Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (35)

0034

Бях готов да вилнея.

Аватарът ми беше въоръжен до зъби. Взех толкова магически предмети и оръжия, колкото можеха да се поберат в инвентара ми.

Всичко бе на мястото си. Планът ни бе приведен в действие. Време беше да тръгвам.

Влязох в хангара на крепостта си и натиснах бутона на стената, за да отворя вратите за излитане. Те се плъзнаха назад и от другата им страна се показа тунелът, който водеше до повърхността на Фалко. Тръгнах към края на пистата, като подминах екс-уинга и Вонегът. Днес нямаше да пътувам с тях. Те бяха добри кораби с внушителна защита и оръжия, но не предлагаха сигурността, необходима за епичния хаос, който щеше да настане на Хтония. За щастие, имах ново превозно средство.

Извадих робота Леопардон от инвентара си и го поставих внимателно на пистата. Малко преди от ИОИ да ме арестуват, бях отделил известно време, за да го изследвам и да проверя какви са функциите му. Както и подозирах, той се оказа артефакт. Не ми отне много време да разбера командата, която го активираше. В оригиналния сериал на Тоей Супайдамен го призоваваше просто като извикваше името му. Сега направих точно това, като се отдръпнах предпазливо на значително разстояние, преди да изкрещя:

— Леопардон!

Последва пронизително стъргане на метал, когато малкият робот изведнъж се уголеми и достигна на височина почти сто метра. Горната част на главата му стърчеше през вратите в тавана на хангара.

Вдигнах очи към монументалния робот и се възхитих на детайлите, които Холидей бе пресъздал с кода си. Всяка подробност от оригиналния японски робот бе запазена, включително гигантския му светещ меч и щита с гравирана върху него паяжина. В масивното ляво ходило имаше малка вратичка, водеща до асансьор. Качих се в него и минах през вътрешността на крака и торса, докато не стигнах до пилотската кабина, разположена в бронирания гръден кош на робота. Седнах на капитанския стол. В прозрачна витрина на стената имаше сребърна контролна гривна. Извадих я и я сложих на китката си. Чрез нея щях да задавам гласови команди на робота, докато бях извън него.

На командната конзола имаше няколко реда копчета, надписани на японски. Натиснах едно от тях и двигателите се включиха с рев. После дръпнах лоста за газта и ракетите в ходилата на робота се запалиха и ме изстреляха в обсипаното със звезди небе над Фалко.

За удоволствие Холидей бе монтирал в командното табло и стар касетофон. Над дясното ми рамо имаше етажерка, пълна с касети. Взех една, пъхнах я в касетофона и от вътрешните тонколони на робота загърмя Мръсни номера на ЕйСи/ДиСи толкова силно, че столът ми се разтресе.

Щом роботът излезе от хангара, извиках в контролната гривна „Промени се, Чудако!“ (гласовите команди действаха само ако се изкрещяваха). Краката, ръцете и главата се прибраха и роботът се трансформира в космически кораб на име Чудака.

След трансформацията излязох от орбита около Фалко и потеглих към най-близкия междузвезден портал.

Щом излязох от портала в Сектор 11, екранът на радара ми светна като коледна елха. Небето около мен гъмжеше от хиляди кораби. През обсипаната със звезди тъмнина се носеха космически превозни средства от всевъзможни модели и видове. Имаше всичко — от едноместни совалки до гигантски транспортни кораби с размерите на луна. Никога не бях виждал толкова космически кораби на едно място. От портала се изливаше постоянен поток от пристигащи, а други се стичаха от всички посоки насам. Постепенно корабите се подредиха в колона и образуваха дълъг нестроен керван, който се носеше към Хтония — малка синьо-кафява сфера в далечината. Сякаш всички потребители на ОАЗИС отиваха към Замъка на Анорак. Усетих кратък прилив на адреналин, макар да знаех, че предупреждението на Арт3мида все още може да се окаже вярно — имаше вероятност повечето аватари да са дошли само за да гледат шоуто, и да нямат намерение да рискуват живота си в битка с Шестиците.

Арт3мида. След толкова дълго време, сега тя бе в стая само на няколко метра от мен. Щом битката приключеше, щяхме да се срещнем на живо. Тази мисъл трябваше да ме изпълни с ужас, но вместо това ме обгърна пълно спокойствие: каквото и да се случеше на Хтония, всички рискове щяха да си струват.

Преобразих Чудака обратно в робот и се присъединих към върволицата от космически кораби. Моето превозно средство се открояваше сред необятното множество от летателни апарати, тъй като само аз управлявах гигантски робот. Около мен бързо се оформи облак от по-малки кораби, пилотирани от любопитни аватари, които искаха да зърнат по-отблизо Леопардон. Наложи се да изключа радиостанцията си, защото твърде много хора искаха да ме поздравят, да ме питат кой съм и откъде съм се сдобил с такъв готин кораб.

Когато наближих Хтония, гъстотата и броят на корабите около мен като че ли се увеличи. Когато най-накрая навлязох в атмосферата на планетата и започнах да се спускам към повърхността, имах чувството, че летя през ято метални насекоми. Когато стигнах до замъка на Анорак, не можах да повярвам на очите си. Концентрирана, пулсираща маса от кораби и аватари бе покрила земята и кръжеше във въздуха. Гледката приличаше на неземен Уудсток. Аватари се простираха рамо до рамо чак до хоризонта във всички посоки. Още хиляди други летяха във въздуха, като заобикаляха с резки движения непрестанния поток от пристигащи кораби. А в центъра на цялата тази лудост стоеше самият замък на Анорак — черна перла, сияеща под прозрачния сферичен щит на Шестиците. На всеки няколко секунди злочест аватар или кораб неволно влиташе или докосваше щита и мигновено се изправяше като муха, налетяла на устройство за изтребване на насекоми.

Когато се приближих, забелязах празно парче земя точно пред входа на замъка отвън на щита. Три гигантски фигури стояха една до друга в средата на просеката. Тълпата около тях ту хукваше напред, ту се отдръпваше, тъй като аватарите се блъскаха назад, за да останат на почтително разстояние от Аех, Арт3мида и Шото, които седяха зад контролните табла на гигантските си сияещи роботи.

Сега за пръв път имах възможност да видя кои роботи си бяха избрали те, след като бяха излезли от Втората порта, и ми отне миг да се сетя кой е извисяващият се женски робот, който Арт3мида управляваше. Той бе черен с металически отблясъци, изкусно оформена като бумеранг каска и асиметрични нагръдници, които осъзнах, че го караха да прилича на женската версия на Транзор 3. И наистина беше така. Това беше женският вариант на малко известния герой от анимационния сериал Минерва X.

Аех си бе избрал Ар Екс-78 Гъндам от оригиналния анимационен сериал Мобилният Гъндам — една от най-любимите му поредици. (Макар да бях наясно, че всъщност е момиче, аватарът й си беше мъжки, затова реших да продължа да се обръщам към нея в мъжки род.)

Шото се извисяваше с няколко глави над тях в кабината на Рейдийн — огромен робот в червено и синьо от анимационната поредица Смелият Рейдийн от средата на 70-те години. Грамадната машина стискаше запазената си марка — златен лък в едната ръка и огромен щит с остриета, прикрепен към другата.

Тълпата нададе рев, когато прелетях ниско над щита и после спрях рязко при останалите. Обърнах се така, че Леопардон да застане изправен, спрях двигателите и се спуснах плавно. Роботът ми се приземи на едно коляно, а от удара земята се разтресе. Изправих се и морето от зяпачи избухна в гръмовни аплодисменти, скандирайки името ми:

— Пар-зи-вал! Пар-зи-вал!

Когато скандирането утихна до глух рев, се обърнах към приятелите си.

— Зрелищна поява, фукльо — каза Арт3мида по вътрешната радиовръзка. — Нарочно ли закъсня?

— Вината не е моя, кълна се — отвърнах, опитвайки да запазя спокойствие. — Пред междузвездния портал имаше опашка.

Аех кимна с масивната глава на робота си.

— От снощи всички портали на планетата бълват аватари — посочи той към множеството около нас с масивната глава на Гъндам. — Невероятно. Никога не съм виждал толкова много кораби и аватари на едно място.

— Нито пък аз — рече Арт3мида. — Изненадвам се, че сървърите на ГСС успяват да поемат натоварването при цялото това движение в сектора. Но не виждам никакви забавяния.

Огледах морето от аватари около нас и изведнъж се обърнах към замъка. Около щита продължаваха да жужат хиляди летящи аватари и кораби, които от време на време изстрелваха куршуми, лазерни лъчове, ракети и други снаряди по него, но те се блъскаха в повърхността, без дори да я одраскат. Вътре в сферата хиляди въоръжени до зъби шестици стояха смълчани във формация, напълно опасваща замъка. Над тях имаше редици летящи танкове и бойни кораби. При всякакви други обстоятелства армията им щеше да изглежда страховита, дори непобедима. Но на фона на безбрежната тълпа, която ги заобикаляше в момента, изглеждаха далеч от необходимия брой и недостатъчно добре въоръжени.

— Е, Парзивал — обърна Шото огромната глава на робота си към мен. — Време е за шоу, стари приятелю. Ако тази сфера не изчезне, както предвиждаш, ще станем за смях.

— „Хан ще свали щита“ — цитира Аех. — „Трябва да му дадем още време!“

Засмях се и с дясната длан на робота потупах лявата си китка там, където би стоял часовник.

— Аех е прав. До пладне остават още шест минути.

Последните ми думи бяха заглушени от поредния рев на тълпата. Точно пред нас, от вътрешната страна на сферата, вратите на замъка на Анорак се отвориха и от тях излезе един аватар на Шестица.

Соренто.

Той се ухили на освиркванията и ропота, които го посрещнаха, и помаха с ръка на разположените пред замъка Шестици, които незабавно се разпръснаха и му освободиха голямо пространство. Соренто пристъпи напред и застана точно срещу нас само на двайсетина метра от другата страна на щита. От замъка излязоха още десет Шестици, които се разположиха зад Соренто на голямо разстояние един от друг.

— Имам лошо предчувствие — промърмори Арт3мида в микрофона си.

— Аз също — прошепна Аех.

Соренто огледа обстановката и ни се усмихна. Когато проговори, гласът му бе увеличен от мощни тонколони, монтирани на бойните кораби и танковете на Шестиците, за да могат да го чуят всички наоколо. И тъй като тук се бяха стекли и камери, и репортери от всички големи новинарски канали знаех, че думите му се излъчват пряко по целия сняг.

— Добре дошли в Замъка на Анорак — каза той. — Очаквахме ви. — Направи жест с ръка, обхващащ разярената тълпа, която го заобикаляше. — Трябва да призная, че малко се изненадахме от броя на хората, които дойдоха. Вече би трябвало да е ясно и на най-невежите от вас, че никой не може да премине през този щит.

Изказването му бе посрещнато с оглушителна вълна от крясъци, заплахи, обиди и цветисти ругатни. Изчаках малко, а после вдигнах ръцете на робота си, за да призова тълпата да утихне. След като всички се смълчаха, включих радиостанцията си, така че всички да ме чуват, което имаше същия ефект, като да включиш гигантски мегафон. Намалих звука на слушалките си, за да не ме оглушат виковете на тълпата, и казах:

— Грешиш, Соренто. Ще влезем по пладне. Всички до един.

Морето от ловци изригна в одобрителни възгласи. Соренто не си направи труд да ги изчака да утихнат.

— Опитайте — отвърна той с усмивка. После извади от инвентара си един предмет и го постави на земята пред себе си. Увеличих образа и стиснах устни. Беше робот играчка. Двукрак динозавър с бронирана кожа и две големи оръдия, прикрепени на гърба. Веднага го познах от няколко японски филми с чудовища.

Беше Мекагодзила.

— Кирю! — извика Соренто по мегафона. При тази команда малкият артефакт мигновено разрасна, докато не се извиси почти толкова, колкото самия замък — два пъти по-висок от „гигантските“ роботи, които ние четиримата пилотирахме. Главата на механизираното влечуго почти докосваше горната част на сферичния щит.

Тълпата замлъкна вцепенена, а сред хилядите ловци се разнесе уплашено шумолене, щом разпознаха чудовището. Всички знаеха кой беше металният исполин. И всички знаеха, че той е почти неуязвим.

Соренто влезе в робота през вратичка в една от масивните пети. Няколко секунди по-късно звярът се раздвижи. Очите му засияха в яркожълто и той отметна глава назад, отвори нащърбената си паст и нададе пронизителен металически рев.

Като по даден сигнал Шестиците зад Соренто извадиха своите малки роботи и ги активираха. Пет от тях си бяха избрали лъвовете роботи, които се превръщаха във Волтрон. Останалите петима имаха роботи от Роботек и Неон дженезис еванджелиън.

— Мамка му! — прошепнаха Арт3мида и Аех в един глас.

— Хайде, елате! — извика предизвикателно Соренто. Думите му отекнаха надалеч.

Много от ловците на предни линии неволно отстъпиха назад. Няколко други се обърнаха и си плюха на петите. Но ние с Аех, Шото и Арт3мида не помръднахме.

Погледнах на дисплея си колко беше часът. Оставаше по-малко от минута. Натиснах едно копче на контролното табло на Леопардон и гигантският ми робот извади сияещия си меч.

* * *

Не видях лично как стана, но мога почти със сигурност да ви разкажа, какво се бе случило след това:

Шестиците издигнали огромен брониран бункер зад Замъка на Анорак, пълен с купища оръжия и бойна екипировка, която бяха телепортирали вътре, преди да активират щита. Там е имало и дълга редица с трийсет помощни андроида, монтирана на източната стена на предверието. Поради липса на въображение от страна на проектанта на андроидите, те до един са изглеждали като робота Джони Пет от филма от 1986 г. Късо съединение. Помощните андроиди са били черноработници. Шестиците са ги използвали, за да зареждат с муниции и оръжия разположените отвън войски.

Точно минута преди пладне един от андроидите с обозначение ЕсДи-03 се е включил и се е отделил от рафта за зареждане. После се е плъзнал напред на танковите си вериги по мраморния под до оръжейната, разположена в една ниша наблизо. Двама механизирани часовои са стояли на входа й. ЕсДи-03 им е дал поръчката си заявка, която аз лично бях пратил по интранета на Шестиците преди два дни. Часовоите са я изпълнили и са се отдръпнали, за да направят път на андроида да влезе в оръжейната. Роботът се е плъзнал покрай етажерките с най-разнообразни оръжия: магически мечове, щитове, електрически брони, плазмени пушки, магнитни картечници и безброй други. Накрая е намерил етажерката, която търсел, и е спрял пред нея. На рафта е имало пет големи осмостенни устройства с размерите на футболна топка. На всяка от осемте им стени е имало клавиатура и сериен номер. Андроидът е намерил този, който бях посочил в заявката си. После, следвайки инструкциите, които бях програмирал в него през интранета на ИОИ, малкият робот е въвел командите с подобния си на нокът показалец на клавиатурата. След като е приключил, лампичката на клавиатурата е станала от зелена червена и ЕсДи-03 е взел устройството в ръце. Когато е излязъл от оръжейната, бомбата от антиматерия е била извадена от компютъризирания инвентар на Шестиците.

ЕсДи-03 се е изкачил по няколко каменни стълбища до най-горния етаж на замъка. По пътя той е минал през няколко пропускателни пункта. Всеки път механизирани часовои са сканирали нивото му на достъп и са виждали, че е имал право да ходи, където си поиска. Накрая ЕсДи-03 е стигнал до най-горния етаж на замъка и е излязъл на просторната наблюдателна платформа, разположена там.

По това време андроидът може и да е бил привлякъл някой и друг любопитен поглед от ескадрона елитни Шестици, охраняващ платформата. Няма как да знам. Но дори пазачите по някакъв начин да са имали предчувствие за това, какво е щяло да се случи, и да са били открили огън по малкия андроид, вече е било твърдо късно да го спрат.

ЕсДи-03 е продължил към центъра на покрива, където могъщ магьосник е държал Сферата на Осувокс — артефакта, генериращ сферичния щит около замъка.

Тогава, в изпълнение на последната команда, която бях програмирал в устройството два дни по-рано, е вдигнал бомбата над главата си и я детонирал.

Експлозията е изпепелила помощния андроид, както и всички аватари на платформата, включително магьосника, който е държал Сферата на Осувокс. В мига, в който той е загинал, артефактът се е изключил и е паднал на празната платформа.