Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (20)

0019

Компютърът ме събуди малко преди залез-слънце и започнах ежедневния си ритуал.

— Събудих се! — изкрещях в тъмното. През последните няколко седмици, откакто Арт3мида ме заряза, ми бе много трудно да ставам сутрин. Затова бях изключил функцията да звъни през пет минути и бях настроил компютъра да свири песента на Уем Събуди ме, преди да тръгнеш, усилена докрай. Ненавиждах това парче от дъното на душата си; и ако исках да го спра, единственият начин беше да стана. Не беше най-приятният начин за започване на деня, но вършеше работа.

Песента спря и сензорният ми стол моментално промени формата си от легло в стол и ме изправи в седнало положение. Свалих визьора и компютърът започна бавно да пуска лампите, като остави време на очите ми да се пригодят към светлината. Нищо от външния свят не влизаше в апартамента ми. Единственият прозорец в жилището някога предлагаше изглед към небостъргачите на Кълъмбъс, но аз го напръсках с черен спрей няколко дни, след като се нанесох. Бях решил, че всичко навън ще ме разсейва от мисията ми и че нямам време да се взирам през прозореца. Все още трябваше да понасям приглушения шум на дъжда и вятъра, на автомобилите по улиците и летателните апарати. Дори те можеха да ме разсеят. Понякога изпадах в нещо като транс и часове наред седях със затворени очи, без да усещам колко време бе минало, заслушан в звуците навън.

Бях направил още няколко промени в апартамента, за да е по-подсигурен и удобен. Първо, замених паянтовата врата с нова — блиндирана и затваряща се с вакуум. Поръчвах всичко, от което се нуждаех — храна, тоалетна хартия, ново оборудване — онлайн и ми го доставяха пред вратата. Доставките се извършваха по следния начин: първо, скенерът, монтиран в коридора, потвърждаваше самоличността на доставчика, а моят компютър потвърждаваше, че наистина съм поръчал доставката. После външната врата се отключваше и се отваряше до стоманения шлюз с размерите на душкабина. Доставчикът оставяше пратката, пицата или каквото носеше в шлюза — и излизаше. Външната врата се затваряше със съскане и се заключваше, а пакетът минаваше през скенер, рентген и съдържанието му се анализираше по всички възможни начини, след което получавах потвърждение. Накрая отключвах вътрешната врата и взимах поръчката си. Капитализмът идваше при мен, без да се налага да общувам лично с други човешки същества. А аз исках точно това.

Самата стая не беше кой знае какво, което не ми пречеше, защото не я гледах много. В общи линии представляваше куб с размери десет на десет метра. В едната стена бяха вградени душкабина и тоалетна, а на отсрещната — малка ергономична кухня. Но аз не готвех, хранех се със замразени ястия или си поръчвах храна онлайн. Готварските ми умения се изчерпваха с това да опека замразени сладкиши в микровълновата.

Останалата част от стаята бе заета от апаратурата ми за достъп до ОАЗИС. Бях инвестирал в нея всеки излишен цент, който имах. Непрекъснато излизаха нови, подобрени и по-бързи компоненти, затова непрестанно харчех големи суми от скромните си приходи, за да ъпгрейдвам апаратурата.

Перлата в короната на терминала ми беше сглобената лично от мен конзола. Бях я сглобил елемент по елемент в огледалночерна сферична кутия Одинуеър. Конзолата имаше квантов процесор, толкова бърз, че едва ли не изпълняваше командите ми, преди да съм ги задал. А вътрешният харддиск бе достатъчно голям, че да съхранява три цифрови копия на всичко съществуващо.

Столът, на който прекарвах по-голямата част от времето си беше последен модел Шаптик Технолъджис НС 5000. Висеше на две роботизирани ръце, монтирани на стените и тавана. Те можеха да го въртят по всичките му четири оси, затова, когато седях на него, обезопасен с колани, можеше да ме обръща върти, да разтърсва тялото ми и да ми създава усещането, че падах, летях или управлявах ядрена ракета, която профучаваше през каньон на четвъртата луна на Алтаир VI.

Столът бе синхронизиран със сензорния ми костюм Шаптик Бутсют, който обхващаше цялото ми тяло. Материята покриваше всеки сантиметър от врата надолу и имаше дискретни отвори, през които можех да облекчавам физическите си нужди, без да се налагаше да го събличам целия. Външната повърхност на костюма беше покрита със сложен екзоскелет — мрежа от изкуствени сухожилия и стави, които отчитаха и можеха да ограничават движенията ми. В костюма имаше вградена мрежа от свързани помежду си датчици, които се допираха до кожата ми през няколко сантиметра. Те можеха да бъдат активирани на по-малки или по-големи групи, за да симулират контакт — да карат кожата ми да усеща допира, сякаш наистина докосвах виртуалните предмети. Убедително симулираха усещането при потупване по рамото, ритник в прасеца или куршум в гърдите (вградените системи за сигурност не позволяваха да получа физически наранявания, затова симулираното прострелване по-скоро се усещаше като силен удар в гърдите). Имах още един такъв костюм, който висеше в кабинката за почистване в ъгъла на стаята. Целият ми гардероб се състоеше от тези два сензорни костюма. Старите ми дрехи събираха прах в дъното на гардероба.

На ръцете си носех най-модерните сензорни ръкавици, марка Окагами Айдъл Хендс. Техните сензори ми създаваха илюзията, че докосвам предмети и повърхности, които на практика не съществуваха.

Визьорът ми бе чисто нов Динатро Ар Ел Ар-7800 Рек Спекс с последен модел дисплей и вградени вестибуларни сензори. Довеждаше ОАЗИС направо до ретините ми с най-големия брой кадри и разделителна способност, доловими от човешкото око. Истинският свят изглеждаше безцветен и размазан в сравнение с изображението, предоставяно от този визьор. Това беше прототип, който още не се предлагаше на масовия потребител, но аз имах рекламен договор с Динатро и те ми изпращаха безплатно оборудване (чрез поредица от пощенски доставки, за да запазя анонимността си).

Стереоуредбата ми Ъбаунд Саунд се състоеше от множество ултратънки тонколони, монтирани на стените, пода и тавана на апартамента, които осигуряваха навсякъде съвършен звук. А високоговорителите за ниски честоти бяха достатъчно мощни, че да усещам вибрациите чак в зъбите си.

Уредът за възпроизвеждане на миризми Олфатрикс в ъгъла беше компонентът, който използвах най-рядко. Той можеше да генерира над две хиляди различни миризми. Градина с рози, солен морски вятър, изгорял барут; той можеше да пресъздаде убедително всички тези аромати. Освен това работеше и като мощен климатик и пречиствателен филтър за въздуха, за което го ползвах най-вече. Много шегаджии обичаха да програмират ужасяващи миризми в тези симулации само за да се гъбаркат с хората, затова обикновено не включвах генератора за миризми, освен ако не се намирах в част от ОАЗИС, където щеше да ми е от полза да долавям мириса от околната среда.

На пода под стола ми стоеше мултифункционална пътека за бягане Окигами Рънараунд („Където и да отивате, за миг сте там“ — беше мотото на производителя). Пътеката имаше площ от два квадратни метра и беше дебела шест сантиметра. Можех да я включа и да тичам във всички посоки и никога да не стигна до края на платформата. Ако внезапно сменях посоката, тя го долавяше и повърхността й на свой ред променяше посоката си на движение спрямо тялото ми, така че винаги оставах в центъра на платформата. Този модел имаше и вградени възвишения и неравен терен, за да може да симулира вървене в тунели и качване на стълби.

Предлагаха се и анатомично реалистични сензорни кукли за хората, които искаха „по-интимни“ преживявания в ОАЗИС. Съществуваха мъжки, женски и двуполови модели от разнообразни материали. Реалистична латексова кожа. Задвижвани от мотори кукли с вътрешен скелет. Симулирана мускулатура. И всички външни органи и отверстия, които можете да си представите.

Подтикнат от самота, любопитство и бушуващи тийнейджърски хормони, си купих кукла от средния ценови клас_ Шаптик Юбер Бети_ няколко седмици, след като Арт3мида престана да ми говори. Когато прекарах цяла една крайно непродуктивна седмица във виртуален бордей на име Домът на удоволствията, се отървах от куклата заради съчетание от срам и самосъхранение. Пропилях хиляди кредити, не работих цялата седмица и бях на път изцяло да изоставя търсенето на Яйцето, когато осъзнах, че виртуалният секс, независимо от реалистичността си, не е нищо повече от прехвалена мастурбация с помощта на компютър. В крайна сметка си оставах девственик, сам в стая, който опъва смазан с лубрикант робот. Така че разкарах куклата и продължих да лъскам бастуна по старомодния начин.

Не се срамувах от самозадоволяването. Благодарение на Алманаха на Анорак, гледах на него като на нормална телесна функция, необходима и естествена като спането и храненето.

АА 241:87: „Според мен мастурбацията е най-важният акт на адаптация за човека. Крайъгълният камък на нашата технологична цивилизация. Ръцете ни са еволюирали така, че да хващат инструменти — включително и нашите собствени. Мислителите, изобретателите и учените обикновено са необщителни и им се предоставят по-малко възможности да правят секс. Без вградения отдушник на мастурбацията, се съмнявам, че първите хора някога щяха да овладеят огъня или да открият колелото. А се обзалагам, че Галилей, Нютон и Айнщайн нямаше да направят откритията си, ако не можеха да прочистят главите си, като лъскат бастуна (или като, изтръскат няколко протона от водородния атом). Същото се отнася и за Мария Кюри. Преди да открие радия, се обзалагам, че е открила малкото човече в кануто.“

Това бе една от по-малко популярните теории на Холидей, но на мен ми харесваше.

Тъкмо се тътрех към тоалетната, когато големият монитор с плосък екран, монтиран на стената, се включи и усмихнатото лице на Макс — софтуерът за управление на системата, се появи. Бях го програмирал да се стартира няколко минути, след като лампите светнеха, за да имам време да се разбудя малко, преди той да се разбъбри.

— ДДДобро утро, Уейд! — запелтечи приветливо Макс. — В-ввреме е за ссставане!

Софтуерът за управление на системата беше нещо като личен асистент, който функционираше и като задействащия се с гласови команди интерфейс на компютъра. Предлагаше безбройни варианти за настройка и можех да избирам от стотици предварително зададени характеристики. Бях настроил своя да изглежда, говори и да се държи като Макс Хедрум — уж компютърно генерираната звезда от края на 80-те, която участваше в токшоу от същия период, в новаторското за онова време киберпънк телевизионно предаване и куп реклами на Кока-кола.

— Добро утро, Макс — отвърнах сънено.

— Май искаш да кажеш добър вечер, Румпелстилтскин. Часът е 19:18 ссстандартно време, сряда, 30 декември. — Макс беше програмиран да говори с леко електронно заекване. В средата на 80-те, когато бе създаден героят Макс Хедрум, компютрите не били достатъчно мощни, за да генерират реалистична човешка фигура, затова ролята му играел актьор (великолепният Мат Фрюър), който носел многобройни гумени протези, за да изглежда като компютърно генериран образ. Но версията на Макс, която в момента ми се усмихваше от екрана, беше чист софтуер с най-добрите функции за изкуствен интелект и разпознаване на глас, предлагащи се на пазара.

Използвах адаптираната към собствения си вкус версия на Макс Хедрум v3.4.1 от няколко месеца. Преди това системният ми мениджър беше с образа на актрисата Ерин Грей (от филмите Бък Роджърс и Сребърни лъжици). Но тя ме разсейваше твърде много, затова я смених с Макс. Той ме дразнеше на моменти, но ме и разсмиваше. Освен това доста успешно ми правеше компания, за да не се чувствам самотен.

Докато се изклатушквах до тоалетната и изпразвах пикочния си мехур, той продължаваше да ми говори от малкия монитор, монтиран над огледалото:

— О-хо, пожар можеш да угасиш с тази струя!

— Измисли нова шега. Има ли интересни новини?

— Обичайните. Войни, протести, глад. Наближаващият край на човешката цивилизация. Нищо, което да те заинтригува.

— Имам ли съобщения?

Той направи отегчена физиономия.

— Няколко. Но отговорът на истинския ти въпрос е „не“. Арт3мида още не ти е писала и не се е обаждала, любовнико.

— Предупредих те да не ме наричаш така, Макс. Просиш си да те изтрия.

— Колко си докачлив! Честно казано, Уейд, трябва да помислиш дали…

— Ще те изтрия, Макс. Този път говоря сериозно. Ако продължаваш така, ще върна обратно Уилма Диъринг. Или още по-добре, ще използвам само гласа на Маджел Барет.

Макс се нацупи и извърна лице към сменящия цветовете си фон на екрана — плетеница от пъстри векторни линии. Той винаги се държеше така. Част от предварително програмирания му характер беше да ме дразни и да ми дава съвети, без да съм го питал. Това всъщност ми харесваше, защото ми напомняше на Аех, срещите с когото ми липсваха много. Наистина много.

Погледът ми се плъзна по огледалото, но не ми хареса особено отражението, което ме гледаше от него, затова затворих очи, докато приключих с уринирането. Зачудих се (за пореден път) защо още не го бях боядисал в черно — като прозореца.

Най-омразната ми част от деня беше онзи един час, след като се събудех, защото го прекарвах в истинския свят. Тогава се занимавах с досадните задължения, като чистене и физически упражнения. Мразех този момент, защото всички подобни занимания бяха пълната противоположност на живота ми във виртуалния свят, на истинския ми живот в ОАЗИС. Гледката на малкия ми апартамент, на апаратурата ми за достъп до ОАЗИС и на отражението ми в огледалото ми напомняха болезнено, че светът, в който прекарвах дните си, всъщност не беше реалният.

— Прибери стола — казах, когато излязох от тоалетната. Сензорният стол веднага се сви и се прибра до стената, като освободи голямо пространство в средата на стаята. Сложих си визьора и заредих програмата Физкултура.

Изведнъж се озовах в голям модерен фитнесцентър, оборудван с уреди за кардиоупражнения и вдигане на тежести, чиято употреба се симулираше идеално от сензорния ми костюм. Започнах с всекидневната си програма. Коремни преси, лицеви опори, аеробика, упражнения с гирички. От време на време Макс ми подвикваше окуражително:

— Вдигай краката, жжженчо! Почувствай натоварването!

Фитнес програмата, която бях настроил на компютъра си налагаше всеки ден да тренирам определено време. В ОАЗИС се движех рядко, обикновено по време на битки или докато тичах из виртуални светове на пътеката за бягане. Но през по-голямата част от времето седях на стола и почти не мърдах. Освен това, когато бях депресиран или разстроен, преяждах, а през повечето време бях в някое от тези състояния. Вследствие от това постепенно качвах килограми. Накрая се стигна до момента, в който не се побирах съвсем на стола, нито в костюм с размер XL. На път бях да се принудя да си купя нов терминал — с компоненти с размер „Гигант“.

Знаех, че ако не отслабна, вероятно щях да умра от заседнал начин на живот, преди да открия Яйцето. Не можех да го допусна. Затова веднага се взех в ръце и започнах да използвам безплатния фитнес софтуер на ОАЗИС. Почти веднага съжалих дълбоко за решението си.

От онзи момент нататък компютърът ми следеше физическите ми показатели и броя на калориите, които изгарях всеки ден. Ако не изпълнех зададения ми минимум от физически упражнения дневно, системата не ми позволяваше да вляза в ОАЗИС. Това означаваше, че не можех да работя, да продължа мисията си и на практика да си живея живота. Щом този механизъм със заключване се активираше, не можеше да се изключи в продължение на два месеца. А софтуерът бе свързан с акаунта ми в ОАЗИС, поради което не можех просто да си купя нов компютър или да си наема кабина в интернет кафене. Ако исках да вляза в симулацията, трябваше първо да тренирам. Това се оказа единственият стимул, от който се нуждаех.

Фитнес софтуерът следеше и калориите, които приемах. Всеки ден имах право да избирам ястия от предварително изготвено меню от здравословни, нискокалорични храни. Софтуерът поръчваше храната онлайн и ми я доставяха пред вратата. Програмата отчиташе какво изяждах и ако си поръчвах някаква допълнителна храна по свой избор, увеличаваше количеството упражнения, които да изпълня, за да уравновеси приема на допълнителните калории. Този софтуер беше направо садистичен.

Но ми помогна. Килограмите започнаха да се топят и след няколко месеца здравето ми бе почти идеално. За пръв път в живота си имах плосък корем и мускули. Чувствах се двойно по-жизнен и се разболявах по-рядко. Нуждаех се и от по-малко сън, което беше добре, защото ми оставаше повече време за лов. В края на двата месеца най-сетне получих възможността да спра софтуера, но реших да го оставя. Сега тренировките бяха част от ежедневието ми. Използвах времето, за да се настроя за предстоящия ден.

След като приключех с тренировката си с тежести, се качвах на пътеката за бягане.

— Започва сутрешното бягане — обявяваше Макс. — Писта Бифрост.

Виртуалният фитнес изчезваше. Озовавах се на полупрозрачна писта за бягане — извита преплитаща се лента, разположена в космическа мъглявина. Навсякъде около мен се рееха планети с пръстени и цветни луни. Пистата се простираше пред мен, издигаше се, спускаше се и от време на време се извиваше спираловидно. Невидимата бариера пречеше да не падна случайно в звездната бездна. Бифрост беше поредната независима симулация, една от неколкостотинте различни писти, записани на харддиска на конзолата ми.

Започвах да тичам, а Макс пускаше плейлиста ми с песни от 80-те години. Щом тръгнеше първата песен, веднага си припомнях заглавието, изпълнителя, албума и годината на издаване: На милион мили оттук, Плимсоулс, Едновременно навсякъде, 1983 г. Започвах да припявам. Запаметяването на текстове на песни от 80-те някой ден можеше да спаси живота на аватара ми.

След като приключех с тичането, свалях визьора и започвах да събличам костюма бавно, за да не повредя сензорите му. Докато отлепвах внимателно материята от кожата си, лепенките за контакт пукаха тихо и оставяха малки кръгли отпечатъци по цялото ми тяло. Щом свалях костюма, го поставях в килера за почистване и разпъвах резервния си костюм на пода.

Макс вече беше пуснал душа и беше нагласил водата на температурата, която предпочитах. Когато се шмугвах в изпълнената с пара кабинка, той превключваше на плейлиста ми за къпане. Чувах началния рефрен на Промяна на Джон Уайт от саундтрака към Вижън Куест, Гефън Рекърдс, 1985 г.

Душът работеше като старомодна автомивка. Просто стоях неподвижно, докато от всички страни ме обливаха струи сапунена вода и после ме изплакваха. Нямах коса, която да трябваше да мия, защото го настройвах да пуска и нетоксичен лосион за обезкосмяване, с който натривах главата, лицето и тялото си. Така нямаше нужда да се бръсна и подстригвам — досадни занимания, без които можех да мина. Гладката кожа позволяваше сензорният ми костюм да прилепва плътно по тялото ми. Изглеждах малко страшно без вежди, но бях свикнал.

След като се изплаквах, струите секваха и се включваха сешоарите, които изсушаваха мократа ми кожа само за секунди. Влизах в кухнята и си вземах кутия богата на протеини и витамин D напитка за закуска, за да компенсирам лишаването си от слънчева светлина. Докато я изгълтвах, компютърът безмълвно добавяше приетите калории към общия ми брой калории за деня. След като се погрижех за закуската, изваждах чистия си сензорен костюм. Обличането беше по-лесно от събличането, но въпреки това не бързах, за да го напасна, както трябваше.

След като се обличах, нареждах на сензорния стол да се разгъне. Взирах се за няколко секунди в терминала си за достъп до ОАЗИС. Когато си го купих, бях изпитал голяма гордост. Но през последната година осъзнах какво в действителност представляваше той — сложен уред за мамене на сетивата, който ми позволяваше да живея в несъществуващ свят. Всеки елемент от него беше решетка в килията, в която доброволно се бях затворил.

Тук, под флуоресцентните лампи на едностайния си апартамент, нямаше къде да бягам от истината. В истинския живот бях просто антисоциален отшелник. Блед, обсебен от попкултурата компютърен маниак, страхуващ се да излезе навън. Без истински приятели, семейство и нормално човешко общуване. Бях поредната тъжна, изгубена душа, пропиляваща живота си с прехвалена видеоигра.

Но нещата не стояха така в ОАЗИС. Там бях великият Парзивал, световноизвестният ловец. Искаха ми автографи. Имах фенклуб. Всъщност няколко. Познаваха ме, където и да отидех (но само когато исках да ме разпознават). Плащаха ми да рекламирам продукти. Хората ми се възхищаваха и следваха примера ми. Канеха ме на най-отбраните партита. Посещавах най-модните клубове и никога не чаках на опашката пред входа. Бях икона от попкултурата, виртуална знаменитост. А в средите на ловците бях легенда, ако не и бог.

Сяднах на стола и си слагах ръкавиците и визьора. След като самоличността ми се потвърждаваше, пред мен се появяваше логото на Григериъс Симюлешиън Систъмс, последвано от съобщението:

Здравей, Парзивал.

Моля, кажи паролата си.

Прочиствах гърло и издекламирвах паролата. Думите се изписваха на дисплея, докато ги изричах: „Никой на света не получава каквото наистина иска, което е чудесно“.

Последваше кратка пауза и въздъхвах облекчено, когато реалността на ОАЗИС ме обгръщаше.