Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (15)

0014

След като се вързах в чатлинк сесията, аватарът ми се материализира във величествена кула със зашеметяваща гледка към десетина виртуални свята, които висяха в черно пространство зад извития прозорец. Изглежда се бях озовал на космическа станция или на много голям транспортен кораб, но не бях сигурен.

Чатлинк сесиите се различаваха от чатрумовете и бяха много по-скъпи за поддръжка. При отваряне на чатлинк сесия, нематериално копие на аватара ти се проектираше в друга точка на ОАЗИС. Самият аватар не се намираше там и съответно другите аватари го виждаха като полупрозрачно привидение. Въпреки това можеше да взаимодействаш със средата по ограничен начин — да минаваш през врати, да сядаш на столове и така нататък. Чатлинковете се използваха предимно за бизнес цели, когато например някоя компания решеше да проведе среща на дадено място в ОАЗИС, без да отделя време и пари, за да транспортира дотам аватарите на всички участници. Аз използвах чатлинк за пръв път.

Обърнах се и видях, че аватарът ми стои пред голямо бюро във формата на полумесец. Над него се рееше логото на ИОИ — гигантски преплетени хромирани букви, високи шест метра. Приближих се към бюрото и една неестествено красива руса рецепционистка стана, за да ме посрещне.

— Господин Парзивал — поклони се тя леко. Добре дошли в Инъвейтив Онлайн Индъстрис! Изчакайте за момент. Господин Соренто идва да ви посрещне.

Не знаех как това бе възможно, след като не бях предупредил, че ще дойда. Опитах се да активирам записващото устройство, но ИОИ бяха забранили видеозаписите в стаята. Очевидно не искаха да разполагам с доказателства за предстоящия разговор. Планът ми да публикувам срещата в You Tube все пак нямаше да успее.

Но след по-малко от минута през автоматично отваряща се двукрила врата в другия край на наблюдателницата влезе аватар. Той тръгна към мен, а обувките му тракаха по лъснатия под. Беше Соренто. Разпознах го, защото аватарът му нямаше стандартния за Шестиците вид — един от бонусите на високия му пост. Лицето му беше като на снимките в интернет. Руса коса, сини очи, орлов нос. Все пак носеше стандартната униформа на Шестиците — тъмносин гащеризон със златни еполети на раменете и сребърното лого на ИОИ отдясно на гърдите, а под него бе изписан служебният му номер: 655321.

— Най-сетне! — каза той и се ухили като чакал. — Прочутият Парзивал ни удостои с присъствието си! — протегна облечената си в ръкавица дясна ръка. — Нолан Соренто, директор на Оперативния отдел. За мен е чест да се запознаем.

— Да — отвърнах аз и се постарах с всички сили да изглеждам безразличен. — Приятно ми е. — Взрях се в протегната му ръка, сякаш ми подаваше умрял плъх. Щом стана ясно, че няма да се здрависам, той свали ръката си, но усмивката му не потрепна, а стана още по-широка.

— Последвай ме, ако обичаш.

Поведе ме през автоматичната врата, която се отвори и разкри обширна стартова площадка. На нея имаше една-единствена космическа совалка, увенчана с логото на ИОИ. Тръгна да се качва в нея, но аз спрях в началото на рампата.

— Защо е цялата тази показност? Все пак сме в чатрум — посочих с жест стартовата площадка. — Защо просто не промените обстановката на конферентна зала или нещо подобно, където да ми изложите офертата си? — Защо си правите труда да ме докарате тук чрез чатлинк? — попитах аз и махнах с ръка към стартовата площадка. — Защо не ми представихте офертата си в обикновен чатрум?

— Моля те, направи ми това удоволствие — отвърна той. — Чатлинкът е част от офертата. Искаме да се почувстваш така, както щеше да се чувстваш, ако беше дошъл при нас лично.

„Да бе — помислих си аз. — Ако ви бях дошъл на крака, аватарът ми щеше да е обграден от хиляди Шестици и да съм изцяло във ваши ръце.“

Качих се в совалката. Рампата се прибра и потеглихме. През илюминатора видях, че излитахме от една от огромните космически станции на Шестиците в орбита около планетата ИОИ-1 — огромна метална сфера, към която се приближавахме. Напомни ми за смъртоносните летящи сфери във филмовата поредица Фантазма. Ловците наричаха ИОИ-1 Домът на Шестиците. Компанията беше построила планетата малко след началото на състезанието, за да служи като виртуална щабквартира.

Совалката, която явно се движеше на автопилот, се спусна бързо и се плъзна по огледалната повърхност на планетата. Доколкото знаех, нито един ловец не бе преживявал подобно пътуване.

Совалката, която, изглежда, летеше на автопилот, скоро стигна планетата и се плъзна над огледалната й повърхност. Взирах се навън през илюминатора, докато описвахме пълна орбита. Доколкото ми бе известно, никой ловец никога не бе канен на подобна обиколка.

От полюс до полюс ИОИ-1 бе покрита с оръжейници, бункери, складове и транспортни хангари. Повърхността бе обсипана и с летища, където редици от лъскави бойни кораби, совалки и механизирани танкове чакаха, готови за сражения. Соренто не продума, докато разглеждахме армадата на Шестиците, а просто ме остави да осмисля видяното.

И преди бях виждал снимки на ИОИ-1, но всичките бяха ниско качество и направени от висока орбита над забележителната защитна мрежа на планетата. По-големите кланове открито крояха планове да взривят Оперативния комплекс на Шестиците от няколко години, но не успяваха да минат през защитната мрежа и да стигнат до повърхността на планетата.

След като завършихме обиколката в орбита, пред нас изникна сградата на Оперативния отдел. Комплексът се състоеше от три кули с огледални повърхности — два правоъгълни небостъргача от двете страни на кръгла кула. Гледани отгоре, сградите образуваха логото на ИОИ.

Совалката забави ход и направи кръг над кръглата кула, а после се спусна спираловидно към малка площадка за кацане на покрива.

— Впечатляващ комплекс, не мислиш ли? — най-накрая наруши тишината Соренто, когато се приземихме и рампата се спусна.

— Не е зле. — Почувствах се горд от спокойния си тон. Честно казано, още бях зашеметен от видяното. — Точно копие на кулите на ИОИ в центъра на Кълъмбъс, нали? Само на няколко преки от сградата с главния сървър на ОАЗИС.

Соренто кимна.

— Да, комплексът в Кълъмбъс е централният офис на компанията. По-голямата част от екипа ми работи в средната кула. Близостта ни до главния сървър на ОАЗИС елиминира всякакво забавяне в сигнала. А и естествено в Кълъмбъс няма масови прекъсвания на електричеството, както в повечето големи градове в САЩ.

Казваше всеизвестни факти. Григериъс Симюлейшън Систъмс се намираше в Кълъмбъс, където бе разположен и трезорът с главния им сървър. По целия свят имаше резервни огледални сървъри, но всички те бяха свързани с централния. Затова през десетилетията, откакто ОАЗИС бе пусната, градът се бе превърнал в нещо като Мека за високите технологии, защото именно там потребителите й имаха най-бързата и надеждна връзка със симулацията. Повечето ловци си мечтаеха да живеят в Кълъмбъс, включително и аз.

Слязох след Соренто от совалката и се качихме в асансьора до площадката.

— През последните няколко дни се превърна в голяма знаменитост — каза той, когато тръгнахме надолу. — Сигурно много се вълнуваш. Но си и малко уплашен, нали? Да знаеш, че разполагаш с информация, заради която милиони хора биха те убили.

Очаквах да каже нещо подобно, затова имах готов отговор:

— Имаш ли нещо против да прескочим опитите за сплашване и психологическата манипулация? Просто ми кажи какво предлагате. Имам си и друга работа.

Соренто ми се ухили като на малък всезнайко.

— Не се и съмнявам, че си зает. Но, моля те, не си прави прибързани заключения за офертата. Уверявам те, много е добра. Дори мисля, че доста ще се изненадаш.

След това, с внезапно хладен тон, добави:

— Всъщност съм сигурен в това.

Постарах се да скрия страха си, обърнах очи с досада и отвърнах:

— Както кажеш, човече.

Иззвъняването на камбанка оповести, че сме пристигнали на 106-и етаж и вратите на асансьора се отвориха с тихо свистене. Последвах Соренто покрай друга рецепционистка по дълъг, ярко осветен коридор. Обстановката приличаше на декор от утопичен научнофантастичен филм. Високотехнологична и стерилна. По пътя се разминахме с няколко аватара на Шестици и в мига, в който те видеха Соренто, заставаха нащрек и му козируваха, сякаш беше някакъв високопоставен генерал. Той не козирува в отговор, нито показа по някакъв начин, че беше забелязал подчинените си.

Накрая той ме въведе в огромна зала. Помещението беше толкова голямо, че, изглежда, заемаше по-голямата част от 106-ия етаж, а в него имаше ширнало се море от оградени с високи стени офис отделения, във всяко от които имаше по един човек, прикачен към луксозна система за достъп до ОАЗИС.

— Добре дошъл в Отдела по оология — заяви гордо Соренто.

— Значи това е централата на Мазниците? — попитах аз и се озърнах безизразно.

— Не е нужно да се държиш грубо. Тези хора могат да станат твоят екип.

— Ще получа ли собствено отделение?

— Не. Ще имаш собствен офис с прекрасна гледка — ухили се Соренто. — Не че ще разполагаш с много време да гледаш през прозореца.

Посочих към един от новите терминали на Хейбъшоу.

— Чудесна екипировка — казах. Екипировката наистина бе прекрасна. Най-модерната.

— Нали? Терминалите ни за достъп са силно модифицирани и са свързани помежду си. Това позволява различни оператори да работят с всеки от аватарите на оолозите ни. Така, в зависимост от премеждията по пътя си, те могат да прехвърлят незабавно управлението на онзи от екипа, който има подходящите умения да се справи в дадената ситуация.

— Но това е измама.

— О, стига — обърна Соренто очи с досада. — Няма такова нещо. Състезанието на Холидей няма правила. Една от колосалните грешки на стария глупак. — Преди да успея да отговоря, той продължи да ме води през лабиринта от отделения. — Всичките ни оолози имат гласова връзка с помощен екип, съставен от специалисти по живота и делото на Холидей, експерти по видеоигри, историци, изучаващи попкултурата, и криптолози. Те помагат на нашите аватари да се справят със задачите и да разрешават всички пъзели, на които попаднат. — Той се обърна и ми се ухили. — Както виждаш, сме добре подготвени, Парзивал. Затова ще спечелим.

— Да бе — отвърнах аз. — Хората ви вършат невероятна работа. Браво. А сега ми кажи — защо изобщо ме повика? А, да, нямате никаква представа къде е Медният ключ и се нуждаете от помощта ми, за да го намерите.

Соренто присви очи; след това се разсмя.

— Харесваш ми, хлапе — ухили се той. — Умен си. Не се плашиш лесно. Две качества, на които много се възхищавам.

Продължихме да вървим. Няколко минути по-късно пристигнахме в огромния му кабинет. През прозорците се разкриваше зашеметяваща гледка към „града“ навън. Небето гъмжеше от самолети и космически совалки, а виртуалното слънце на планетата тъкмо залязваше. Той седна на бюрото и ме покани на стола срещу себе си.

„Започва се. Дръж се хладнокръвно, Уейд“, казах си.

— Да минем направо на въпроса — подхвана Соренто. — ИОИ иска да те наеме като консултант, който да ни помага в търсенето на Яйцето на Холидей. Ще имаш на свое разположение всички необятни ресурси на компанията. Пари, оръжия, вълшебни предмети, кораби, самолети. Каквото пожелаеш.

— Каква длъжност ще заемам?

— Главен оолог. Ще ръководиш целия отдел и ще си втори по ранг след мен. Говоря за пет хиляди добре обучени, готови за сражения аватари, които ще ти бъдат пряко подчинени.

— Звучи доста привлекателно.

— Разбира се. Но има и още. В замяна на работата ти, ще ти плащаме по два милиона долара годишно и ще ти дадем един милион долара в аванс, ако подпишеш договора. А ако ни помогнеш да намерим яйцето, ще получиш бонус от двайсет и пет милиона.

Престорих се, че смятам на пръсти.

— Леле! — възкликнах престорено. — Може ли да работя от вкъщи?

Соренто, изглежда, се опитваше да прецени дали се шегувам.

— Не, опасявам се, че не може. Трябва да се преместиш да живееш в Кълъмбъс. Ще ти осигурим отлично жилище тук, в сградата, както и личен кабинет, най-нов модел екипировка за достъп…

— Чакай малко — вдигнах аз длан. — Искате да живея в небостъргача на ИОИ с всички останали Маз… оолози?

Соренто кимна.

— Само докато намерим Яйцето.

Сдържах се да не покажа отвращението си.

— Ще получавам ли осигуровки? Здравни и стоматологични? За очни прегледи? Ключ за тоалетната на директорите? Такива работи.

— Естествено. — Започваше да губи търпение. — Е, какво ще кажеш?

— Може ли да си помисля няколко дни?

— Опасявам се, че не е възможно — отвърна той. — До няколко дни Ловът може да е приключил. Трябва да ни отговориш веднага.

Облегнах се назад и се взрях в тавана, сякаш обмислях офертата. Соренто зачака, вперил съсредоточено очи в мен. Тъкмо се канех да му дам отговора, който си бях подготвил предварително, когато той вдигна ръка.

— Моля те, изслушай ме, преди да отговориш. Знам, че повечето ловци са си втълпили, че ИОИ е зловредна компания, както и че Шестиците са безмозъчни корпоративни роботи без чест и уважение към „истинския дух“ на състезанието. Мислиш ни за пълни продажници, нали?

Кимнах и едва се сдържах да не добавя „меко казано“.

— Това е нелепо — продължи Соренто и ми хвърли доброжелателна усмивка, която подозирах, че е генерирана от софтуера му за дипломатичност. — Шестиците не се различават особено от ловен клан, макар да разполагат с по-добро финансиране. Имаме същите интереси като ловците. Както и същата цел.

„И каква е целта ви? — искаше ми се да извикам. — Да съсипете ОАЗИС завинаги ли? Да опорочите единственото нещо, което прави живота ни поносим?“

Соренто изглежда прие мълчанието ми като знак да продължи.

— За разлика от общоприетото схващане, ОАЗИС всъщност няма да се промени драстично, когато ИОИ поеме контрола. Разбира се, ще се наложи да въведем месечна потребителска такса. И да увеличим приходите от реклама в симулацията. Но възнамеряваме да направим и множество подобрения. Филтри за облика на аватарите. По-строги правила за строежите. Ще превърнем ОАЗИС в по-добро място.

„Не — помислих си аз. — Ще го превърнете в корпоративен фашистки увеселителен парк, където шепата хора, които могат да си позволят таксите, вече няма да имат и капчица свобода.“

Повече не можех да слушам предложението на този кретен.

— Добре — казах най-накрая. — Навит съм. Бройте ме. Или както там му казвате. Съгласен съм.

Той, изглежда, се изненада. Явно не бе очаквал подобен отговор. Усмихна се широко и тъкмо се канеше да ми подаде ръка, когато го прекъснах.

— Но имам три малки условия. Първо, искам бонус от петдесет милиона долара, когато намеря Яйцето, а не двайсет и пет. Става ли?

Той не се поколеба.

— Дадено. Какви са другите ти условия?

— Не искам да съм втори по ранг. Искам твоята длъжност, Соренто. Искам да ръководя цялата работа. Да стана директор на Оперативния отдел. Номер едно. А, и искам всички да ми викат „Номер едно“. Става ли?

Устата ми като че ли вече не се подчиняваше на мозъка. Не можех да се сдържа.

Усмивката му се стопи.

— И какво друго?

— Не искам да работя с теб — посочих го с пръст. — От теб ме побиват тръпки и ми се струва, че си пълен смотаняк. Освен това очевидно си идиот, който не разбира нищо от работата си. Затова, ако шефовете ти са готови да те уволнят и да ме назначат на твое място, ще работя за вас. Съгласен ли си?

Тишина. Лицето на Соренто представляваше стоическа маска. Вероятно софтуерът му за разпознаване на лицевите изражения филтрираше емоции като гняв и ярост.

— Би ли се консултирал с шефовете си и после ми съобщи дали са съгласни? Или пък те може би ни наблюдават? Обзалагам се, че ни гледат. — Помахах към невидимите камери. — Здравейте, момчета! Какво ще кажете?

Последва дълго мълчание, по време на което Соренто ме наблюдаваше свирепо.

— Разбира се, че ни гледат — каза той най-накрая. — И току-що ми съобщиха, че са съгласни с всичките ти изисквания. — Не звучеше толкова разстроен, колкото се надявах.

— Наистина ли? Не ме будалкаш, а? Страшно! Кога започвам? И още по-важно, кога си тръгваш ти?

— Веднага — отвърна той. — Компанията ще изготви договора и ще го изпрати на адвоката ти за одобрение. После… те ще изпратят самолет, който да те докара в Кълъмбъс, за да подпишеш договора и да сключите сделката. — Соренто стана. — Това е всичко…

— Всъщност — вдигнах аз ръка и го прекъснах отново. — Току-що премислих предложението и ще взема да ви откажа. Предпочитам сам да намеря Яйцето, мерси. — Станах. — А ти и останалите Мазници можете да вървите на майната си.

Соренто се усмихна. После се разсмя. Дълъг искрен смях, който доста ме уплаши.

— О, много те бива! Браво на теб! Наистина ти се вързахме, хлапе! — Когато смехът му утихна, той заяви: — Такъв отговор очаквах. А сега ми позволи да ти представя втората ни оферта.

— Има и още? — Седнах на стола и вдигнах крака на бюрото му. — Добре. Казвай.

— Ще преведем пет милиона долара в сметката ти в ОАЗИС на мига, ако ни дадеш подробни указания до Първата порта. Трябва само да ни кажеш какво си направил. След това ще се оправим и сами. А ти можеш да продължиш да търсиш Яйцето сам. Договорката ни ще остане в пълна тайна. Никой няма да разбере.

Признавам, че се замислих за секунда. Пет милиона долара щяха да ми стигнат до края на живота. А дори да помогнех на Шестиците да преминат през Първата порта, нямаше гаранция, че щяха да успеят да се справят със следващите две. Не бях сигурен дори, че аз щях успея.

— Повярвай ми, синко — каза Соренто, — по-добре да приемеш това предложение, докато можеш.

Бащинският му тон ме подразни до краен предел и това ми помогна да реша категорично. Не можех да се продам на Шестиците. Ако го направех и те някак си спечелеха състезанието, щях аз да съм виновен. Нямаше начин да живея с тази мисъл. Но ако можех да продам информацията на Шестиците сега и ако накрая те спечелеха състезанието, щях да съм виновен. Нямаше да мога да живея с тази мисъл. Надявах се Аех, Арт3мида и другите ловци, с които се свържеха, да са на същото мнение.

— Ще ти откажа — отвърнах аз, свалих краката си от бюрото и станах. — Благодаря за отделеното време. Много се забавлявах.

Соренто ме погледна тъжно, после ме подкани с жест да седна отново.

— Всъщност това не е всичко. Имам едно последно предложение за теб, Парзивал. Запазихме най-добрата си оферта за накрая.

— Вие не разбирате ли от намек бе, хора? Не можете да ме купите. Така че се разкарай. Адиос. Довиждане. Сбогом.

— Седни, Уейд.

Замръзнах. Нима току-що бе изрекъл истинското ми име?

— Точно така, нахално лайно такова — излая Соренто. — Знаем кой си. Уейд Оуен Уотс. Роден на 12 август, 2024 г. Родители — мъртви. Освен това знаем къде се намираш. Живееш с леля си в каравана на Портланд Авеню № 700 в Оклахома Сити. Клетка 56-V, за да сме по-точни. Според разузнавателния ни екип си се прибрал в караваната късно снощи и оттогава не си излизал. Така че в момента още си там.

Зад него се отвори прозорец, в който се появи пряко предаване от купчините, в които живеех. Изгледът беше от птичи поглед и сигурно предаваха от самолет или сателит. От този ъгъл се виждаха само двата главни входа на караваната. Значи не ме бяха видели как всяка сутрин излизам през прозореца на пералното помещение и как вечер се прибирам пак от там. Не знаеха, че в момента се намирам в скривалището си.

— Ето те и теб — каза Соренто и увеличи няколко пъти образа, докато караваната на леля не се видя ясно. После превключи на термален изглед и видях сияещите очертания на десетина души — деца и възрастни в жилището. Почти всички седяха неподвижно и изглежда бяха в ОАЗИС.

Изгубих ума и дума. Как ме бяха намерили? Нали беше невъзможно да се добереш до данните от сметките в ОАЗИС. А в акаунта дори не бях попълнил адреса си. Не беше задължително да го попълваш, когато създаваш аватара си. Трябваше да дадеш само името си и сканирано изображение на ретините. В такъв случай откъде знаеха къде живея?

Сигурно имаха достъп до досието ми в училище.

— Вероятно първата ти реакция в момента ще е да излезеш от ОА3ИС и да хукнеш да бягаш — каза Соренто. — Не те съветвам да го правиш. Караваната е свързана с голямо количество експлозиви. Той извади от джоба си предмет, който приличаше на дистанционно управление, и го вдигна. — А пръстите ми са на детонатора. Ако напуснеш чатрума, ще умреш за няколко секунди. Разбираш ли какво ти казвам, господин Уотс?

Кимнах бавно и отчаяно се опитах да се окопитя.

Той блъфираше. Трябваше да блъфира. А дори да казваше истината, изглежда не знаеше, че не бях в караваната. Соренто явно си мислеше, че един от по-дребните сияещи термални силуети е моят.

Ако в караваната на леля ми избухнеше бомба, щях да съм в безопасност тук, под купа от стари коли. Нали? Освен това нямаше да убият толкова много хора, само за да се доберат до мен.

— Как…? — успях само да смотолевя аз.

— Как разбрахме кой си ли? И къде живееш? — ухили се той. — Лесна работа. Издъни се, всезнайко. Когато си се записал в Държавната образователна система на ОАЗИС, си им дал името и адреса си. Сигурно за да ти изпращат там срочните бележки.

Беше прав. Името на аватара ми, истинското ми име и домашният ми адрес се съхраняваха в ученическото ми досие. Бях се записал година преди началото на състезанието. Преди да стана ловец. Преди да се науча да крия истинската си самоличност.

— Как разбрахте, че уча в онлайн училище? — попитах го. Знаех отговора, но протаках, за да спечеля време.

— Из форумите на ловците през последните няколко дни се носят слухове, че двамата с приятелчето ти Аех учите на Лудус. Когато чухме това, решихме да се свържем с няколко училищни администратори и да ги подкупим. Знаеш ли колко печелят на година училищните администратори, Уейд? Много малко. Направо е скандално. Един от тях бе достатъчно любезен да претърси базата данни с ученици за името Парзивал и познай какво.

До прозореца с предаването на живо от купчините изникна друг прозорец. В него се появи снимка на училищното ми досие. Пълното ми име, дата на раждане, номер на социална осигуровка и домашен адрес. Оценките ми. Всичко беше там заедно със снимката ми от стар годишник, направена преди повече от пет години — точно преди да се прехвърля да уча в ОАЗИС.

— Намерихме данните и на приятеля ти Аех. Но той е бил достатъчно умен да даде фалшиво име и адрес, когато се е записал. Затова ни отне малко повече време да го издирим.

Соренто замълча, за да ми даде възможност да отговоря, но аз не продумах. Пулсът ми се ускори и трябваше да си напомням да дишам.

— И така, стигаме до последното ни предложение. — Той потри ръце въодушевено, като дете, което се кани да отвори подарък. — Кажи ни незабавно как да стигнем до Първата порта иначе ще те убием. Веднага.

— Блъфираш — казах неволно. Но мисля, че не блъфираше. Изобщо не блъфираше.

— Не, Уейд. Замисли се. При всичко, което става в момента в света, да не мислиш, че някой ще го е грижа за експлозия в гето в Оклахома Сити? Ще си помислят, че е поредната злополука в лаборатория за наркотици. Или пък, че някоя терористична групировка се е опитвала да направи бомба в домашни условия. И в двата случая това просто ще означава, че няколкостотин мизерници по-малко ще взимат ваучери за храна и ще дишат ценния кислород. На никого няма да му пука. А на властите дори няма да им мигне окото.

Беше прав. Опитах се да протакам няколко секунди, за да реша какво да правя.

— Ще ме убиете, за да спечелите видеоигра?

— Не се прави на наивен, Уейд. Тук са заложени милиарди долари, както и контролът върху най-печелившите корпорации в света и ОАЗИС. Това не е просто игра. Холидей бе истински глупак да заложи компанията си за награда в състезание. — Соренто се наведе напред. — Но ти все още можеш да излезеш победител. Ако ни помогнеш, ще ти дадем пет милиона. Ще се пенсионираш на седемнайсет години и ще си живееш като цар до края на живота си. Или можеш да умреш след няколко секунди. Ти решаваш. Но първо се запитай следното — ако майка ти беше жива, тя как би искала да постъпиш?

Този въпрос страшно щеше да ме ядоса, ако не бях толкова уплашен.

— Какво ще ви попречи да ме убиете, след като ви дам, каквото искате?

— Каквото и да си мислиш, не искаме да убиваме никого, освен ако не е абсолютно наложително. А и има още две порти, нали? — сви рамене той. — Помощта ти може да ни потрябва, за да преминем и през тях. Аз лично се съмнявам, но началниците ми са на друго мнение. Въпреки това, в момента нямаш кой знае какъв избор, нали? — Той снижи глас, сякаш ми казваше тайна. — Ето какво ще направим. Ти ще ми дадеш подробни инструкции как да вземем Медния ключ и да минем през Първата порта. И ще останеш в чатрума, докато потвърдим всичко, което ни кажеш. Ако излезеш оттук преди това, ще гръмнеш. Разбра ли? А сега започвай да разказваш.

Помислих си дали да не направя каквото искаха от мен. Наистина. Но обмислих сериозно този вариант — и не можах да намеря и една основателна причина, поради която да ме оставят жив, след като им помогна да преминат през Първата порта. Единствената логична възможност беше да ме убият и да ме отстранят от състезанието. Със сигурност нямаше начин да ми дадат пет милиона долара или да ме оставят жив, за да разкажа пред медиите как от ИОИ са ме изнудили. Особено ако в караваната ни наистина имаше поставена бомба с дистанционно управление, която да послужи за доказателство.

Не. Според мен имаше само два варианта. Или блъфираха, или щяха да ме убият дори и да им помогнех.

Взех решение и събрах смелост.

— Соренто — казах и се опитах да прикрия страха си. — Искам с шефовете ти да знаете нещо. Никога няма да намерите Яйцето на Холидей. Знаеш ли защо? Защото той беше по-умен от всички вас взети заедно. Няма значение колко пари имате и кого ще се опитате да изнудите. Ще загубите.

Натиснах иконата за изход и аватарът ми започна да се стопява пред очите му. Соренто, изглежда, не се изненада. Просто ме погледна тъжно и поклати глава.

— Глупав ход, хлапе — рече точно преди визьорът ми да угасне. Седях на тъмно в скривалището си, готов да чуя експлозия. Но мина цяла минута и не се случи нищо.

Свалих визьора и ръкавиците си с треперещи ръце. Когато зрението ми се пригоди към тъмнината, изпуснах несигурна въздишка на облекчение. Значи все пак беше блъф. Соренто се бе опитал да ме манипулира психологически. Доста успешно при това.

Докато пиех жадно вода от една бутилка, се сетих, че трябва да се върна в ОАЗИС и да предупредя Аех и Арт3мида. Сега Шестиците щяха да се насочат към тях.

Тъкмо надявах ръкавиците, когато чух експлозията.

Миг по-късно усетих ударната вълна и инстинктивно се хвърлих на пода, закрил глава с ръце. В далечината чух раздирането на метал, когато няколко купчини от каравани започнаха да се срутват, да се откъсват от скелетата и да се сриват една след друга като гигантски плочки за домино. Ужасяващите звуци продължиха сякаш цяла вечност. После всичко утихна.

Най-накрая успях да се размърдам и отворих задната врата на микробуса. Сякаш в кошмарен сън излязох до края на купа боклуци и оттам видях висок стълб пушек и пламъци в другия край на купчините.

Последвах потока от хора, които вече тичаха нататък покрай северния край на гетото. Купчината, в която беше караваната на леля, се бе срутила и се бе превърнала в пламтяща пушеща развалина заедно със съседните купчини. От тях бе останал само огромен куп огънат, пламтящ метал.

Не се приближих, но пред мен вече се бе събрала голяма тълпа, която бе спряла възможно най-близо до пламъците — Никой не си направи труда да влезе сред отломките, за да провери дали имаше оцелели. Беше ясно, че вътре нямаше живи хора.

Внезапно допотопен резервоар за газ, прикрепен към една от смазаните каравани, избухна и накара зяпачите да хукнат да търсят прикритие. След това избухнаха още няколко резервоара един след друг, а зяпачите се отдръпнаха още по-назад и не се приближиха повече.

Обитателите на близките купчини, които не се бяха срутили, знаеха, че ако огънят се разпространени, ще загазят сериозно. Затова много от тях вече се опитваха да потушат пожара с градински маркучи, кофи, празни чаши от безалкохолно и каквото им попадаше под ръка. Не след дълго пламъците бяха овладени и пожарът започна да гасне.

Докато гледах мълчаливо отстрани, започнах да чувам как хората около мен вече мърмореха, че вероятно експлозията се дължи на поредната злополука в лаборатория за наркотици или че някой идиот се е опитвал да направи бомба в домашни условия. Точно както бе предсказал Соренто.

Тази мисъл ме изкара от вцепенението ми. Какво правех? Шестиците току-що се бяха опитали да ме убият. Сигурно тук, из купчините, още дебнеха техни агенти, за да се уверят, че съм мъртъв. А аз, като пълен идиот, стоях на открито пред погледите на всички!

Отделих се от тълпата и тръгнах обратно към скривалището си, като се стараех да не тичам и непрекъснато се озъртах през рамо, за да се уверя, че не ме следяха. Щом се прибрах в микробуса, се проснах на пода и се свих разтреперан на топка. Стоях така дълго.

Най-накрая започнах да се отърсвам от шока и да осмислям какво точно се бе случило. Леля Алис и приятелят й Рик бяха мъртви, както и всички останали в нашата каравана и околните жилища. Включително добрата старица госпожа Гилмор. А ако си бях вкъщи, и аз щях да съм мъртъв.

Бях превъзбуден от притока на адреналин, не знаех какво да правя и бях парализиран от смесица от страх и гняв. Първата ми мисъл бе да вляза в ОАЗИС и да се обадя в полицията, но се замислих над това как щяха да реагират, когато им разкажех всичко. Щяха да ме помислят за напълно луд. А ако се свържех с медиите, те щяха да приемат всичко по същия начин. Никой нямаше да ми повярва, освен ако не разкриех, че съм Парзивал, а дори и това сигурно нямаше да окаже кой знае какво влияние. Нямах доказателства срещу Соренто и Шестиците. Всички следи от бомбата, която бяха поставили, вероятно вече се топяха сред отломките.

Нямаше да бъде особено умно от моя страна да разкрия самоличността си пред целия свят само за да обвиня най-могъщата корпорация в света в изнудване. Никой нямаше да ми повярва. Аз самият почти не можех да повярвам. От ИОИ се опитаха да ме убият, за да не спечеля състезание по видеоигри. Пълна лудост.

Засега като че ли бях на сигурно място в скривалището си, но знаех, че не мога да остана още дълго в купчините. Когато Шестиците разберяха, че съм жив, щяха да се върнат да ме търсят. Трябваше да се разкарам веднага. Но първо се нуждаех от пари, а чековете от рекламите щяха да пристигнат чак след ден-два. Дотогава трябваше да се скатавам. Но първо трябваше да се свържа с Аех и да го предупредя, че той беше следващият в списъка им.

Отчаяно исках да видя приятелско лице.