Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (31)

0030

Кол центърът за техническа поддръжка на ИОИ заемаше цели три етажа в източната кула под формата на буква „I“. На всеки от трите етажа имаше лабиринт от обозначени с номера отделения. Моето работно място беше в един отдалечен от прозорците ъгъл. Отделението ми беше напълно голо с изключение на офис стол, закован за пода. Няколко от съседните отделения бяха празни и чакаха пристигането на нови длъжници.

Нямах право да поставям каквито и да било украси в отделението си, защото още не си бях извоювал тази привилегия. Но ако натрупах достатъчно „точки за облаги“, като покривах нормативи и получавах добра оценка от клиентите, можех да „похарча“ част от тях за привилегията да украся офиса си с, да речем, цвете в саксия или вдъхновяващ плакат на коте, висящо от простор.

Когато пристигнах в отделението си, взех служебния визьор и ръкавиците от рафта на голата стена и си ги сложих. После се тръшнах на стола. Служебният компютър беше вграден в кръглата основа на стола и се активира автоматично, щом седнах. Номерът ми бе потвърден и автоматично влязох в служебния си акаунт в интранета на ИОИ. Нямах право на външен достъп до ОАЗИС. На практика можех само да чета свързани с работата имейли, да разглеждам техническа документация и справочници и да проверявам статистиката на обажданията. Това бе всичко. А всяко мое действие във вътрешната мрежа се следеше, контролираше и записваше.

Влязох в списъка с чакащите обаждания и започнах дванайсетчасовата си смяна. Работех едва от осем дни, но вече имах чувството, че бях затворник от години.

Аватарът на първия клиент се появи пред мен в чатрума на техническата поддръжка. Името и статусът му се рееха във въздуха над главата му. Беше си измислил невероятно остроумното име „СексиЧлен007“.

Виждах, че ми предстои поредният скапан ден.

СексиЧлен007 бе едър, плешив варварин с черна кожена ризница с метални капси и множество татуировки на демони по ръцете и лицето. Държеше гигантски двуостър меч, почти два пъти по-висок от аватара му.

— Добро утро, господин СексиЧлен007 — казах монотонно. — Благодаря, че се свързахте с техническа поддръжка. Аз съм техник номер 338645. С какво мога да ви помогна? — Софтуерът за любезно общуване с клиенти прекарваше гласа ми през филтър и променяше тона и интонацията ми, за да звуча винаги приветливо и енергично.

— Ъъъ… да — започна СексиЧлен007. — Току-що си купих този жесток меч, а не мога да го използвам! Не мога дори да нападам с него. Какво й има на тази проклетия? Счупена ли е?

— Господине, единственият проблем е, че сте шибан идиот — отвърнах аз.

Чух познато предупредително избръмчаване и на екрана ми се изписа съобщение:

НАРУШАВАНЕ НА ЕТИКЕТА — ОТБЕЛЯЗАНО: ШИБАН ИДИОТ

ПОСЛЕДНАТА РЕПЛИКА Е ИЗТРИТА — НАРУШЕНИЕТО ЗАПИСАНО.

Патентованият софтуер на ИОИ за любезно общуване с клиентите бе засякъл неприемливия ми отговор и го бе заглушил, за да не го чуе клиентът. Софтуерът също така записваше „нарушенията на етикета“, които правех, и ги препращаше на Тревър — отговорника за моя отдел, за да може той да обърне внимание на инцидента при следващата оценка на работата ми, каквато правеха на всеки две седмици.

— Господине, от онлайн разпродажба ли купихте меча?

— Да — отвърна СексиЧлен007. — И се изръсих ужасно много за него.

— Бихте ли изчакали един момент, докато го разгледам? — Вече знаех какъв е проблемът, но исках да се уверя преди да му кажа, иначе щяха да ме глобят.

С показалец избрах меча. Отвори се малък прозорец, в който се изписаха свойствата на предмета. Отговорът се виждаше още на първия ред. Този вълшебен меч можеше да се използва от аватар над десето ниво. Господин СексиЧлен007 беше едва седмо ниво. Обясних му набързо какъв е проблемът.

— Моля? Не е честно! Онзи, дето ми го продаде, не каза нищо!

— Господине, препоръчително е да проверите дали аватарът ви може да използва даден предмет преди да го закупите.

— По дяволите! — изкрещя той. — И какво да правя сега с него?

— Можете да си го натикате в задника и да си представите, че сте сладолед на клечка.

НАРУШАВАНЕ НА ЕТИКЕТА — ОТГОВОРЪТ Е ИЗТРИТ — НАРУШЕНИЕТО ЗАПИСАНО.

Отговорих отново:

— Господине, можете да задържите предмета в инвентара си, докато аватарът ви достигне 10-то ниво. Или можете да обявите меча за продажба и да използвате парите от нея, за да си купите сходно оръжие, което отговаря на нивото на аватара ви.

— Ъ? К’во рече?

— Можете да го задържите или да го продадете.

— Ясно.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, господине?

— Не. Май не…

— Чудесно. Благодаря, че се обадихте на техническа поддръжка. Пожелавам ви прекрасен ден.

Натиснах иконата за прекъсване на разговора и СексиЧлен007 изчезна. Продължителност на разговора: 2:07 минути. Когато се появи аватарът на следващия клиент — червенокожо женско извънземно с големи гърди на име Вартакс, — на дисплея ми се изписа оценката, която ми беше дал СексиЧлен007: 6 точки по скала от 10. Системата услужливо ми напомни, че трябва да поддържам средно 8.5, ако искам да получа увеличение на заплата при следващата оценка на работата ми.

Тук работата като техническа поддръжка нямаше нищо общо с работата от вкъщи. Нямах неограничен достъп до ОАЗИС и не можех да гледам филми, да играя игри или да слушам музика, докато приемах непрестанния поток от глупави обаждания. Единството ми странично занимание бе да се взирам в часовника. (Или в информацията за цената на акциите на ИОИ, която вървеше в горната част на дисплея на всички длъжници и не можеше да се изключи.)

По време на всяка смяна имах три почивки от по пет минути за ходене до тоалетната. Обедната почивка беше трийсет минути. Обикновено се хранех на бюрото си, вместо в столовата, за да не се налага да слушам как останалите техници се оплакват от клиентите или се хвалят с това, колко точки за облаги са спечелили. Презирах останалите длъжници почти толкова, колкото и клиентите.

По време на смяна заспивах поне по пет пъти. И винаги когато системата доловеше, че се унасях, в ушите ми прозвучаваше предупредителен клаксон и ме стряскаше. После нарушението се записваше в служебното ми досие. Нарколепсията ми се бе превърнала в постоянен проблем през първата ми седмица и сега всеки ден ми даваха по две малки червени хапчета, които да ме държат буден. Пиех ги. Но чак след като приключех работа.

Когато смяната ми най-накрая свърши, свалих слушалките и визьора и се върнах в капсулата си колкото се можеше по-бързо. Това бе единственото време от деня, когато бързах за някъде. Стигнах до пластмасовия си ковчег, пропълзях вътре и се проснах на матрака по очи в същата поза като снощи. И като онази вечер. Полежах няколко минути, взрян с периферното си зрение в часовника на развлекателната конзола. Когато стана 19:07, се обърнах на една страна и седнах.

— Угаси лампите — казах тихо. Това се бе превърнало в любимия ми израз през последната седмица. В мислите ми той бе равносилен на свобода.

Лампите, вградени в стените и тавана на капсулата, угаснаха и малката ми стаичка потъна в мрак. Ако някой от охраната гледаше в този миг сигнала от стаята ми, щеше да забележи кратко проблясване, когато камерите превключиха на нощно виждане, и в следващия момент отново щеше да ме види съвсем ясно на мониторите. Но от този миг нататък, охранителните камери в капсулата ми и наушникът ми вече не изпълняваха задачите, за които бяха програмирани. Така за пръв път през деня не ме наблюдаваха.

Време беше да се залавям за работа.

Натиснах екрана на развлекателната конзола. Той светна и ми предостави същия списък, който бях видял през първата си вечер тук: шепа филми и симулации за обучение, включително всички епизоди от Томи Кю.

Ако някой провереше какво съм избрал от списъка, щеше да види, че всяка вечер, докато заспивах, гледах Томи Кю, а след като изглеждах всички шестнайсет епизода, започвах отначало. Записите щяха да покажат и че всяка вечер заспивах горе-долу по едно и също време (но не точно до минутата) и че спях като пън до следващата сутрин, когато ме будеше алармата.

В действителност, разбира се, не гледах абсурдната им корпоративна комедия. А и не спях. През последната седмица спях само по два часа на нощ и това започваше да ми оказва влияние.

Но в мига, в който лампите угаснаха, се почувствах ободрен. Умората ми като че ли изчезна веднага щом започнах да си преговарям какво предлагаше развлекателният център и пръстите на дясната ми ръка захвърчаваха по екрана.

Бях научил тези пароли преди около седем месеца от L33t Hax0rz Warezhaus — уебсайта за продажба на информация на черно, откъдето бях купил нужните ми данни за създаването на фалшива самоличност. Следях всички сайтове за търговия на черно, защото никога не се знаеше какво може да изникне за продажба там. Пропуски в сигурността на сървърите на ОАЗИС. Кодове за разбиване на банкомати. Порнозаписи на знаменитости. Каквото ви хрумне. Разглеждах списъците в сайта, когато нещо привлече погледа ми: Пароли за достъп до интранета на ИОИ. Задни вратички и пропуски в системата. В описанието на списъка с паролите продавачът твърдеше, че предлага секретна информация относно изграждането на интранета на ИОИ, както и множество административни пароли и пропуски в системата, които „дават достъп на потребителя до вътрешната мрежа на компанията“.

Бих предположил, че данните може да са измишльотина, ако не бяха публикувани на толкова уважаван уебсайт. Анонимният продавач твърдеше, че е програмирал като външен сътрудник за компанията, и беше един от основните конструктори на интранета. Продавачът сигурно беше фурнаджийска лопата — програмист, който умишлено оставяше вратички и пропуски в сигурността на системата, за да може по-късно да ги продаде на черния пазар. Така тези програмисти получаваха двоен хонорар за една и съща работа и си спестяваха угризенията, че са работили за демонична международна корпорация с репутацията на ИОИ. Фурнаджийските лопати нарушаваха няколко федерални закона (освен, разбира се, споразумението за поверителност с ИОИ), като продаваха тези данни. Но умните програмисти обикновено намираха начини да прикрият следите си.

Очевидният проблем, който продавачът не споменаваше в описанието, беше, че тези пароли са непотребни, ако няма достъп отвътре до интранета. Интранетът на ИОИ беше отделна мрежа с висока сигурност и без пряка връзка с ОАЗИС. Единственият начин да получиш достъп до интранета на ИОИ бе да постъпиш официално на работа в компанията (което бе много трудно и отнемаше време). Или да станеш един от все по-големия брой робуващи длъжници.

Бях решил, така или иначе, да участвам в търга с паролите на ИОИ заради малката вероятност някой ден да ми потрябват. Тъй като нямаше как да се провери дали данните са истински, цената им не се покачваше много и аз спечелих търга с няколко хиляди златни монети. Паролите пристигнаха по електронната поща няколко минути след края на наддаването. Щом разкодирах данните, ги прегледах внимателно. Всичко изглеждаше наред, затова прибрах информацията за черни дни и забравих за нея — за около шест месеца, когато видях как Шестиците бяха барикадирали замъка на Анорак. Първото, за което се сетих тогава, бяха кодовете за достъп. Зъбчатите колелца в главата ми се завъртяха и абсурдният ми план започна да се оформя.

Щях да променя финансовите отчети за фалшивата си самоличност Брайс Линч, за да стана длъжник на ИОИ. След като ме домъкнеха в сградата на компанията и пробиех защитата на мрежата им, щях да използвам интранет паролите, за да проникна в отделната база данни на Шестиците, а после да измисля как да сваля щита, който бяха издигнати над замъка.

Реших, че никой нямаше да предугади плана ми, просто защото бе напълно налудничав.

* * *

Проверих дали паролите работят чак на втората вечер от принудителната си служба. Естествено, се притеснявах, защото ако се окажеше, че съм купил фалшиви данни и нито една от паролите не работеше, щеше да излезе, че доброволно съм се продал в доживотно робство.

Държах камерата на наушника си насочена право напред встрани от екрана, и отворих менюто с настройките на развлекателната конзола, откъдето можех да променя звука и картината на дисплея — сила на звука, яркост, баланс и нюанс. Нагласих всички плъзгачи на най-висока степен и натиснах бутона ЗАПОМНИ в долната част на екрана три пъти. После нагласих плъзгачите за звука и яркостта на най-ниската степен — и натиснах бутона ЗАПОМНИ два пъти. Изведнъж в центъра на екрана се появи малък прозорец, в който трябваше да въведа служебен номер на техническата поддръжка и парола. Въведох бързо цифрите на служебния номер и дългата парола, съставена от букви и цифри, които бях запомнил наизуст. Проверих за грешки и натиснах бутона ОК. Системата замря, както ми се стори, за много дълго време. И тогава, за мое огромно облекчение, се изписа следното съобщение:

КОНТРОЛЕН ПАНЕЛ ПО ПОДДРЪЖКА — ДОСТЪП РАЗРЕШЕН.

Вече имах достъп до акаунта на поддръжката, използван от техниците за тестване и поправка на различните компоненти на развлекателния център. Макар да бях влязъл в системата като техник, достъпът ми до интранета си оставаше доста ограничен, но ми осигуряваше достатъчно възможности за действие. Чрез една оставена от програмистите дупка в системата успях да си направя фалшив администраторски акаунт. А с него щях да имам достъп до почти всичко.

Първата ми работа беше да си осигуря уединение.

Бързо преминах през няколко десетки подменюта, докато не стигнах до контролния панел на системата за наблюдаване на длъжници. Въведох служебния си номер и профилът ми се появи на дисплея заедно със снимката, която ми бяха направили при началната ориентация. В профила ми бяха посочени размерът на дълга, заплатата, кръвната група, оценката за работата ми — всички данни, които компанията имаше за мен. В горния десен ъгъл имаше два прозореца, единият от които показваше видеосигнала от камерата на наушника, а другият — от камерата в капсулата ми. В момента камерата на наушника ми гледаше към стената. Камерата над вратата показваше тила ми, а главата си бях завъртял така, че да не се виждаше какво гледах на екрана на развлекателната конзола.

Маркирах и двете камери и отворих настройките им. С помощта на една от дупките в системата, оставени от фурнаджийската лопата, направих така, че двете камери да показват запис от първата ми нощ в капсулата, вместо да предават какво се случваше там на живо. Сега, ако някой провереше на монитора какво правех, щеше да види, че спях в капсулата си. А не че стоях буден цяла нощ и ровех в интранета на компанията. После програмирах камерите да превключват на записа, когато изгасвах лампите. Моментното примигване на картината при превключването щеше да бъде прикрито от краткото смущение в сигнала, когато камерите се включваха на нощно виждане.

Непрекъснато очаквах да ме заловят и системата да ме изхвърли, но това не стана. Паролите, които въвеждах, бяха правилни. През последните шест нощи прониквах все по-надълбоко в мрежата. Чувствах се като затворник в стар филм, който всяка нощ дълбае тунел в стената с лъжица.

През последната нощ, точно преди да се предам на умората, най-накрая успях да си проправя път през лабиринта от защитни стени и да вляза в главната база данни на Отдела по оология. Златната мина. Личните досиета на Шестиците. Тази вечер най-сетне щях да ги разгледам.

Знаех, че трябва да взема част от данните на Шестиците със себе си, когато тръгна да бягам, затова по-рано през седмицата използвах администраторския си акаунт в интранета, за да изпратя фалшива заявка за хардуер. Поръчах да доставят флашпамет с обем десет зетабайта на несъществуващ служител (Сам Лоуъри) в празно отделение през няколко реда от моето. Със сведена глава, за да сочи камерата на наушника ми в друга посока, се шмугнах в отделението, грабнах малката флашка, прибрах я в джоба си и я занесох тайно в капсулата си. Същата нощ, след като загасих лампите и обезвредих охранителните камери, отключих таблото за поддръжка на развлекателната конзола и инсталирах флашпаметта на празен слот. Така можех да прехвърля данните от интранета директно върху устройството.

* * *

Сложих си визьора и ръкавиците на развлекателната конзола и се проснах на матрака. Визьорът ми предостави триизмерен изглед към базата данни на Шестиците и пред погледа ми се появиха десетки застъпващи се прозорци с данни. С ръкавиците започнах да ги местя и да разглеждам как бяха подредени файловете. Най-голяма част от базата бе заета от информация за Холидей. Количеството данни, което бяха натрупали за него, беше зашеметяващо. В сравнение с него моят дневник на Граала приличаше на сборник с бележки под линия. Разполагаха с информация, която никога не бях виждал, която не бях подозирал, че съществува. Срочните оценки на Холидей от прогимназията, домашни видеоклипове от детството му, имейли, които бе писал до свои почитатели. Нямах време да прочета всичко, но копирах най-интересните неща на флашката си, за да ги разгледам по-късно (ако имах късмет).

Съсредоточих се върху отделянето на всички данни за Замъка на Анорак и войските, разположени около него. Копирах всичко, свързано с оръжията, превозните средства, бойните кораби и броя на войниците. Извадих и каквото успях да открия за Сферата на Осувокс — артефакта, който използваха, за да генерират силовото поле около замъка. Разбрах къде точно го държаха, както и служебния номер на магьосника, който работеше с него.

И тогава ударих джакпота — натъкнах се на папка, съдържаща стотици часове записи, документиращи как Шестиците откриват Третата порта и опитите им да я отворят. Както вече всички подозираха, тя се намираше в замъка на Анорак. Само аватарите, които имаха копие от Кристалния ключ, можеха да прекрачат прага му. С отвращение научих, че Соренто е бил първият аватар, стъпил там след смъртта на Холидей.

Входът водеше до просторно преддверие със златни стени, под и таван. В северния край на залата стоеше голяма кристална врата с малка ключалка в центъра.

В мига, в който я зърнах, разбрах, че това е Третата порта.

Превъртях на кадър още няколко скорошни записа. От видяното заключих, че Шестиците още не са разбрали как да отворят портата. Явно не ставаше само като се пъхне ключът в ключалката. Тя не се отваряше. Целият им екип се опитваше да разбере от няколко дни защо, но не отбелязваха никакъв напредък.

Докато всички данни и видеозаписи на мястото се прехвърляха на флашката ми, продължих да разглеждам базата данни. Накрая стигнах до забранена зона, наречена ЗВЕЗДНАТА ЗАЛА. Това беше единствената част от базата, до която нямах достъп. Използвах администраторския си номер, за да създам нов „тестов акаунт“, на който дадох ниво на достъп за суперпотребител и всички администраторски права. Това проработи. С новия акаунт на суперпотребител влязох в базата данни Звездна зала с информация, до която имаха достъп само Соренто и началниците му. Данните бяха разделени в две папки: Прогрес на мисията и Анализ на заплахите. Отворих файла с анализа и когато видях какво се съдържаше вътре, кръвта ми замръзна във вените. Там имаше пет папки с имена: ПАРЗИВАЛ, АРТ3МИДА, АЕХ, ШОТО и ДАЙТО. Върху папката на Дайто имаше голям червен X.

Първо отворих папката с името на моя аватар. Намерих вътре подробно досие, сдържащо цялата информация, която Шестиците бяха събрали за мен през последните шест години. Акта ми за раждане. Оценките ми от училище. Най-отдолу имаше връзка към запис на целия ми разговор в чатрума на Соренто, завършващ с експлозията. След като бях избягал, явно бяха загубили дирите ми. В досието имаше хиляди снимки и видеоклипове на аватара ми, събирани през изминалата година, и купища данни за крепостта ми на Фалко, но очевидно не знаеха къде съм в истинския свят. Актуалното ми местонахождение бе отбелязано като „неизвестно“.

Затворих прозореца, поех дълбоко дъх — и отворих досието на Арт3мида.

Най-отгоре имаше училищна снимка на момиче с много тъжна усмивка. За моя изненада, тя приличаше досущ на аватара си. Същата черна коса, същите кафяви очи и същото красиво лице, което познавах толкова добре — с една малка разлика. По-голямата част от лявата му страна бе покрита с червникаволилав родилен белег. По-късно щях да науча, че на този тип белези им казвали понякога „портвайн петно“. На снимката черната й коса бе преметната през лявото око, в опит да прикрие колкото се може повече от белега.

Арт3мида ме бе подвела, че в действителност е деформирана по някакъв начин, но сега виждах, че това изобщо не беше вярно. В моите очи белегът по никакъв начин не я загрозяваше. Дори лицето на снимката ми се струваше още по-красиво от онова, което вече бях виждал, защото знаех, че беше истинско. Това бе нейното лице, а не пиксели, генерирани от компютър.

Под снимката пишеше, че се казва Саманта Ивлин Кук, че е на двайсет години, че е висока 1,73 м и тежи 76 кг. Във файла бе отбелязан и домашният й адрес: Гринлийф Лейн № 2206, Ванкувър, Британска Колумбия, както и много друга информация, включително кръвната й група и оценките й чак от детската градина.

Най-отдолу на досието й имаше връзка без надпис и когато я натиснах, на дисплея се появи образ от камера в малка къща в предградията. След няколко секунди разбрах, че това беше домът й.

Продължих да чета досието й и научих, че я следят от пет месеца. Бяха сложили подслушвателни устройства в дома й, защото намерих стотици часове аудиозаписи, направени, докато е била в ОАЗИС. Разполагаха с текстови разпечатки и имаха всяка доловима дума, която Арт3мида бе изрекла, докато бе преминавала през първите две порти.

След това отворих досието на Шото. Знаеха истинското му име, Акихиде Карацу, и явно имаха домашния му адрес в блок в Осака, Япония. Имаше и негова училищна снимка, от която гледаше слабо, сериозно момче с обръсната глава. Също като Дайто, изобщо не приличаше на аватара си.

Изглежда, за Аех знаеха най-малко. В неговия файл имаше оскъдна информация и нямаше снимка — само скрийншот на аватара му. За истинско име бе посочено „Хенри Суонсън“, но това бе псевдоним, използван от Джак Бъртън в Големи неприятности в Малкия Китай, по което разбрах, че е фалшиво. Срещу адрес бе записано „непостоянен“, а отдолу имаше връзка, озаглавена Последни точки на достъп. Оказа се, че това е списък с местата, на които Аех последно се бе връзвал към безжична мрежа и бе влизал в ОАЗИС. Те бяха на всевъзможни места. Бостън, Вашингтон, Ню Йорк. Филаделфия. И последното място, от което бе влизал в ОАЗИС, беше Питсбърг.

Започвах да схващам как бяха открили Арт3мида и Шото. ИОИ притежаваше стотици регионални телефонни компании и беше на практика най-големият интернет доставчик в света. Бе много трудно да влезеш в ОАЗИС, без да използваш мрежа, на която те да не са собственик или оператор. Така като гледах, следяха нелегално по-голямата част от световния интернет трафик, за да се опитат да намерят шепа ловци, които компанията смяташе за заплаха. Единствената причина да не ме открият беше, че обхванат от параноя, бях наел директна връзка с ОАЗИС по оптичен кабел до блока, в който живеех.

Затворих досието на Аех и отворих папката на Дайто, уплашен от мисълта за това, което щях да намеря вътре. Както и при другите, там бе записано истинското му име — Тоширо Йошиаки — и домашният му адрес. Най-отдолу имаше връзки към две статии за „самоубийството“ му, както и връзка към неозаглавен видеоклип с дата от деня, в който бе загинал. Отворих го. Видеоклипът бе заснет с ръчна видеокамера и на него се виждаха трима едри мъже с черни скиорски маски (един от които държеше камерата) да чакат тихо в коридор. Те, изглежда, получиха заповед в слушалките си и отключиха с карта вратата на малък едностаен апартамент. Апартамента на Дайто. Издърпаха го от сензорния стол и го изхвърлиха през балкона.

Копелетата дори заснеха как пада и се размазва на земята. Вероятно по искане на Соренто.

Прилоша ми. Когато гаденето най-накрая премина, копирах петте досиета на флашката си и отворих папката Прогрес на мисията. В нея имаше архив на отчетите на Отдела по оология, предназначени за висшето ръководство на Шестиците. Докладите бяха подредени по дати, като най-новият беше начело в списъка. Отворих го и видях, че беше бележка, изпратена от Нолан Соренто до борда на директорите на ИОИ. С нея той ги уведомяваше, че още не е разбрал как да отвори Третата порта, и предлагаше да изпратят агенти да отвлекат Арт3мида и Шото от домовете им и да ги принудят да помогнат на ИОИ в това начинание. След като Шестиците намереха Яйцето и спечелеха състезанието, щяха да се „освободят“ от Арт3мида и Шото.

Седях вцепенен. После отново прочетох бележката, обзет едновременно от ярост и паника.

Ако се съдеше по часа на файла, Соренто беше изпратил бележката малко след осем. Преди по-малко от пет часа. Началниците му вероятно още не я бяха прочели. Но и след като я прочетяха, щяха да се срещнат и да обсъдят предложения от Соренто план. Вероятно нямаше да изпратят агентите си за Арт3мида и Шото преди утре следобед.

Още имах време да ги предупредя. Но за тази цел трябваше драстично да променя плана си за бягство.

Преди да ме арестуват, бях задал след време по сметката ми в ИОИ да бъде преведена достатъчна сума, че да покрие целия ми дълг и да бъда освободен от принудителната служба. Но парите щяха да бъдат преведени чак след пет дни. Дотогава Шестиците щяха да са заключили Арт3мида и Шото в някоя стаичка без прозорци.

Не можех да продължа да преглеждам базата данни до края на седмицата, както бях планирал. Трябваше да копирам колкото се може повече информация и да бягам веднага.

Дадох си време до сутринта.