЗИС. Когато Ловът започнал, те веднага решили да обединят сили и да търсят заедно Яйцето. Били прекрасен екип, защото Тоширо бил гений във видеоигрите, а доста по-малкият Акихиде познавал добре американската попкултура. Бабата на Акихиде учила в САЩ, където се родили и двамата му родители, тъй че Акихиде израснал с американските филми и телевизия и говорел английски и японски език еднакво добре.

Общата любов на двамата към самурайските филми вдъхновила имената и външния вид на аватарите им. Въпреки разликата от пет години във възрастта им, Шото и Дайто се възприемали като братя и затова, когато създали новите си ловни аватари, решили, че занапред в ОАЗИС ще бъдат братя.

След като преминали през Първата порта и станали известни, дали няколко интервюта за медиите. Пазели истинските си самоличности в тайна, но разкрили, че и двамата са японци, което ги превърнало в знаменитости в родината им. Започнали да рекламират японски продукти, а въз основа на приключенията им били създадени анимационна и телевизионна поредица. В пика на славата им Шото предложил на Дайто да се срещнат най-сетне лично. Дайто се разярил и не говорил с Шото няколко дни. Шото повече не повдигнал въпроса.

Накрая Шото успя да ми разкаже как беше загинал аватарът на брат му. Двамата били на борда на Куросава и обикаляли планетите из Сектор 7, когато видели в Класацията, че Аех е намерил Нефритения ключ. Знаели, че Шестиците веднага ще използват Проследяващата плочка на Финдоро, за да установят точното местоположение на Аех, и че корабите им съвсем скоро ще се съберат на съответното място.

За да се подготвят, през последните няколко седмици Дайто и Шото тайно поставяли микроскопични проследяващи устройства по корпусите на всички бойни кораби на Шестиците, до които се добирали. С помощта на тези устройства проследили корабите, когато флотилията на Шестиците внезапно променила курса си и се насочила към Фробоз.

Щом научили за това, двамата най-накрая разгадали значението на Четиристишието. А докато стигнали до планетата само няколко минути по-късно, вече знаели и как да вземат Нефритения ключ.

Приземили Куросава до едно копие на бялата къща, където все още никой не бил дошъл. Шото изтичал вътре, за да събере деветнайсетте съкровища и да вземе ключа. Дайто останал отвън да пази. Шото действал бързо и вече трябвало да събере само още две съкровища, когато Дайто му съобщил по вътрешната радиовръзка, че десет кораба на Шестици се приближават към тях. Казал на брат си да побърза и му обещал да удържи врага, докато вземе Нефритения ключ. Не знаели дали ще имат друга възможност да се доберат до него.

Докато Шото тичал да постави последните два трофея във витрината, той активирал дистанционно една от външните камери на Куросава, която записала сблъсъка на Дайто с приближаващите се Шестици. Шото отвори прозорец и ми пусна клипа, но извърна очи. Очевидно нямаше желание да го гледа пак.

На записа Дайто стоеше сам на полето до бялата къща. Малка флотилия от бойни кораби се спусна от небето и откри огън с лазерни оръдия. Порой от огнени червени светкавици заваля около Дайто. Зад него в далечината кацаха още кораби, а от всеки от тях слизаха ескадрони от въоръжени пехотинци. Дайто бе обграден.

Шестиците очевидно бяха забелязали Куросава, докато се бяха спускали към планетата, и бяха решили, че най-важната им задача е да убият двамата самураи.

Дайто не се поколеба да използва коза си. Той извади Бета капсулата, вдигна я с дясната си ръка и я активира. Аватарът… моментално се превърна в Ултрамен — извънземен супергерой в червено и сребристо, с пламтящи очи. Щом аватарът му се трансформира, той се разрасна до петдесет метра на височина.

Настъпващите пехотинци замръзнаха на място и вдигнаха изпълнени със страхопочитание очи към Ултрамен Дайто, който сграбчи два кораба в небето и ги удари един в друг, все едно гигантско дете си играеше с малки метални играчки. После метна пламтящите отломки на земята и започна да мачка останалите кораби в небето, сякаш отпъждаше досадни мухи. Корабите, които се измъкнаха от смъртоносната му хватка, го обградиха и започнаха да го обстрелват с лазерни лъчове и картечници, които обаче просто отскачаха от бронираната му извънземна кожа. Дайто се изсмя гръмко, а звукът отекна надалеч. После направи кръст с ръце. От дланите му изригна сияещ лъч и изпепели половин дузината кораби, имали лошия късмет да се озоват на пътя му. След това, все още с насочен напред лъч, се извърна и помете пехотинците, които се изпържиха, сякаш поставени под огромна лупа.

Изглежда Дайто страшно се забавляваше. Толкова му бе забавно, че не обърна внимание на вградената на гърдите му предупредителна лампичка, която замига в червено. Това беше сигналът, че трите му минути като Ултрамен изтичаха и че силата му беше почти изчерпана. Именно това времево ограничение беше основната слабост на Ултрамен. Ако Дайто не изключеше Бета капсулата и не върнеше човешкия си облик, преди края на трите минути, аватарът му щеше да умре. Но беше пределно ясно, че ако се преобразеше обратно в човек точно сега сред настъпващите орди, също щеше да загине мигновено. А Шото нямаше да успее да достигне до кораба.

Шестиците около Дайто крещяха по радиостанциите си за подкрепления, а от небето се спускаха на талази нови бойни кораби. Дайто ги обстрелваше и поваляше още във въздуха, един по един, с точно насочване на лъча. А с всеки следващ изстрел предупредителната лампичка на гърдите му пулсираше все по-бързо.

Изведнъж Шото излезе от къщата и каза на брат си по вътрешната радиовръзка, че е взел Нефритения ключ. В същия миг пехотинците го забелязаха и, тъй като усетиха, че той беше много по-лесна мишена, насочиха огъня си към неговия аватар.

Шото се спусна трескаво към Куросава. Когато активира Скоростните ботуши на краката си, аватарът му се стрелна през полето. Докато тичаше, Дайто се намести така, че да му осигури колкото се може по-добра защита. Все още бълващ лъчи, той успя да удържи Шестиците.

И тогава внезапно по интеркома се чу гласът на Дайто:

— Шото! — извика той. — Някой влезе! Някой…

Гласът му внезапно замлъкна. В същия миг аватарът му замръзна, сякаш се бе превърнал в камък, и над главата му се появи икона за излизане от системата.

Да излезеш от ОАЗИС по средата на битка бе все едно да се самоубиеш. Докато излизаш от системата, аватарът ти замръзва на място за шейсет секунди, а през това време си напълно беззащитен и уязвим. Излизането от системата бе направено така, за да не могат аватарите да се измъкват от битки по лесния начин. Трябваше да се отбраняваш или да отидеш на безопасно място, преди да се изключиш.

Излизането от системата на Дайто се задейства в най-неподходящия момент. Щом аватарът му замръзна, към него от всички посоки се посипа лазерен огън. Червената лампичка на гърдите му започна да мига още по-бързо, докато накрая не застина в червена светлина. Тогава великанският облик на Дайто се срина на земята. Докато падаше, той едва не смаза Шото и Куросава. Когато се сгромоляса на земята, тялото на аватара му се върна в предишния си вид и се сви до нормалния си размер. После започна да се стопява бавно от погледа. След като аватарът на Дайто изчезна окончателно, на земята под него остана малка купчинка предмети — всичко, което бе носил в инвентара си, включително Бета капсулата. Той бе мъртъв.

На дисплея се видя как някой профучава — Шото се върна да събере предметите на Дайто. После се обърна и се стрелна на борда на Куросава. Корабът излетя светкавично в орбита под непрестанния обстрел на Шестиците и си спомних за собственото си отчаяно бягство от Фробоз. За късмет на Шото, брат му бе унищожил повечето от бойните кораби наоколо, а подкрепленията още не бяха пристигнали.

Той успя да излезе в орбита и да скочи в хиперпространството. Но се измъкна на косъм.

* * *

Видеоклипът свърши и Шото затвори прозореца.

— Според теб как Шестиците са разбрали къде е живеел? — попитах го аз.

— Не знам. Дайто внимаваше. Прикриваше си следите.

— Щом са намерили него, може да открият и теб.

— Знам. Взел съм предпазни мерки.

— Добре.

Шото извади Бета капсулата от инвентара си и ми я подаде.

— Дайто искаше да ти дам това.

Вдигнах капсулата и ръка.

— Не, задръж я. Може да ти потрябва.

Шото поклати глава.

— Сега при мен са всички останали предмети от инвентара му. Капсулата не ми трябва. А и не я искам. — Той настойчиво ми я подаде пак.

Взех артефакта и го разгледах. Представляваше малък метален цилиндър, сребърно-черен на цвят с червено копче за включване отстрани. По форма и размер приличаше на светлинния ми меч, но те вървяха по десет цента за дузина. Имах над петдесет такива в колекцията си. А Бета капсулата беше единствена по рода си, при това несравнимо по-мощно оръжие.

Вдигнах капсулата с две ръце и се поклоних:

— Благодаря, Шото-сан.

— Аз ти благодаря, Парзивал — отвърна той и също се поклони. — Благодаря ти, че ме изслуша. — При тези думи Шото стана. От всяко негово движение си личеше, че е напълно сломен.

— Не си се отказал, нали? — попитах аз.

— Не, разбира се. — Той изправи гръб и се усмихна мрачно. — Но целта ми вече не е да намеря Яйцето. Не, имам нова мисия. Много по-важна.

— И каква е тя?

— Да отмъстя.

Кимнах, прекосих стаята и свалих един от самурайските мечове, окачени на стената. Подадох го на Шото:

— Моля те, приеми този подарък. Може да ти помогне в новата мисия.

Шото взе меча, извади няколко сантиметра от богато украсеното острие от ножницата.

— Масамуне? — възкликна той и се взря в меча.

Кимнах.

— Да. При това е със смъртоносно острие +5.

Шото отново се поклони в знак на благодарност.

— Аригато.

Слязохме мълчаливо с асансьора до хангара. Преди да се качи на кораба си, той се обърна към мен:

— Според теб колко време ще отнеме на Шестиците да преминат през Третата порта?

— Не знам. Надявам се достатъчно дълго, че да ги настигнем.

— Нищо не е приключило, докато дебелата дама не запее, нали?

Кимнах.

— Нищо не е приключило, докато не дойде краят. А той още не е настъпил.