Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (17)

0016

След няколко часа останалите места на таблото с резултатите започнаха да се запълват едно след друго, но не с имена на аватари, а с номерата на служители на ИОИ. Срещу всеки номер се изписваше резултат от 5000 точки (което явно вече беше броят точки, който получаваше всеки аватар, открил Медния ключ), а след няколко часа резултатът се увеличаваше с още 100 000 точки, след като съответната Шестица преминеше през Първата порта. До края на деня Класацията изглеждаше по следния начин:

Резултати:

1. Парзивал	110 000	Първа порта
2. Арт3мида	109 000	Първа порта
3. Аех	108 000	Първа порта
4. Дайто	107 000	Първа порта
5. Шото	106 000	Първа порта
6. ИОИ-655321	105 000	Първа порта
7. ИОИ-643187	105 000	Първа порта
8. ИОИ-621671	105 000	Първа порта
9. ИОИ-678324	105 000	Първа порта
10. ИОИ-637330	105 000	Първа порта

Разпознах първия номер на Шестица, който се появи, защото го бях видял на униформата на Соренто. Вероятно бе настоял неговият аватар да вземе Медния ключ пръв и да премине през портата. Но не ми се вярваше да го е постигнал сам. Нямаше как да е толкова добър на Joust или пък да знае Военни игри наизуст. Но вече знаех, че не е и нужно. Когато достигнеше до предизвикателство, с което не можеше да се справи, можеше просто да прехвърли контрола върху аватара на някого от подчинените си. А по време на Военни игри някой вероятно просто му бе подавал репликите от диалога през хакнатата му конзола.

След като останалите празни места в Класацията се запълниха, таблото с резултатите изведнъж започна да показва и класиралите се след десето място. Не след дълго на таблото вече бяха изписани двайсет аватара. После станаха трийсет. През следващите двайсет и четири часа над шейсет Шестици преминаха през Първата порта.

Междувременно Лудус стана най-посещаваното място в ОАЗИС. Транспортните терминали по цялата планета бълваха постоянен поток от ловци, които след това плъзваха навсякъде, всяваха хаос и пречеха на занятията в училищата. От Борда на директорите на образователната система в ОАЗИС се усетиха и бързо решиха да евакуират планетата и да преместят училищата на друго място. В същия сектор, съвсем близо до оригинала, създадоха копие на планетата и го кръстиха Лудус II. Всички ученици бяха пуснати в еднодневна ваканция, докато резервното копие от оригиналния код на планетата бъде прехвърлено на новото място (без кода на Гробницата на ужасите, който Холидей бе добавил тайно). Учебните часове бяха подновени на Лудус II на следващия ден и Лудус бе оставена на разположение на сражаващите се Шестици и ловци.

Новината, че са окупирали хълма в центъра на отдалечена гора, плъзна бързо. Точното местоположение на гробницата се появи във форумите същата вечер, както и снимки на силовото поле, което те бяха издигнали, за да не пускат никого другиго. На тези снимки подредбата на камъните под формата на череп се виждаше ясно. След няколко часа връзката към модула за Гробницата на ужасите беше публикувана във всички ловни форуми. После тя се разпространи из новините.

Всички големи ловни кланове веднага се събраха и нападнаха силовото им поле с всевъзможни средства. Шестиците бяха инсталирали апарати за смущение в телепортацията, което пречеше на аватарите да се телепортират от вътрешната страна на силовото поле чрез технологични средства. Около гробницата бяха разположили и екип от могъщи магьосници. Те непрекъснато правеха магии и държаха района отцепен във временна зона, забранена за магии. Така през силовите полета не можеше да се премине и с вълшебство.

Клановете започнаха да бомбардират външното поле с ракети, снаряди, атомни бомби и ругатни. Цяла нощ обстрелваха гробницата, но никой от снарядите не проби. На следваща сутрин силовото поле бе непокътнато.

В отчаянието си решиха да извадят тежката артилерия. Събраха заедно средства и купиха две много скъпи и мощни бомби с антиматерия от eBay. Взривиха ги една след друга през няколко секунди. Първата бомба свали външното поле, а втората довърши вътрешното. В мига, в който и второто силово поле изчезна, хиляди ловци (незасегнати от бомбите, тъй като се намираха в зона, забранена за битки) се втурнаха в гробницата и задръстиха коридорите на подземието. Малко след това хиляди ловци (и Шестици) стояха наблъскани в погребалната камера, готови да играят с лича на Joust. Появиха се многобройни копия на краля — по едно за всеки аватар, стъпил на подиума. Ако аватарът победеше краля в две от три игри, получаваше Медния ключ. Ако загубеше, се изправяше срещу него в смъртоносна битка. 95 % от ловците, изправили се срещу лича, загубиха и загинаха. Но няколко от тях успяха и в дъното на Класацията, след Големите пет и десетките служители на ИОИ, започнаха да се появяват нови имена. Няколко дни по-късно списъкът с аватарите, записали се в Класацията, наброяваше повече от сто имена.

Сега, след като в района се стичаха хиляди ловци, Шестиците не можеха да издигнат отново силовите си полета. Ловците ги нападаха и унищожаваха корабите и оборудването им веднага. Затова Шестиците се отказаха от окупацията, но продължиха да изпращат аватари в Гробницата на ужасите, за да събират копия от Медния ключ. Никой не можеше да ги спре.

* * *

В деня след експлозията в купчините за инцидента бе съобщено накратко по един от местните новинарски канали. Показаха запис на доброволци, които търсеха телата на загиналите сред отломките. Намерените трупове не можеха да бъдат идентифицирани.

Изглежда Шестиците бяха поставили на мястото и голямо количество оборудване за производство на наркотици, за да изглежда злополуката като взрив на домашна лаборатория в някоя от караваните. Всички повярваха. Полицаите не си направиха труда да продължат разследването. Останалите купчини бяха толкова нагъсто около сриналите се и изпепелени каравани, че бе твърде опасно да разчистят останките с някой от старите строителни кранове. Просто ги оставиха, където си бяха, да ръждясват бавно в пръстта.

Щом първата сума от рекламните договори бе преведена в сметката ми, си купих еднопосочен билет за автобуса до Кълъмбъс, Охайо, който потегляше в осем часа на следващата сутрин. Платих допълнително за място в първа класа, където седалката беше по-удобна и имаше бърза връзка с ОАЗИС. Възнамерявах да прекарам по-голямата част от пътуването онлайн.

Щом си резервирах билет, прегледах всички вещи в скривалището си и събрах нещата, които исках да взема, в една стара раница — училищната ми конзола, визьора и ръкавиците. Опърпаното хартиено копие на Алманахът на Анорак. Дневника на Граала. Малко дрехи. Лаптопа. Всичко друго оставих в микробуса.

Щом се стъмни, излязох от него, заключих го и хвърлих ключовете в купа с отломките. Наметнах раницата си на гръб и тръгнах през купчините за последен път. Не се обърнах назад нито веднъж.

Вървях по улиците с повече минувачи, за да не ме нападнат и оберат по път за автобусната спирка, където на окаяното гише апаратът сканира ретините ми и изплю билета. Седнах до входа и четох от Алманаха, докато не дойде време да се кача на автобуса.

Той беше двуетажен, брониран, с непробиваеми стъкла и соларни панели на покрива. Крепост на колела. Мястото ми беше до прозореца, два реда зад шофьора, който седеше зад бронирана преграда от плексиглас. Шестима тежковъоръжени пазачи се возеха на втория етаж, за да бранят автобуса и пътниците в него, в случай че ни нападнеха разбойници — напълно възможен сценарий при навлизане в районите извън безопасните граници на големите градове, в които цареше пълно беззаконие.

Всички места бяха заети. Повечето пътници си сложиха визьорите в момента, в който седнаха. Аз изчаках малко, за да погледам как родният ми град се стопяваше назад, докато пътувахме през морето от вятърни турбини в покрайнините.

Електрическият мотор развиваше най-много 65 км/ч. Поради все по-западащите магистрали и безбройните спирания, за да презаредим по пътя, пристигнах в Кълъмбъс след няколко дни. Почти през цялото това време бях в ОАЗИС и се подготвях за новия си живот.

Първо трябваше да си създам нова самоличност. Сега, след като разполагах с пари, това не беше трудно. В ОАЗИС човек можеше да си купи почти всякаква информация, ако знаеше къде да търси и кого да попита и ако нямаше нищо против да наруши закона. Имаше много отчаяни и корумпирани държавни чиновници (както и служители в големи корпорации), които продаваха информация на черния пазар в интернет.

Новият ми статут на прочут по целия свят ловец ми носеше какви ли не ползи в подземния свят, което ми помогна да получа достъп до строго охраняван незаконен уебсайт за наддавания известен като L33t Hax0rz Warezhaus, при това за невероятно малка сума пари. Оттам си купих поредица от процедури за достъп и пароли за Гражданския регистър на САЩ. С тях влязох в базата данни на регистъра и отворих профила си, който бе създаден, когато се бях записал в училището. Изтрих пръстовите си отпечатъци и отпечатъците от ретините си — и ги замених с тези на мъртвия си баща. После копирах своите отпечатъци в нов профил, който сам създадох под името Брайс Линч^[1]. Направих Брайс двайсет и две годишен и му дадох нов номер на социална осигуровка, безупречен кредитен рейтинг и диплома за компютърни технологии. Когато поисках отново да си възвърна старата самоличност, просто щях да изтрия профила на Линч и да копирам отпечатъците си в стария профил.

След като създадох новата си самоличност, започнах да преглеждам обявите за апартаменти под наем в Кълъмбъс и намерих една сравнително евтина стая в стар висок хотел, останал от дните, когато на хората се налагало да пътуват физически по работа и на почивка. Стаите в него бяха превърнати в икономични едностайни апартаменти, всеки от които бе модифициран така, че да отговаря на нуждите на професионалните ловци. Имах всичко, което ми трябваше. Нисък наем, модерна охранителна система и постоянен бърз достъп до толкова електричество, колкото можех да си позволя. Но най-вече в сградата предлагаха пряка оптична връзка до главния сървър на ОАЗИС, който се намираше само на няколко километра от блока. Това беше най-бързата и защитена връзка с интернет, която можеше да се намери, и тъй като доставчикът не беше ИОИ или някоя от дъщерните й фирми, нямаше непрекъснато да се притеснявам, че следят дейността ми или се опитват да ме проследят. Намирах се в безопасност.

Говорих с брокер в един чатрум и той ми показа виртуално изображение на новата ми бърлога. Мястото изглеждаше идеално. Наех го под новото си име и предплатих наема за шест месеца. Така брокерът нямаше да ми задава въпроси.

* * *

От време на време късно през нощта, докато автобусът бавно бръмчеше по разбитата магистрала, свалях визьора и гледах през прозореца. Никога не бях излизал от Оклахома Сити и ми беше интересно да видя как изглеждаше и останалата част от страната. Но гледката през прозореца неизменно беше мрачна и всички западащи, пренаселени градове, през които минавахме, изглеждаха напълно еднакви.

Накрая, след като пълзяхме по магистралата като че ли от месеци, на хоризонта се появи силуетът на Кълъмбъс, сияещ като Оз в края на павирания жълт път. Пристигнахме по залез-слънце и в града вече светеха повече електрически крушки, отколкото някога бяха виждал накуп. Бях чел, че из целия град са разположени огромен брой соларни панели, а в покрайнините имаше две електрически централи за слънчева енергия. Те поглъщаха слънчевата светлина по цял ден, съхраняваха я и после я използваха през нощта.

Когато спряхме на автогарата в Кълъмбъс, връзката ми с ОАЗИС внезапно прекъсна. Свалих си визьора и докато изчаках реда си да сляза от автобуса, най-накрая започнах да осъзнаем в какво положение се намирах. Досега някак си успявах да не мисля по въпроса, но на практика вече бях беглец, който живееше под фалшиво име. Търсеха ме влиятелни хора. Хора, които искаха да ме убият.

Със слизането изпитах чувството, че на плещите ми се стоварваше тежко бреме. Задъхах се. Предположих, че изпадам в пристъп на паника. Насилих се да си поемам бавно и дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Трябваше само да се добера до новия си апартамент, да включа апаратурата и да вляза в ОАЗИС. Тогава всичко щеше да се оправи. Щях да се върна в познатата обстановка и да се почувствам в безопасност.

Спрях едно автоматично такси и въведох новия си адрес на екрана. Механичният глас на бордовия компютър ми каза, че при състоянието на пътния трафик в момента щяхме да стигнем за трийсет и две минути. По време на пътуването се взирах през прозореца в тъмните улици. Чувствах се замаян и притеснен. Непрекъснато поглеждах към брояча, за да видя още колко път ми оставаше. Най-накрая таксито спря пред сградата, в която щях да живея — сив монолит на брега на река Сайото, граничещ с гетото Туин Ривърс. Забелязах по-светлото очертание върху фасадата, където някога стояло логото на Хилтън — по времето, когато сградата била хотел.

Натиснах бутона за плащане и слязох от таксито. Огледах се, вдъхнах за последен път свеж въздух, взех си чантата и се озовах във фоайето. Когато влязох в охранителната клетка, сканираха пръстовите отпечатъци и ретините ми и на екрана се изписа новото ми име. Светна зелена лампичка, вратата на клетката се отвори и продължих към асансьорите.

Апартаментът ми се намираше на четирийсет и втория етаж и беше номер 4211. Ключалката на входната врата трябваше да сканира ретините ми, след което вратата се отвори с плъзгане и лампите светнаха. В стаята с форма на куб и с един-единствен прозорец нямаше мебели. Влязох вътре, затворих вратата и я заключих. Заклех се тържествено да не излизам навън, докато не постигна целта си. Щях да забравя за истинския свят, докато не намерех Яйцето.