Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (32)

0031

През следващите четири часа работих трескаво. По-голямата част от тях отделих, за да разбия интранета на ИОИ, като в същото време копирах от базата данни толкова информация, колкото се побра на откраднатата флашка. Програмирах и качих в интранета редица червеи, логически бомби и вируси, които трябваше да се стартират едновременно след два дни по пладне.

Когато най-накрая спрях да пиша кода, колкото да си погледна часовника, видях, че беше шест и половина сутринта. Следващата смяна на техническата поддръжка щеше да застъпи само след деветдесет минути, а и съседите ми по капсули щяха скоро да започнат да стават. Времето ми бе изтекло.

Отворих профила си на длъжник и в полето за дълга въведох нула — пари, които на първо място изобщо не бях взимал на кредит от ИОИ. После в настройките отворих подменюто Наблюдение и комуникация с длъжника, откъдето се контролираха наушникът и гривната на глезена ми. И тогава направих нещо, което си умирах да направя цяла седмица — отворих заключващите механизми и на двете устройства.

Усетих остра болка, когато щипките на наушника се прибраха и излязоха от лявото ми ухо. Устройството отскочи от рамото ми и падна в скута ми. В същия миг гривната на десния ми глезен се отвори с щракване и падна, а под себе си остави лента ожулена и зачервена кожа.

Знаех, че вече няма връщане назад. Техниците по охраната не бяха единствените, които имаха достъп до сигнала от камерата в наушника ми. Агенцията за защита на длъжниците също ме наблюдаваше чрез нея и записваше всекидневните ми дейности, за да гарантира, че се спазват човешките ми права. Сега, след като бях свалил устройството, от този миг насетне щяха да липсват цифрови записи за мен. Ако охраната на ИОИ ме хванеше преди да успея да изляза от сградата с открадната флашка, пълна с уличаващи данни, с мен беше свършено. Компанията щеше да ме измъчва и да ме убие, без никой да разбере.

Свърших още няколко неща, свързани с плана ми за бягство, и излязох от интранета. Свалих визьора и ръкавиците и отворих панела за поддръжката до развлекателната конзола. Под развлекателния модул имаше малко празно пространство — между фабричната стена на капсулата и съседната стена. Оттам извадих малък, прилежно сгънат вързоп. В него имаше запечатана с вакуум униформа на техник от ИОИ в комплект с шапка и табелка със служебен номер. (Както и флашката, бях си набавил униформата, като изпратих заявка по интранета да ми бъде доставена в празно отделение на моя етаж.) Съблякох гащеризона и избърсах с него кръвта от ухото и врата си. Извадих две ленти лейкопласт изпод матрака и ги залепих върху дупките на ухото си. След като облякох служебната униформа, внимателно извадих флашката от гнездото, прибрах я в джоба си и затворих таблото за достъп. После взех наушника и казах по микрофона:

— Трябва да отида до тоалетната.

Вратата на капсулата се отвори при краката ми. Коридорът беше тъмен и пуст. Пъхнах наушника и гащеризона под матрака и прибрах гривната за глезена в джоба на новата си униформа. После затаих дъх, изпълзях навън и слязох по стълбата.

По път за асансьорите се разминах с няколко длъжници, но както обикновено, никой от тях не ме погледна в очите. Това ми подейства много облекчаващо, защото се тревожех някой да не ме разпознае и да забележи, че униформата не е моя. Когато спрях пред асансьора, затаих дъх, докато системата сканираше табелката с идентификационния ми номер. След, както ми се стори, цяла вечност, вратата се отвори.

— Добро утро. Господин Тътъл. Моля, задайте етаж — каза асансьорът, когато влязох в кабината.

— Фоайето — отвърнах дрезгаво и асансьорът тръгна надолу. На табелката със служебния номер бе изписано името Хари Тътъл. Бях дал на измисления господин Тътъл достъп до цялата сграда, а после програмирах гривната за глезена си така, че да е кодирана със служебния му номер. Когато ме сканираха пред врати и асансьори, за да потвърдят, че имах нужния достъп, гривната им казваше, че наистина имах, вместо да направи онова, за което беше предназначена — да опържи задника ми с няколко хиляди волта и да ме обездвижи, докато дойде охраната.

По време на слизането с асансьора стоях мълчаливо и се стараех да не гледам директно в камерата, монтирана над вратата. После осъзнах, че всички кадри с мен, заснети от камерите, щяха да бъдат разглеждани под лупа, след като всичко приключеше. Вероятно лично Соренто щеше да ги разгледа, както и неговите началници. Затова погледнах към камерата, усмихнах се и небрежно се почесах по носа със среден пръст.

Асансьорът стигна до фоайето и вратите се отвориха. Почти очаквах долу да ме чака армия пазачи с насочени към мен оръжия. Но когато вратите се отвориха, видях само група костюмари от средното ниво на ръководство на ИОИ, които чакаха да се качат. Погледнах ги с празен поглед и излязох от асансьора. Сякаш преминавах границата с друга държава.

Из фоайето, от асансьорите и през вратите, щъкаше постоянен поток от прекалили с кафето служители. Редовни служители, а не длъжници. Те имаха право да се приберат у дома след края на смените си. Можеха дори да напуснат, ако пожелаят. Замислих се дали ги притесняваше фактът, че хиляди принудени да работят длъжници седят в същата сграда само през няколко етажа от тях.

Забелязах двама охранители близо до рецепцията и ги заобиколих отдалеч, като си проправях път през гъстата тълпа към дългата редица автоматични стъклени врати, които водеха навън към свободата. Едва се сдържах да не се затичам, докато се тътрех срещу пристигащите служители. „Аз съм просто техник, който се прибира у дома след дълга нощ на рестартиране на рутери. Това е всичко. Изобщо не съм длъжник, който бяга с двайсет зетабайта крадени служебни данни в джоба си. Не, не, в никакъв случай.“

На половината път към вратите долових странен звук и погледнах към краката си. Още носех гумените пантофи. Всяка моя стъпка изскърцваше пронизително по лъснатия мраморен под и се отличаваше на фона на официалните делови обувки на останалите. Всяка крачка, която правех, сякаш крещеше: „Хей, вижте ме! Погледнете насам. Нося гумени пантофи!“.

Но продължих да вървя. Почти бях стигнал до вратите, когато някой постави ръка на рамото ми. Замръзнах.

— Господине? — обади се женски глас.

Едва не хукнах през вратата, но нещо ме спря. Обърнах се и видях загрижения поглед на жена на около четирийсет и пет години. С тъмносин делови костюм. Носеше куфарче.

— Господине, ухото ви кърви — посочи тя с гримаса. — Обилно.

Докоснах ухото си и по пръстите ми останаха червени следи. Лепенките, които си бях сложил, бяха паднали някъде.

За миг се вцепених. Не знаех какво да правя. Исках да й дам някакво обяснение, но нищо не ми хрумваше. Затова просто кимнах, благодарих й, обърнах се и колкото се може по-спокойно излязох навън.

Поривът на мразовития утринен вятър едва не ме повали. Когато се овладях, тръгнах надолу по широките стълби и спрях само за да изхвърля гривната в кошче за боклук, където тя падна на дъното с приятно за ушите тупване.

Щом стигнах до улицата, тръгнах забързано на север. Откроявах се като възпален крайник, защото единствено аз не носех връхна дреха. Краката ми бързо изтръпнаха, защото под гумените пантофи нямах чорапи.

Когато най-сетне се добрах до топлия интериор на пощенската станция на четири пресечки от площад ИОИ, целият треперех. Седмицата преди да ме арестуват бях наел пощенска кутия там и поръчах да доставят в нея най-новия модел портативна конзола за ОАЗИС. Пощата беше напълно автоматизирана, поради което вътре нямаше служители, от които да се притеснявам, а когато влязох, не видях и клиенти. Намерих кутията си, въведох паролата, взех я и седнах на пода. Разтрих замръзналите си длани, докато не започнах отново да усещам пръстите си, после нахлузих ръкавиците, сложих си визьора и влязох в ОАЗИС. Григериъс Симюлейшън Систъмс се намираше на около километър от пощата, затова можах да използвам една от безплатните им точки за безжичен достъп, вместо да се включвам към градските мрежи, собственост на ИОИ.

Влязох в акаунта си с разтуптяно сърце. Не се бях включвал онлайн от цели осем дни — личен рекорд за мен. Когато аватарът ми бавно се материализира в контролната зала на крепостта ми, погледнах надолу към виртуалното си тяло с такава наслада, сякаш беше любим костюм, който не бях обличал от дълго време. На дисплея ми веднага се появи известие, че имам няколко съобщения от Аех и Шото. И — колкото и да беше изненадващо, имах съобщение дори от Арт3мида. И тримата искаха да знаят къде съм и какво, по дяволите, ми се беше случило.

Първо отговорих на Арт3мида. Казах й, че Шестиците знаеха истинската й самоличност и къде живее и че я държат под постоянно наблюдение. Предупредих я и за плановете им да я отвлекат. Прикачих копие от досието й за доказателство. После любезно й предложих да напусне незабавно дома си и да се скрие някъде.

Написах й: „Дори не си събирай багажа. Не се сбогувай с някого. Тръгвай веднага и отиди на безопасно място. Увери се, че не те следят. После намери защитена интернет връзка, която не е собственост на ИОИ, и влез онлайн. Ще се срещнем в Мазето на Аех при първа възможност. Не се тревожи, имам и добри новини“.

Накрая добавих послепис: „На живо си още по-красива“.

Написах подобни имейли до Шото и Аех (без послеписа) и им пратих и копия от досиетата им. След това отворих базата данни с регистъра на американските граждани и опитах да вляза в нея. За мое голямо облекчение, паролите, които бях купил, още бяха валидни и успях да вляза в профила на Брайс Линч. В него сега фигурираше снимката, направена по време на обработката ми в ИОИ, а върху лицето ми бе сложен надписа ИЗДИРВА СЕ. ИОИ вече бяха съобщили, че господин Линч е избягал длъжник.

Не ми отне много време да изтрия изцяло тази самоличност и да копирам обратно пръстовите си отпечатъци и отпечатъците от ретините си в истинския си профил. Когато след няколко минути излязох от базата данни, Брайс Линч вече не съществуваше. Отново бях Уейд Уотс.

* * *

Пред пощата спрях автоматично такси и затаих дъх, докато притисках палец към скенера. Дисплеят светна в зелено. Системата ме разпозна като Уейд Уотс, а не като избягалия длъжник Брайс Линч.

— Добро утро, господин Уотс. Накъде пътувате? — попита автоматичното такси.

Дадох адреса на магазин за дрехи на главната улица близо до Университета на Охайо на име Дре6ки, който предлагаше „Високотехнологични градски облекла“. Оттам си купих чифт джинси и пуловер. И двата артикула бяха с „двойна употреба“, което означаваше, че имаха датчици и можеха да се използват и в ОАЗИС. Не разполагаха със сензорни датчици, но и панталонът, и пуловерът можеха да бъдат свързани с конзолата ми и да изпращат до нея данни за това, как движа торса, ръцете и краката си, като така щеше да ми е по-лесно да управлявам аватар си през интерфейс само за ръкавици. Купих си и няколко чифта чорапи, бельо, яке от изкуствена кожа, ботуши и черна плетена шапка, която да сложа на смръзналата ми се гола глава.

Няколко минути по-късно излязох от магазина, облечен с новите дрехи. Мразовитият вятър ме забрули отново, закопчах якето догоре и си сложих шапката. Така се чувствах много по-добре. Изхвърлих униформата и гумените пантофи в кофа за боклук и тръгнах по главната улица, като зяпах витрините. Ходех със сведена глава и избягвах погледите на начумерените студенти, с които се разминавах.

След няколко пресечки видях магазин, в който всичко се продаваше от автомати, и влязох в него. Той представляваше голяма зала с редове автомати, от които можеше да си купиш всичко под слънцето. Един от тях, с надпис „Автомат за самозащита“, предлагаше съответната екипировка: леки ризници, химически спрейове и богата гама от пистолети. Натиснах екрана на машината и разлистих каталога. След кратко колебание си купих бронирана жилетка и Глок 47 C, както и три пълнителя с патрони. Взех и малък флакон със сълзотворен газ и платих за всичко, като сложих дясната си длан върху скенера. Самоличността ми бе потвърдена и се установи, че нямам криминално досие.

ИМЕ: УЕЙД УОТС

КРИМИНАЛНИ ПРОЯВИ: НЯМА

КРЕДИТЕН РЕЙТИНГ: ОТЛИЧЕН

ОГРАНИЧЕНИЯ ЗА ПОКУПКИ: НЯМА

ТРАНСАКЦИЯТА ИЗВЪРШЕНА!

БЛАГОДАРИМ, ЧЕ ПАЗАРУВАХТЕ ПРИ НАС!

Чу се тежко метално тупване и покупките ми се плъзнаха в стоманена тавичка на височината на коленете ми. Прибрах спрея в джоба си и облякох жилетката под новия си пуловер. Извадих пистолета от найлоновата му опаковка. За пръв път държах истинско оръжие. Въпреки това, усещането ми бе познато, защото бях използвал хиляди виртуални огнестрелни оръжия в ОАЗИС. Натиснах малко копче върху барабана и пистолетът издаде звук. Подържах го за по няколко секунди първо в дясната, а после в лявата ръка. Оръжието отново изписука, за да ме уведоми, че е сканирало отпечатъците от дланите ми. Сега само аз можех да стрелям с този пистолет. Заредих го с един пълнител и го прибрах в джоба на якето си. Нямаше предпазител, но имаше вграден таймер, който му пречеше да стреля през следващите дванайсет часа („период за охлаждане“), ала въпреки това се чувствах по-сигурен с пистолет в джоба.

На няколко пресечки оттук имаше интернет кафене от верига заведения, наречени Контактът. Мърлявият осветен надпис с рисунка на антропоморфен оптичен кабел обещаваше „Светкавичен достъп до ОАЗИС! Евтин наем на екипировка! И лични сепарета за достъп! Отворено 24/7/365!“. Бях виждал много реклами на Контактът в интернет. Веригата беше известна с високите си цени и остарял хардуер, но връзката уж беше бърза, сигурна и без забавяне. За мен най-важното беше, че те са от малкото вериги клубове, които не са собственост на ИОИ или някоя нейна дъщерна компания.

Детекторът за движение изписука, когато влязох през входната врата. Отдясно имаше малка празна чакалня. Килимът беше изцапан и износен, а навсякъде се носеше силна миризма на дезинфектант. Чиновник с празен поглед вдигна очи към мен иззад бронирана плексигласова бариера. Той беше на двайсетина години, с пънкарски гребен и десетина обеци само по лицето. Носеше визьор под формата на очила, през който виждаше полупрозрачно в ОАЗИС и същевременно и истинската заобикаляща го среда. Когато проговори, видях, че всичките му зъби бяха подострени.

— Добре дошли в Контактът — каза монотонно. — Имаме няколко свободни сепарета и няма нужда да чакате. Информация за цените можете да видите тук. — Той посочи към екрана, монтиран над тезгяха точно пред мен, а после очите му се изцъклиха, когато насочи вниманието си към света във визьора.

Разгледах цените. В момента свободни бяха няколко терминала с различно качество и цена. Икономичен, стандартен, луксозен. Срещу всеки имаше подробно описание на вариантите за наемане. Можех да наема терминал на минута или да платя такса за цял час. В цената се включваха ръкавици и визьор, но наемането на сензорен костюм се заплащаше допълнително. В договора за наем имаше многобройни забележки с дребен шрифт за глобите, които се налагат, ако повредиш апаратурата, и безброй предупреждения, че Контактът не носи отговорност за никое от действията ти, при никакви обстоятелства, особено ако си направил нещо незаконно.

— Искам да наема луксозен терминал за дванайсет часа — казах аз.

Служителят повдигна визьора си.

— Знаете, че трябва да платите предварително, нали?

Кимнах.

— Искам да наема и високоскоростна връзка. Трябва да прехвърля много информация в акаунта си.

— Прехвърлянето на данни струва допълнително. Колко ще качите?

— Десет зетабайта.

— Да му се не види — прошепна той. — Какво ще качваш в акаунта си? Библиотеката на Конгреса ли?

Не отговорих на въпроса му.

— Искам и пакетът Мондо Ъпгрейд.

— Добре — отвърна предпазливо служителят. — Общата ви сметка е единайсет хиляди. Поставете палец на барабана и ще ви обслужим веднага.

Той ме изгледа доста изненадано, когато на монитора се изписа, че сметката е платена. После сви рамене и ми подаде карта, визьор и ръкавици.

— Кабина 14. Последната врата отдясно. Тоалетната е в дъното на коридора. Ако изцапате нещо, ще ви удържа от депозита. Повръщано, урина, сперма и други такива. А тук чистя аз, така че, моля ви, въздържайте се.

— Добре.

— Приятно прекарване.

— Благодаря.

Кабина 14 представляваше звукоизолирана стая с размери три на три метра и нов модел терминал в центъра. Винилът на сензорния стол беше протъркан и напукан. Пъхнах флашката в гнездото в предната част на конзолата и се усмихнах, когато тя влезе с изщракване.

— Макс? — казах на празната стая, щом влязох в акаунта си. При тази команда се зареди резервно копие на Макс, което съхранявах в акаунта си в ОАЗИС.

Усмихнатото му лице се появи на всички монитори в командния център в крепостта ми.

— З-зздравей, компадре! — извика той. К-ккак е хавата?

— Радвам се да те видя. А сега да се залавяме за работа.

Отворих панела за управление на акаунта си и започнах да прехвърлям данните от флашката. Плащах на ГСС месечна такса за неограничено пространство за съхранение на данни и сега щях да проверя дали наистина е неограничено. Дори с такава високоскоростна връзка, както в Контактът, прехвърлянето на десет зетабайта щеше да отнеме над три часа. Промених реда, в който да се прехвърлят файловете, за да запиша първо онези, които щяха да ми трябват. Щом те се прехвърлеха в акаунта ми, можех да ги отворя веднага и да ги препратя на други потребители.

Първо изпратих писма до основните новинарски канали и им казах, че от ИОИ са се опитали да ме убият, че те са убили Дайто и че планират да убият Шото и Арт3мида. После към имейла прикачих един от видеоклиповете, които бях открил в базата данни на Шестиците — записа на екзекуцията на Дайто. Прикачих и копие от бележката на Соренто до борда на директорите на ИОИ, в която предлагаше да отвлекат Арт3мида и Шото. Накрая прикачих и запис от чатлинк разговора си със Соренто, но цензурирах онази част, в която казваше истинското ми име, и замъглих училищната си снимка. Още не бях готов да разкрия истинската си самоличност пред целия свят. Възнамерявах да публикувам нецензурирания клип по-нататък, след като осъществях плана си докрай. Тогава нямаше да има значение.

Около петнайсет минути писах друг имейл, адресиран до всички потребители на ОАЗИС. След като останах доволен от текста, го записах в папката си за чернови. Накрая влязох в Мазето на Аех.

Когато аватарът ми се материализира в чатрума, видях, че Аех, Арт3мида и Шото вече ме чакаха.