Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (39)

0038

— Виждате ли това? — прошепнах аз.

Не получих отговор.

— Ало? Аех? Арт3мида? Шото? Чувате ли ме?

Пак не получих отговор. Или Ог бе прекъснал връзката им с мен, или Холидей бе създал така последния етап от портата, че комуникацията с външния свят да бъде забранена. Бях почти убеден, че е вторият вариант.

Постоях притихнал за около минута, не знаейки какво да правя. После направих първото, което ми хрумна, и отидох до Atari 2600. Конзолата беше свързана с цветен телевизор Zenith от 1977 г. Включих го, но не се случи нищо. После пуснах играта. Пак нищо. Нямаше ток, въпреки че и телевизорът, и тя бяха включени в контакти на пода.

Опитах с Apple II на масата до тях. И този компютър не се включи.

След като експериментирах няколко минути, открих, че единственият компютър, който се включваше, беше най-старият — IMSAI 8080. Същият модел, който героят на Матю Бродерик имаше във Военни игри.

Когато компютърът зареди, екранът му остана черен с изключение на една дума.

ПОТРЕБИТЕЛ

Въведох АНОРАК и натиснах ENTER.

ГРЕШНО ПОТРЕБИТЕЛСКО ИМЕ — ВРЪЗКАТА ПРЕКЪСНАТА.

Компютърът се изключи и се наложи да го пусна отново, за да видя пак полето за влизане.

Написах ХОЛИДЕЙ. Нямах късмет.

Във Военни игри паролата, която даваше достъп до суперкомпютъра, беше ДЖОШУА. Професор Фалкън, създателят на компютъра, бе използвал за парола името на сина си — човека, когото бе обичал най-много на света.

Въведох ОГ. Не стана. И ОГДЪН не беше правилната парола.

Написах КИРА и натиснах ENTER.

ГРЕШНО ПОТРЕБИТЕЛСКО ИМЕ — ВРЪЗКАТА ПРЕКЪСНАТА.

Опитах с имената на родителите му. Опитах със ЗЕЙФОД — името на златната му рибка. После въведох ТИБЕРИЙ — името на хамстера му.

Всички те бяха грешни.

Погледнах колко е часът. Бях тук вече от десет минути, което означаваше, че Соренто ме е настигнал. Той сигурно беше в отделно копие на тази стая. С екип от учени, изучаващи живота на Холидей, които несъмнено шептяха предложения в ухото му. Те вече сигурно съставяха списък с възможни отговори и ги пробваха толкова бързо, колкото можеше да ги въведе.

Времето ми изтичаше.

Стиснах ядно зъби. Нямах представа какво име да пробвам.

И тогава изведнъж си спомних следния пасаж от биографията на Огдън Мороу за Холидей и Кира: „Джим страшно се притесняваше от нежния пол и Кира беше единственото момиче, с което го бях виждал да говори спокойно. Но дори и с нея говореше така само в образ като Анорак, по време на игрите ни, при това се обръщаше към нея само с Левкозия, името на героинята й в Dungeons & Dragons“.

Отново пуснах компютъра. Този път въведох ЛЕВКОЗИЯ.

Изведнъж всички компютри и игри в залата се включиха. Звукът на бръмчащи харддисковс, тестови писукания и други звуци от стартиране отекнаха от сводестия таван.

Изтичах обратно при Atari 2600 и прегледах огромната етажерка с подредени по азбучен ред касети, докато не открих онова, което търсех: Adventure. Пъхнах касетата в машината, включих системата и натиснах копчето за рестартиране, за да започна играта.

Отне ми само няколко минути да стигна до тайната стая.

Грабнах меча и посякох всички дракони. Намерих черния ключ, с който се отваряха вратите на Черния замък, и влязох в лабиринта. Сивата точка бе скрита точно там, където си мислех. Взех я и я пренесох обратно през миниатюрното 8-битово кралство, а после я използвах, за да премина през вълшебната бариера и да вляза в Тайната стая. Но Тайната стая бе различна. В нея вече не стоеше името на Уорън Робинет, създателя на Adventure. Вместо това в центъра на екрана имаше голям бял овал с назъбени краища.

Яйцето.

За миг просто се взирах вцепенен в екрана. После дръпнах джойстика надясно и преместих аватара си под формата на малко квадратче по примигващия екран. Телевизорът изписука, когато пуснах сивата точка върху яйцето и го взех. В същия миг проблесна ослепителна светлина и видях, че аватарът ми вече не държеше джойстик. Сега в ръцете ми имаше голямо сребърно яйце. Виждах изкривеното си отражение в заоблената му повърхност.

Когато най-накрая успях да откъсна очи от него, вдигнах поглед и видях, че двукрилата врата в другия край на стаята беше заменена от изход — портал с кристална рамка, който водеше обратно до фоайето на замъка на Анорак. Той изглеждаше напълно възстановен, въпреки че сървърът на ОАЗИС щеше да се рестартира чак след няколко часа.

Погледнах за последно офиса на Холидей и стиснал Яйцето в ръце, прекосих стаята и излязох.

Щом минах през нея и се обърнах, Кристалната порта се преобрази в голяма дървена врата в стената на замъка.

Отворих я. Зад нея имаше спираловидно стълбище, което водеше до върха на най-високата кула. Там намерих кабинета на Анорак. Стените бяха обрамчени от високи етажерки, пълни с древни свитъци и прашни книги със заклинания.

Отидох до прозореца, от който се разкриваше зашеметяващата гледка. Наоколо вече не цареше пустош. Погромът, причинен от Катаклизма, бе заличен — и цяла Хтония се бе възстановила заедно със замъка.

Огледах стаята. Точно под познатата картина на черния дракон имаше богато украсен кристален пиедестал, върху който стоеше златен бокал, инкрустиран с мънички скъпоценни камъни. Диаметърът му бе точно колкото на яйцето в ръцете ми.

Поставих го в бокала и то пасна идеално.

В далечината чух фанфари и Яйцето засия.

— Ти спечели — обади се глас. Обърнах се и видях, че зад мен стои Анорак. Черната му като обсидиан роба сякаш поглъщаше слънчевата светлина в стаята. — Честито — протегна той дългите си пръсти.

Поколебах се, защото се зачудих дали това не е поредният трик. Или може би последното изпитание…

— Играта свърши — каза Анорак, сякаш бе прочел мислите ми. — Време е да получиш наградата си.

Погледнах към протегнатата му ръка. После, след миг колебание, я стиснах.

Изведнъж между нас изригна синя светлина, която се плъзна и ни обгърна, сякаш аватарът му даваше сила на моя. Когато светлината се стопи, Анорак вече не беше облечен с черната си магьосническа роба. Всъщност той вече изобщо не изглеждаше като Анорак. Беше по-нисък, по-слаб и не толкова красив. Сега аватарът изглеждаше като Джеймс Холидей. Блед. Слаб.

На средна възраст. Носеше износени джинси и избеляла тениска на Space Invaders.

Погледнах надолу към своя аватар и видях, че сега аз бях облечен с робата на Анорак. Тогава забелязах, че иконите и показателите за статуса в края на дисплея ми също се бяха променили. Всички показатели на аватара ми бяха на максимална степен, а имах и списък с магии, сили и вълшебни предмети, които сякаш нямаха край.

Броячите за ниво и бойни точки на аватара ми имаха след себе си знаци за безкрайност.

А броячът ми за кредити показваше число, дълго дванайсет цифри. Това означаваше, че бях мултимилиардер.

— Поверявам ОАЗИС на теб. Парзивал — каза Холидей. — Твоят аватар е безсмъртен и всемогъщ. Ако искаш нещо, трябва само да си го пожелаеш. Страхотно, нали? — Той се приведе напред и сниши глас. — Направи ми една услуга. Опитай се да използваш силата си само за добри дела. Разбрахме ли се?

— Да — отвърнах аз почти шепнешком.

Холидей описа жест с ръка.

— Сега това е твоят замък. Създадох тази стая така, че само твоят аватар да може да влезе в нея. Направих го, защото само ти трябва да имаш достъп до това… — Той отиде до една от етажерките и подръпна гръбчето на книга. Чу се изщракване, етажерката се плъзна встрани и разкри метална плоча в стената. В центъра на плочата имаше комично голям червен бутон, върху който бе изписана една-единствена дума: ИЗКЛЮЧВАНЕ.

— Наричам го „Големия червен бутон“ — каза Холидей. Ако го натиснеш, ще изключиш цялата ОАЗИС и ще стартираш червей, който ще изтрие всичко, което се съхранява на сървърите на ГСС, включително целия първичен код на изобретението ми. Така симулацията ще изключи завинаги. — Той се усмихна самодоволно. — Тъй че не го натискай, освен ако не си абсолютно сигурен, че се налага. — Холидей се усмихна загадъчно. — Вярвам на преценката ти.

При тези думи плъзна книгата обратно и бутонът се скри. После ме стресна, като ме прегърна през рамо.

— Слушай сега — заговори той с поверителен тон. — Преди да си тръгна, трябва да ти кажа още нещо. Нещо, което разбрах прекалено късно. — Той ме заведе до прозореца и посочи към пейзажа навън. — Създадох ОАЗИС, защото не се чувствах удобно в истинския свят. Не знаех как да общувам с хората в него. Страхувах се до смърт. Докато не усетих, че тя наближаваше. Тогава осъзнах, че колкото и страшна и болезнена да е действителността, това е единственото място, на което може да се постигне истинско щастие. Действителността е реална. Разбираш ли?

— Да. Мисля, че разбирам.

— Добре — намигна ми той. — Не допускай моята грешка. Не се крий тук завинаги.

Той се усмихна и се отдръпна на няколко крачки.

— Добре тогава. Май това е всичко. Време е да изчезвам.

И пред очите ми Джеймс Холидей започна бавно да изчезва. Усмихна се и ми помаха за сбогом, докато аватарът му бавно се стопяваше.

— Успех, Парзивал. И ти благодаря, че игра играта ми.

В следващия миг образът му изчезна напълно.

* * *

— Чувате ли ме? — казах на празното пространство няколко минути след това.

— Да! — обади се развълнувано Аех. — Ти чуваш ли ни?

— Да, вече ви чувам. Какво стана?

— Системата прекъсна гласовата ни връзка с теб, щом влезе в офиса на Холидей и престана да ни чуваш.

— За щастие, помощта ни не ти трябваше — каза Шото. — Браво на теб!

— Честито, Уейд — каза Арт3мида искрено.

— Благодаря. Но нямаше да се справя без вас.

— Прав си — рече Арт3мида. — Не забравяй да го кажеш и пред медиите. Ог каза, че насам вече пътуват няколкостотин репортери.

Хвърлих поглед назад към библиотеката, в която бе скрит Големия червен бутон.

— Видяхте ли всичко, което Холидей ми каза, преди да изчезне? — попитах аз.

— Не — отвърна Арт3мида. — Виждахме какво става, докато той ти каза да се опиташ да използваш силата си само за добри дела. След това видеовръзката прекъсна. Какво стана после?

— Нищо особено. По-късно ще ви разкажа.

— Човече, трябва да видиш Класацията — каза Аех.

Отворих я в прозорец. Беше права. Списъкът с резултатите бе изчезнал. Сега на уебсайта на Холидей имаше само снимка на аватара ми, облечен с робата на Анорак и с Яйцето в ръце, а под нея пишеше: ПАРЗИВАЛ СПЕЧЕЛИ!

— Какво стана с Шестиците, които влязоха в портата?

— Не знаем — отвърна Аех. — Видеосигналът от тях изчезна, когато Класацията се промени.

— Сигурно аватарите им са загинали или пък… — каза Шото.

— Може просто портата да ги е изхвърлила.

Отворих карта на Хтония и видях, че вече мога да се телепортирам навсякъде в ОАЗИС просто като избера желаното място на картата. Намерих замъка на Анорак, избрах стълбите пред входа и след миг аватарът ми се озова там.

Оказах се прав. Когато преминах Третата порта, осемнайсетте Шестици, които се намираха вътре, бяха изхвърлени пред замъка. Сега те стояха с объркани изражения, а аз се появих изведнъж пред тях в пълния си блясък с новото си облекло. Те ме зяпаха мълчаливо няколко секунди, след което наизвадиха пушки и мечове, готови да ме нападнат. Всички изглеждаха еднакво и не знаех кой аватар точно се управляваше от Соренто. Но вече не ме беше грижа.

С новия интерфейс на суперпотребител маркирах с едно движение всички Шестици на дисплея си. Очертанията им засияха в червено. После натиснах иконата с череп и кръстосани кости, която фигурираше в менюто ми. И осемнайсетте Шестици мигновено паднаха мъртви. Телата им бавно изчезнаха и оставиха след себе си купчинки оръжия и предмети.

— Да му се не види! — възкликна Шото в ухото ми. — Как го направи?

— Чу какво каза Холидей — каза Аех. — Сега аватарът му е безсмъртен и всемогъщ.

— Да, явно не се е шегувал — отвърнах аз.

— Холидей каза, че можеш и да си пожелаеш каквото поискаш — каза Аех. — Какво ще си пожелаеш първо?

Замислих се за миг, след което натиснах иконата за команди, която сега стоеше в ъгъла на дисплея ми и заявих:

— Искам Аех, Арт3мида и Шото да възкръснат.

На дисплея ми се появи диалогов прозорец, който искаше да потвърдя правописа на имената на аватарите им. След това системата ме попита дали искам да възстановя и всичките им изгубени предмети. Натиснах бутона Да. В центъра на дисплея ми се появи съобщение: ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО ЗАВЪРШЕНО. АВАТАРИТЕ СА ВЪЗСТАНОВЕНИ.

— Опитайте се да влезете в акаунтите си — казах аз.

Секунди по-късно Шото влезе и аватарът му се материализира близо до мен на мястото, на което бе загинал няколко часа по-рано. Той дотича, ухилен до уши.

— Аригато, Парзивал-сан — поклони се той.

Аз също се поклоних, след което го прегърнах.

— Добре дошъл!

Миг по-късно Аех излезе от входа на замъка и дотича при нас.

— Като чисто нов е — рече тя и се усмихна на аватара си. — Благодаря, Зи.

— Де нада. — Погледнах към отворената врата на замъка. — Къде е Арт3мида? Трябваше и тя да се появи до теб…

— Тя не влезе в акаунта си — отвърна Аех. — Каза, че иска да излезе навън на чист въздух.

— Ти си я видял? Какво… — Замислих се за подходящите думи. — Как изглеждаше?

Те двамата само ми се усмихнаха и Аех постави ръка на рамото ми.

— Каза, че те чака навън. Когато си готов да се срещнеш с нея.

Кимнах. Тъкмо щях да натисна иконата за изход, когато Аех вдигна ръка.

— Чакай малко! Преди да излезеш, трябва да видиш нещо — каза тя… той и отвори прозорец пред мен. — Дават това по всички новинарски канали. Федералните току-що са задържали Соренто за разпит. Нахлули в централата на ИОИ и го измъкнали направо от сензорния му стол!

Започна видеоклип, заснет с ръчна камера. Даваха екип федерални агенти, които водеха Соренто през фоайето в централния офис на ИОИ. Все още носеше сензорния си костюм, а по петите му вървеше костюмиран мъж с прошарена коса, който вероятно беше адвокатът му. Соренто изглеждаше най-вече раздразнен, сякаш цялата тази работа представляваше просто дребно неудобство. Надписът в долната част на прозореца гласеше: Висши служители на ИОИ арестувани за заговор и убийство.

— От един час по новините излъчват записа от разговора ти в чатрума на Соренто — каза Аех, след като натисна пауза на клипа. — Особено онази част, в която заплашва да те убие, а после взривява караваната на леля ти.

Аех натисна бутона и клипът продължи. Федералните продължиха със Соренто през фоайето, пълно с репортери, които се блъскаха и викаха въпроси. Журналистът, който снимаше клипа, се спусна напред и тикна камерата в лицето му.

— Лично ли дадохте заповедта за убиването на Уейд Уотс? — извика. — Как се чувствате, след като изгубихте състезанието?

Соренто се усмихна, но не отговори. Тогава адвокатът му застана пред камерата и се обърна към репортерите:

— Обвиненията срещу клиента ми са абсурдни. Записът, който се разпространява, очевидно е фалшификат. Нямаме какво друго да кажем за момента.

Соренто кимна и продължи да се усмихва, докато федералните го извеждаха от сградата.

— На проклетника вероятно ще му се размине — казах аз. — ИОИ могат да си позволят да наемат най-добрите адвокати на света.

— Така е — отвърна Аех, след което се ухили широко. — Но вече и ние можем да си го позволим.