Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (40)

0039

Когато излязох от кабината за достъп до ОАЗИС, Ог ме чакаше пред вратата.

— Браво на теб, Уейд! — дръпна ме той и ме прегърна мечешки. — Браво!

— Благодаря, Ог! — още бях замаян и едва се държах на краката си.

— Докато беше в ОАЗИС, тук пристигнаха няколко от директорите на ГСС, както и всички адвокати на Джим. Чакат те горе. Както сигурно предполагаш, нямат търпение да говорят с теб.

— Веднага ли трябва да се срещна с тях?

— Разбира се, че не! — засмя се Мороу. — Сега те са твои служители! Остави ги да чакат колкото си искаш! — Той се наведе напред. — Моят адвокат също е тук. Той е добър човек, истински питбул. Ще се погрижи да не те будалкат, искаш ли?

— Благодаря, Ог. Много съм ти задължен.

— Глупости! Аз трябва да ти благодаря. Не съм се забавлявал така от десетилетия! Справи се страхотно, малкия.

Огледах се несигурно. Аех и Шото все още бяха в кабинките си и даваха импровизирана онлайн пресконференция. Но кабината на Арт3мида беше празна. Обърнах се към Ог.

— Знаеш ли къде е Арт3мида?

Ог се усмихна и посочи с ръка.

— Качи се по стълбите и влез през първата врата, която ще видиш. Каза, че ще бъде в центъра на лабиринта от жив плет. — Той се усмихна загадъчно. — Лабиринтът е лесен. Бързо ще я намериш.

Излязох навън и примижах, докато очите ми свикнат със светлината. Въздухът беше топъл, а слънцето вече се бе вдигнало високо. В небето нямаше нито едно облаче.

Денят бе прекрасен.

Лабиринтът беше разположен върху няколко акра зад имението. На входа, подобен на фасадата на замък, имаше отворена порта. Стените от гъст жив плет бяха високи три метра и нямаше как да надникна над тях, дори да се качах на някоя от поставените тук-там пейки.

Влязох в лабиринта и безуспешно обикалях няколко минути. Накрая осъзнах, че дизайнът на лабиринта бе идентичен с този в Adventure.

След това ми трябваха само няколко минути, за да стигна до обширното празно пространство в центъра. Там имаше голям фонтан с каменна скулптура на трите дракона — онези с форма на патици от играта. Всеки от тях бълваше струя вода, вместо огън.

И тогава я видях.

Седеше на каменна пейка наблизо и се взираше във фонтана. Седеше с гръб към мен със сведена глава. Дългата й черна коса се спускаше по дясното й рамо. Виждах, че кърши ръце в скута си.

Страхувах се да се приближа. Най-накрая събрах смелост да заговоря.

— Здравей!

Тя вдигна глава, но не се обърна.

— Здравей — промълви в отговор. И гласът й беше като на Арт3мида. Гласът, който бях слушал с часове. Това ми даде смелост да пристъпя напред.

Приближих се до фонтана и спрях пред нея. Тя обаче чу стъпките ми и извърна глава.

Но аз я виждах.

Изглеждаше точно като на снимката от досието. Имаше същите Рубенсови форми. Същата бледа кожа с лунички. Същите кристални сини очи и гарвановочерна коса. Същото красиво кръгло лице със същия червеникав белег. Но за разлика от снимката, сега не се опитваше да прикрие белега с косата си. Беше я отметнала назад, за да го видя.

Зачаках мълчаливо, но тя отказваше да ме погледне.

— Изглеждаш точно както си те представях. Красива.

— Наистина ли? — попита тя тихо. После бавно обърна лице към мен и ме заразглежда малко по малко, като започна от краката и постепенно стигна до лицето. Когато очите ни най-накрая се срещнаха, се усмихна нервно.

— Кой да се досети? Изглеждаш точно както си представях. Грозен като смъртта.

Разсмяхме се и напрежението във въздуха се разсея. После се взирахме дълго един в друг. Осъзнах, че се гледаме в очите за пръв път.

— Нямахме възможност да се запознаем официално. Аз съм Саманта.

— Здравей, Саманта. Аз съм Уейд.

— Радвам се най-сетне да се видим на живо, Уейд.

Тя потупа пейката до себе си и аз седнах.

След дълго мълчание каза:

— Какво ще стане сега?

Усмихнах се.

— Ще използваме всички мангизи, които току-що спечелих, за да нахраним цялата планета. Ще направим света по-хубав, нали?

Тя се ухили.

— Не искаш ли да построиш огромен космически кораб, да го заредиш с видеоигри, боклучава храна и удобни дивани и да се разкараш оттук?

— И това бих направил, ако означава, че ще прекарам остатъка от живота си с теб.

Тя се усмихна срамежливо.

— Ще видим. Все пак току-що се запознахме.

— Знаеш, че съм влюбен в теб.

Долната й устна затрепери.

— Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм. Защото е истина.

Тя се усмихна, но видях и че се разплака.

— Съжалявам, че скъсах с теб и че престанах да ти говоря. Просто…

— Няма нищо. Сега разбирам защо постъпи така.

Тя изглеждаше облекчена.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Постъпи правилно.

— Наистина ли го мислиш?

— Спечелихме, нали?

Усмихна се — и аз й се усмихнах в отговор.

— Виж, няма да бързаме. След като ме опознаеш, ще видиш, че съм добро момче. Кълна се.

Тя се разсмя и избърса няколко сълзи, но не каза нищо.

— Споменах ли, че съм невероятно богат? Разбира се, ти също си богата, така че не е кой знае какво предимство.

— Не е нужно да се изтъкваш, Уейд. Ти си най-добрият ми приятел. Любимата ми личност. — При тези думи тя, с малко усилие, ме погледна в очите. — Много ми липсваше.

Сърцето ми сякаш пламна. Трябваше ми миг да събера кураж, но после я хванах за ръка. Пръстите ни се сплетоха. Поседяхме така известно време, хванати за ръце, наслаждавайки се на чудатото ново усещане да се докосваме наистина.

Малко по-късно тя се наведе към мен и ме целуна. Усещането беше точно както обещаваха във всички песни и стихове. Все едно ме удари гръм.

Тогава ми хрумна, че за пръв път, откакто се помнех, нямах никакво желание да вляза в ОАЗИС.