Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (4)

0003

Системата потвърди, че бях в списъка за достъп до чатрума и ми позволи да вляза. Изгледът ми към класната стая, който се бе изместил към периферното ми зрение, се смали до малко прозорче в долния десен ъгъл на дисплея, като така имах възможност да виждам какво ставаше около аватара ми. Остатъкът от зрителното ми поле се изпълни с интериора на чатрума на Аех. Аватарът ми се появи на „входната“ врата на върха на застлано с мокет стълбище. Вратата не водеше наникъде и дори не се отваряше, защото вътрешността на Мазето не се съдържаше в ОАЗИС. Чатрумовете бяха самостоятелни симулации — временни виртуални пространства, до които аватарите имаха достъп от всяка точка на играта. Моят аватар на практика не беше в чатрума. Само изглеждаше така. Уейд3/Парзивал си седеше в кабинета по история със затворени очи. Влизането в чатрум беше все едно да си на две места едновременно.

Аех бе кръстил чатрума си Мазето. Беше го програмирал да изглежда като градска стая за развлечения от края на 80-те години на XX в. Стените с ламперия бяха облепени с плакати на стари филми и комикси. В средата на стаята стоеше класически телевизор RCA, свързан с видео Betamax, плейър за лазерни дискове и няколко конзоли за стари видеоигри. Отсрещната стена бе заета от етажерки, пълни с притурки към ролеви игри и стари броеве на списание Дракон.

Поддържането на чатрум излизаше скъпо, но Аех можеше да си го позволи. Той припечелваше добре, като след часовете и през уикендите се състезаваше в излъчвани по телевизионните канали двубои. Беше един от бойците с най-висок ранг в ОАЗИС и в лигата Смъртоносна схватка, и в лигата Пленяване на знамето. Беше по-известен и от Арт3мида.

През последните няколко години Мазето се бе превърнало в място за срещи на елитни ловци. Той даваше достъп само на хора, които смяташе, че заслужаваха, поради което поканата за достъп до чатрума представляваше голяма чест, особено за нищожество от трето ниво като мен.

Когато слязох по стълбите, видях наоколо да обикалят още десетина ловци с неимоверно различни аватари. Имаше хора, киборги, демони, тъмни елфи, вулканци и вампири. Повечето от тях се бяха събрали при редица стари аркадни игри, подредени до стената. Няколко стояха до антична стереоуредба (от която в момента гърмеше Диви момчета на Дюран Дюран) и разглеждаха колекцията от оригинални аудиокасети на Аех.

Той самият се бе излегнал на един от трите дивана, подредени под формата на буквата П пред телевизора. Аватарът му беше висок, широкоплещест бял мъж с черна коса и кафяви очи. Веднъж го попитах дали прилича на аватара си, а той отвърна шеговито:

— Да. Само че в истинския свят съм още по-красив.

Когато се приближих, той вдигна очи от портативната електронна игра, на която играеше. Ухили се широко като Усмихнатия котарак.

— Зи! — извика той. — Как си, амиго?

Протегна дясната си ръка и плесна дланта ми, а аз се тръшнах на дивана срещу него. Аех започна да ме нарича Зи малко след като се запознахме. Обичаше да измисля на хората прякори от по една буква. Своя аватар наричаше за кратко Х.

— Как е, Хъмпърдинк? — Това бе наша игра. Аз винаги го наричах с някакво измислено име, започващо с Х като Хари, Хюбърт, Хенри или Хоган. Опитвах се да отгатна истинското му име, което той веднъж бе признал, че започва с буквата Х.

Познавах Аех от около три години. Той също учеше на Лудус и беше последна година в училище № 1172, което се намираше на другия край на планетата. Запознахме се един уикенд в обществен чатрум за ловци и веднага си допаднахме, защото имахме сходни интереси. Тоест един интерес: бяхме вманиачени на тема Холидей и неговото Великденско яйце. След като си бяхме говорили едва няколко минути, веднага разбрах, че Аех е сериозен ловец: елитен състезател, който владееше много сериозни умствени кунгфу хватки. Беше изучил задълбочено живота през 80-те, и то не само задължителните факти. Той бе истински изследовател на живота на Холидей. И явно бе забелязал същите качества и у мен, защото тогава ми даде визитната си картичка и ме покани да идвам в Мазето, когато си поискам. Оттогава беше най-добрият ми приятел.

С годините между нас постепенно се зароди приятелско съперничество. Често претендирахме, че ще запишем първи името си в Класацията. Непрекъснато се опитвахме да се наддумваме с познанията си за малко известни факти, свързани с Лова. Понякога дори правехме проучванията си заедно. Те обикновено се изчерпваха с гледане на лигави филми и сериали от 80-те в Мазето. Естествено, играехме и много видеоигри. С Аех пропилявахме часове наред с класическите игри за двама играчи като Contra, Golden Axe, Heavy Barrel, Smash TV и Ikari Warriors. Освен моя милост Аех беше най-добрият комплексен геймър, когото бях срещал. Завършвахме наравно в повечето игри, но той ме размазваше в определени жанрове, особено в игрите със стрелба от първо лице. Те му бяха специалност.

Не знаех нищо за истинския човек, но имах чувството, че животът му у дома не беше много приятен. Също като мен, той прекарваше всяка минута, в която не спеше, в ОАЗИС. Често ми казваше, че съм най-добрият му приятел; и тъй като никога не се бяхме виждали на живо, предполагах, че и той е самотен като мен.

— Какво прави, след като изчезна така снощи? — попита и ми хвърли другия джойстик. Снощи щяхме да повисим в Мазето няколко часа и да гледаме стари японски филми на ужасите.

— Нищо. Прибрах се у дома и поиграх на класиките от монетните автомати.

— Безсмислено.

— Да, но бях в настроение. — Не го попитах какво беше правил той снощи, а и той не понечи да сподели. Знаех, че сигурно беше ходил на Гигакс или на някое друго прекрасно място, за да мине няколко куеста и да натрупа точки. Аех не обичаше да се хвали с това. Доколкото знаех, не беше богат, но някак си успяваше да си позволи чести пътувания до други планети, където следваше улики в търсене на Медния ключ. Никога обаче не парадираше с това пред мен, нито ми се подиграваше, че нямах пари да се телепортирам някъде. А и не ме обиждаше с предложения да ми дава кредити назаем. Сред ловците това бе негласно правило: ако играеш самостоятелно, не бива да търсиш помощ от никого. Ловците, които искаха помощ, се присъединяваха към кланове, а двамата с Аех бяхме на мнение, че клановете са за смотаняци и позьори. Бяхме се заклели, че ще играем самостоятелно цял живот. От време на време говорехме за Яйцето, но тези ни разговори винаги бяха предпазливи и внимавахме да не навлизаме в конкретни подробности.

След като го победих в три кръга от Tron: Deadly Discs, той остави джойстика си отвратено и вдигна едно списание от пода. Беше стар брой на Старлог. Разпознах на корицата Рутгър Хауър на снимка от филма Жената ястреб.

— Четеш Старлог, а? — кимнах одобрително.

— Да, свалих си всички броеве от архива на Инкубатора. Още не съм ги прочел. Тъкмо бях стигнал до една страхотна статия за Еуоки: Битката за Ендор.

— Телевизионен филм от 1985 г. — издекламирах аз. Една от моите специалности пък бяха фактите от Междузвездни войни. — Пълен боклук. Най-лошата творба, свързана с Междузвездните.

— Така мислиш ти, задник такъв. В него има и жестоки моменти.

— Не — поклатих глава аз. — Няма. По-лош е и от първия филм за еуоките — Смелият керван. Трябвало е да го кръстят Скапаният керван.

Аех обърна очи с досада и продължи да чете. Нямаше да се хване на въдицата. Погледнах корицата на списанието.

— Може ли да го прегледам, когато приключиш?

Той се ухили.

— Защо? За да прочетеш статията за Жената ястреб ли?

— Може би.

— Човече, значи този боклук ти харесва, а?

— Да го духаш, Аех.

— Колко пъти си гледал тази лигня? Помня, че два пъти ме убеди да я гледам с теб. — Сега той пускаше въдицата. Знаеше, че Жената ястреб беше една от слабостите ми и го бях гледал над двайсет пъти.

— Направих ти услуга, като те накарах да го гледаш. — Пресегнах се, пъхнах нова касета в конзолата и пуснах Asteroids за един играч. — Някой ден ще ми благодариш. Само почакай. Жената ястреб е каноничен филм.

Канонични бяха всички филми, книги, игри, песни и сериали, на които се знаеше, че Холидей е бил почитател.

— Боже, шегуваш се! — възкликна Аех.

— Не, не се шегувам. И не съм Бог.

Той свали списанието и се приведе напред.

— Няма начин Холидей да е бил фен на Жената ястреб.

— Гарантирам ти го.

— И с какви доказателства, разполагаш, мухъл?

— Човекът е имал вкус. Това е доказателството, с което разполагам.

— В такъв случаи би ли ми обяснил защо е имал Жената ястреб и на видеокасета, и на лазерен диск? — В Алманахът на Анорак бе включен и списък с филмите, намерени в колекцията на Холидей след смъртта му. И двамата знаехме този списък наизуст.

— Човекът беше милионер! Имал е хиляди филми, повечето от които най-вероятно изобщо не е гледал! Имал е DVD с Патокът Хауърд и Крул. Това не означава, че ги е харесвал, тъпако. И със сигурност не ги прави канонични.

— Няма какво да спорим, Омир — отвърнах аз. — Жената ястреб е класика от 80-те.

— Но е скапан филм! Мечовете са като направени от станиол. А саундтракът е безумен. Само синтезатори и други подобни глупости. Написан е от Алън Парсънс Проджект! Невероятна лигня! Не, скапан е направо колкото Шотландски боец II.

— Хей! — престорих се, че ще го замеря с джойстика. — Недей да обиждаш филма! Само актьорският състав на Жената ястреб прави филма каноничен! Рой Бати! Ферис Бюлър! И онзи пич, който играеше професор Фалкън във Военни игри! Опитах се да си спомня името на актьора. — Джон Ууд отново във филм с Матю Бродерик!

— Най-лошият филм в кариерата и на двамата — рече със смях Аех. Той обичаше споровете за стари филми повече и от мен. Останалите ловци в чатрума започнаха да се събират около нас. Споровете ни често бяха доста развлекателни за околните.

— Друсан си, човече! — извиках аз. — Режисьор на Жената ястреб е самият Ричард Донър! Дяволчетата? Супермен? Да не искаш да кажеш, че този човек е скапаняк?

— Не ме интересува, дори Спилбърг да беше режисьорът. Филмът е за момичета, маскиран като история с рицари и магьосници. Единственият по-лигав филм в този жанр трябва да е… Легендата! Всеки, който наистина харесва Жената ястреб, е истински лигльо!

Смях от трети балкон. Вече започвах да се изнервям. Бях голям почитател и на Легендата, и Аех знаеше това много добре.

— О, значи съм лигльо? Ти имаш фетиш към еуоките! — Измъкнах списанието от ръцете му и го хвърлих към плаката на Отмъщението на джедая на стената. — Сигурно си мислиш, че сериозните ти познания за културата на еуоките ще ти помогнат да намериш Яйцето, а?

— Не започвай пак с ендорианците, човече — вдигна показалец Аех. — Предупреждавам те. Ще те скъсам, кълна се. — Знаех, че заплахата му е безпочвена, и се канех да задълбая в спора за еуоките и да му се подиграя, че ги нарича ендорианци, но точно тогава на стълбището се материализира един новодошъл. Пълен скапаняк на име Ай-р0к. Изстенах. Аех и Ай-р0к учеха в едно училище и имаха някои часове заедно, но въпреки това не разбирах защо Аех му бе дал достъп до Мазето. Ай-р0к го раздаваше елитен ловец, но всъщност бе просто противен позьор. Естествено, той често се телепортираше из ОАЗИС, изпълняваше куестите и вдигаше нивото на аватара си, но на практика не знаеше нищо. Отгоре на всичко винаги разнасяше огромна плазмена пушка, голяма колкото снегоход. Носеше я даже в чатрумовете, което бе напълно излишно. Нямаше капчица възпитание.

— Пак ли спорите за Междузвездни войни? — попита той, слезе по стълбите и се присъедини към събралата се около нас групичка. — Тази тема вече е страшно изтъркана.

Обърнах се към Аех.

— Ако решиш да забраняваш достъпа до Мазето, защо не започнеш с този смешник? — Натиснах бутона за начало на нова игра.

— Затваряй си плювалника, Пенис-вал! — отвърна Ай-р0к с любимата си интерпретация на името ми. — Не ми забранява достъп, защото съм елитен ловец! Нали така, Аех?

— Не — обърна очи с досада приятелят ми. — Не е вярно. Елитен ловец си колкото баба ми. А тя е мъртва.

— Майната ти, Аех! Майната й и на мъртвата ти баба!

— Леле, Ай-р0к — промърморих аз. — Винаги успяваш да повишиш интелектуалното ниво на разговора. Щом пристигнеш, озаряваш стаята.

— Извинявай, че те разстроих, Капитане-без-кредити — отвърна Ай-р0к. — Не трябва ли в момента да си на Инсипио и да просиш? — Той посегна към втория джойстик, но аз му го измъкнах и го подхвърлих на Аех.

Той се намръщи.

— Нещастник.

— Позьор.

— Позьор ли? Нима Пенис-вал ме нарича позьор? — Ай-р0к се обърна към малката групичка около нас. — Този тиквеник е толкова беден, че трябва да пътува на стоп до Грейхоук само за да убива коболди за медни монети! А нарича мен позьор!

Няколко души от публиката се изкикотиха, а аз пламнах. Веднъж, преди около година, бях допуснал грешката да помоля Ай-р0к да ме закара до друга планета, за да се опитам да спечеля някоя и друга точка. След като ме остави в зона с куестите за ниски нива на Грейхоук, кретенът ме бе проследил. Аз бях прекарал следващите няколко часа, посичайки малка група коболди, чаках ги да се съживят и отново ги избивах. По онова време аватарът ми бе едва първо ниво и това бе един от малкото безопасни начини да печеля точки. Ай-р0к бе щракнал няколко снимки, бе ги кръстил Пенис-вал — могъщият убиец на коболди и ги публикува в Инкубатора. Още споменаваше за този случай всеки път, когато му се предоставеше възможност. Нямаше да ме остави на мира.

— Точно така, нарекох те позьор, позьор такъв! — Изправих се и се разгорещих. — Невеж дървен философ! Само защото си четиринайсето ниво, не означава, че си ловец. За тази цел всъщност трябва да имаш някакви знания.

— Точно така! — кимна Аех. Ударихме си юмруците. Останалите се изкикотиха, но сега на Ай-р0к.

Ай-р0к ни изгледа свирепо.

— Добре, да видим кой всъщност е позьорът — заяви той. — Гледайте, госпожички. — Той се ухили, извади предмет от инвентара си и го вдигна. Беше стара игра Atari 2600, все още в кутията. Ай-р0к нарочно закри с ръка заглавието на играта, но аз веднага познах коя е по картинката. На рисунката имаше млади мъж и жена със старогръцки одежди, размахали мечове.

Зад тях дебнеха минотавър и брадат мъж с превръзка на окото.

— Знаеш ли коя е тази игра, фукльо? — каза предизвикателно Ай-р0к. — Дори ще ти подскажа… играта е на Атари, издадена като част от състезание. Съдържа няколко пъзела, които, ако решиш, можеш да получиш като награда. Да ти звучи познато?

Ай-р0к винаги се опитваше да ни впечатли с някоя нова следа или факт за Холидей, които наивно смяташе, че пръв е открил. Ловците обичаха да се състезават помежду си и непрекъснато се опитваха да докажат, че са научили повече неизвестни факти от останалите. Но Ай-р0к никак не го биваше в това.

— Шегуваш ли се? — попитах аз. — Чак сега ли откри поредицата Swordquest?

Ай-р0к се сви.

— Държиш Swordquest: Earthworld — продължих аз. — Първата игра от поредицата. Пусната на пазара през 1982 г. — Усмихнах се широко. — Можеш ли да изброиш следващите три?

Той присви очи. Естествено, беше слисан. Както вече казах, Ай-р0к бе пълен позьор.

— Някой друг? — обърнах се към останалите. Ловците се спогледаха, но никой не се обади.

— Fireworld, Waterworld и Airworld — отговори Аех.

— Бинго! — казах аз и отново ударихме юмруци. — Въпреки че Airworld така и не била завършена, защото Атари изпаднала във финансови затруднения и спряла преждевременно поредицата.

Ай-р0к тихо прибра играта обратно в инвентара си.

— Защо не станеш Шестица, Ай-р0к? — попита със смях Аех. — Ще си им от голяма полза с необятните си знания.

Ай-р0к му показа среден пръст.

— Щом вие двамата, женчовци, сте знаели за Swordquest, как така не сте ги споменавали никога?

— Ако не си забелязал — отвърнах аз, — никога не споменаваме нищо пред теб. Никога.

— Стига, Ай-р0к — поклати глава Аех. — Swordquest: Earthworld е било неофициалното продължение на Adventure. Всеки ловец, който става за нещо, знае за това състезание. Толкова ли си невеж?

Ай-р0к се опита да запази поне малко достойнство.

— Добре, щом сте такива експерти, кой е програмирал всички игри от поредицата Swordquest?

— Дан Хитчънс и Тод Фрай — издекламирах аз. — Попитай нещо по-трудно.

— Аз обаче имам въпрос към теб — намеси се Аех. — Какви награди са раздавали от Атари за победителя във всяко от състезанията?

— А, добър въпрос — отвърнах аз. — Да видим… наградата за състезанието Earthworld била Талисманът на предпоследната истина. Изработен от чисто злато и инкрустиран с диаманти. Онзи, който го спечелил, го претопил, за да плати таксата си за колежа, доколкото си спомням.

— Да, правилно — смушка ме Аех. — Стига си шикалкавил. Какви са другите две?

— Не шикалкавя. Наградата за Fireworld била Бокалът на светлината, а наградата за Waterworld трябвало да бъде Короната на живота, но така и не била връчена, защото състезанието било прекратено. Същото се отнася и за наградата за Airworld, която трябвало да бъде Философският камък.

Аех се ухили, плесна дланта ми във въздуха и добави:

— А ако състезанието не бъдело отменено, победителите от четирите кръга се състезавали за голямата награда Мечът на магьосника.

Кимнах.

— Всички тези награди се споменават в комиксите Swordquest, които вървели с игрите. Комикси, които по една случайност се виждат в съкровищницата в последната сцена от Поканата на Анорак между другото.

Публиката избухна в аплодисменти. Ай-р0к наведе глава засрамено.

Откакто бях станал ловец, за мен бе очевидно, че Холидей се е вдъхновил за Лова от поредицата Swordquest. Зачудих се дали не бе заимствал оттам и някои от пъзелите. Не знаех със сигурност, но за всеки случай бях проучил игрите и решенията на загадките много внимателно.

— Добре, печелиш — каза Ай-р0к. — Но и двамата явно имате отчаяна нужда от личен живот.

— А ти — отвърнах аз — трябва да си намериш ново хоби. Защото определено ти липсват интелигентността и сериозното отношение, за да бъдеш ловец.

— Несъмнено — добави Аех. — Опитай за разнообразие да понаучиш нещо. Не си ли чувал за Уикипедия? Безплатна е, загубеняко.

Ай-р0к се обърна и отиде до дългите редове кутии с комикси, подредени покрай две от стените на стаята, сякаш се бе отегчил от разговора.

— Както кажете — каза той през рамо. — Ако не прекарвах толкова време с мацки в реалния свят, сигурно и аз щях да знам купища безполезни глупости като вас двамата.

Аех се направи, че не го чува, и се обърна към мен.

— Как се казват близнаците от комиксите към Swordquest?

— Тара и Тор.

— По дяволите, Зи! Всичко знаеш!

— Благодаря.

На дисплея ми се появи съобщение, че в класната стая е иззвънял звънецът за три минути до началото на часа. Знаех, че Аех и Ай-р0к са получили същото известие, защото в училищата ни часовете започваха по едно и също време.

— Започва поредният ден, изпълнен със знания — каза Аех и стана.

— Да му се не види! — рече Ай-р0к. — До скоро, женчовци. — Той отново ми показа среден пръст, а после аватарът му изчезна от чатрума. Останалите ловци започнаха да напускат, докато не останахме само двамата с Аех.

— Сериозно, защо позволяваш на този идиот да идва тук?

— Защото обичам да го побеждавам на видеоигри. А и невежеството му ми дава надежда.

— Защо?

— Защото, ако повечето от останалите ловци са невежи колкото Ай-р0к, а има много такива, повярвай ми, Зи, това означава, че с теб наистина имаме шанс да спечелим състезанието.

Свих рамене.

— Интересна гледна точка.

— Искаш ли да се видим след училище? Около седем часа? Трябва да свърша някои неща. Но после ще гледам анимации от списъка със задължителни филми. Какво ще кажеш за Волтрон маратон?

— Жестоко! Ще дойда.

Излязохме едновременно точно когато иззвъня последният звънец.