Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (27)

0026

Сетих се по-късно вечерта, няколко часа след като Шото си тръгна.

Седях в командния център на крепостта си, държах Нефритения ключ в ръка и си повтарях текста, изписан върху него: Продължи куеста, като минеш теста.

В другата си ръка държах станиола. Поглеждах ту към ключа, ту към опаковката и отчаяно се опитвах да намеря връзката между тях. Занимавах се с това от часове, а не ми хрумваше нищо.

Въздъхнах, прибрах ключа и разпънах опаковката на контролното табло пред себе си. Изгладих внимателно всички гънки. Станиолът представляваше квадрат с дължина на страната 15 сантиметра. Сребристо фолио от едната страна, матирана бяла хартия от другата.

Стартирах софтуер за анализ на изображения и сканирах двете страни на опаковката. После увеличих двете снимки на дисплея и разгледах всеки милиметър от тях. Не открих никакви знаци или текст на нито една от двете страни на опаковката.

В същото време похапвах царевичен чипс и използвах софтуера за анализ, като му давах гласови команди. Наредих му да върне изображенията в нормалния им размер и да ги постави в центъра на дисплея ми. Това ми напомни на сцена от филма Блейд Рънър, в която героят на Харисън Форд, Декард, използва подобен скенер с гласови команди, за да анализира една снимка.

Взех опаковката и отново я погледнах. Когато виртуалната светлина се отрази от станиоловата й повърхност, си помислих — дали да не я сгъна на самолетче и да я пусна да лети през стаята. Това ме подсети за оригами, което пък изведнъж ми напомни за друга сцена от Блейд Рънър. Една от последните сцени във филма.

И тогава се сетих.

— Еднорогът — прошепнах аз.

В мига, в който произнесох на глас думата еднорог, опаковката внезапно започна да се сгъва сама в дланта ми. Квадратният станиол се сгъна по диагонала, при което се получи сребрист триъгълник. После продължи да се сгъва на все по-малки триъгълници и още по-малки еднакви ромбове, докато накрая не се получи фигура с четири крака, от които след това изникна опашка, глава и накрая — рог.

Опаковката се бе сгънала в сребрист еднорог. Един от най-емблематичните образи от Блейд Рънър.

В това време аз вече слизах с асансьора към хангара и крещях на Макс да подготви Вонегът за излитане.

Продължи куеста, като минеш теста.

Знаех за кой тест точно ставаше въпрос и къде да се подложа на него. Хартиеният еднорог ми бе разкрил всичко.

* * *

Блейд Рънър се споменаваше в Алманахът на Анорак най-малко четиринайсет пъти. Това бе един от десетте най-любими филма на Холидей, заснет по романа на Филип К. Дик — един от любимите автори на Холидей. Поради тази причина бях гледал филма повече от трийсет пъти и бях наизустил всеки кадър и реплика от него.

Когато Вонегът скочи в хиперпространството, пуснах в прозорец на дисплея си режисьорската версия на филма и превъртях напред, за да изгледам две конкретни сцени.

Действието във филма, излязъл през 1982 г., се развиваше в Лос Анджелис през 2019 г. в развито свръхтехнологично бъдеще, което така и не се бе осъществило в реалността. Главният герой беше Рик Декард, чиято роля се изпълняваше от Харисън Форд. Декард работеше като един от „блейд рънърите“ — специален вид полицаи, които преследват и убиват репликанти — същества, продукти на генното инженерство, почти неразличими от истинските хора. Всъщност видът и поведението на репликантите толкова прилича на това на истинските човешки същества, че има само един начин, по който блейд рънърът може да ги различи — като ги изследва с устройство, наречено Машината на Войт-Кампф.

Продължи куеста, като минеш теста.

Тези машини се появяваха само в две сцени от филма, в които действието се развиваше в Тайрел Билдинг — огромна двойна пирамида, седалище на корпорация Тайрел, която произвеждаше репликантите.

Възстановките на сградата на Тайрел бяха едни от най-разпространените в ОАЗИС. Нейни копия имаше на стотици планети, разпръснати из всичките двайсет и седем сектора. Това се дължеше на факта, че кодът на сградата бе сред безплатните шаблони в програмата за създаване на светове на ОАЗИС (заедно със стотици други постройки от научнофантастични филми и телевизионни сериали. Така че през последните двайсет и пет години винаги когато някой използваше този софтуер, за да създаде нова планета в ОАЗИС, той можеше да избере Тайрел Билдинг от падащо меню и да сложи нейно копие в симулацията, за да краси пейзажа на футуристичния град, който проектираше. Вследствие от това на някои светове имаше пръснати по повече от десет копия на Тайрел Билдинг. В момента пътувах с пълна газ към най-близкия такъв свят — планетата в киберпънк стил в Сектор 22 на име Аксренокс.

Ако подозренията ми се окажеха верни, всяко копие от Тайрел Билдинг на Аксренокс щеше да съдържа скрит вход към Втората порта през машините на Войт-Кампф. Не се тревожех, че ще се натъкна на Шестиците, защото нямаше как да са барикадирали Втората порта при условие, че съществуваха хиляди копия на Тайрел Билдинг, разпръснати на стотици различни планети.

Щом стигнах до Аксренокс, ми отне само няколко минути да намеря някоя от сградите на Тайрел на планетата. Набиваха се на очи. Огромна постройка с формата на пирамида, заемаща квадратни километри в основата си, се извисяваше над всички околни сгради.

Избрах си първата, която се изпречи пред погледа ми, и се насочих право към нея. Невидимият щит на кораба вече бе задействан и го оставих активиран, когато се приземих на една от площадките за кацане на покрива. Заключих кораба и активирах охранителните системи с надеждата, че това щеше да е достатъчно, за да не го откраднат, докато се върнех. Тук магиите не функционираха, тъй че нямаше как да свия кораба и да го прибера в джоба си. Да оставиш превозното си средство паркирано на открито на киберпънк планета като Аксренокс, беше все едно да си просиш да го откраднат. Знаех, че първата банда, облечена в кожени дрехи, която го зърнеше, щеше да го отмъкне.

Отворих карта с шаблона на Тайрел Билдинг в ъгъла на дисплея си. Видях, че близо до площадката, на която бях кацнал — имаше асансьор. Когато стигнах до него, въведох паролата за достъп, посочена в информацията на шаблона, и стиснах палци с надежда. Извадих късмет. Вратите на асансьора се отвориха с плъзване. Който и да бе създал тази част от градската среда на Аксренокс, не си бе направил труда да смени паролите от шаблона. Приех това за добър знак, защото означаваше, че сигурно и останалите настройки по подразбиране не бяха променени.

Докато слизах с асансьора до 440-тия етаж, включих бронята и извадих оръжията си. Между мен и стаята, до която трябваше да стигна, имаше пет пропускателни пункта. Освен ако шаблонът не бе променен, по тази отсечка стояха разположени петдесетима репликанти, охранители на Тайрел.

Изстрелите се засипаха, щом вратите на асансьора се отвориха. Трябваше да убия седмина репликанти още преди да изляза в коридора.

Следващите десет минута преминаха като финална екшън сцена от филм на Джон Ву, някой от онези с Чоу Юн Фат в главната роля като Твърдо сварен или Убиецът. Превключих пистолетите си на автоматична стрелба, натиснах спусъците и тръгнах от стая на стая, като помитах всеки неигрален компютърен персонаж по пътя си. Пазачите отвръщаха на огъня, но куршумите им отскачаха от бронята ми, без да ме засегнат. Мунициите ми не свършваха, защото всеки път, когато изстрелвах патроните си, нов пълнител се телепортираше на тяхно място.

Сметката ми за куршуми този месец щеше да е огромна.

Когато най-накрая стигнах до целта си, въведох паролата и заключих вратата след себе си. Не разполагах с много време. Из цялата сграда пищяха аларми, а на долните етажи имаше разпределени хиляди пазачи, които сигурно вече се качваха към мен.

Стъпките ми отекнаха в залата, която беше празна, с изключение на голям бухал, кацнал на златна летва. Той примигна мълчаливо, докато прекосявах просторното като катедрала помещение. Възстановката на офиса на Елдън Тайрел, основател на корпорация Тайрел, бе безупречна. Всеки детайл от филма бе пресъздаден съвършено точно. Полиран каменен под. Гигантски мраморни колони. Цялата западна стена, от пода до тавана, бе заета от прозорец, от който се разкриваше спираща дъха гледка към големия град навън.

До прозореца имаше дълга конферентна маса. На плота й стоеше Машината на Войт-Кампф с размерите на куфарче и ред необозначени копчета в предната част до три малки монитора.

Седнах пред нея и тя се включи неочаквано. Тънка роботизирана ръка се протегна напред с кръгло устройство, подобно на скенер за ретини, и спря на нивото на дясната ми зеница. Отстрани на машината имаше монтирана малка помпа, която започна да се повдига и спуска, като създаваше впечатлението, че устройството диша.

Огледах се, за да не би виртуалната версия на Харисън Форд да изникне отнякъде и да ми зададе същия въпрос, който задава на Шон Йънг във филма. За всеки случай бях наизустил всички отговори, но изчаках няколко секунди, а нищо не се случи. Помпата на машината продължаваше да се вдига и спуска. В далечината охранителните аларми продължаваха да пищят.

Извадих Нефритения ключ. В същия миг в повърхността на машината се отвори капак, който разкри ключалка. Бързо го пъхнах и го завъртях. Машината и ключът изчезнаха, а на тяхно място се появи Втората порта. Приличаше на врата върху плота на масата. Ръбовете й сияеха в същия мъчен нефритен цвят като ключа, а и също като Първата порта водеше към необятен космос, осеян със звезди.

Качих се на масата и скочих през вратата.

* * *

Озовах се до входа на занемарена зала за боулинг, обзаведена в стила от ерата на диското. Килимът бе изпъстрен с крещящи кафяви спирали, а пластмасовите столове имаха избелял оранжев цвят. Всички пътеки за боулинг бяха празни и неосветени. Залата беше пуста. Нямаше дори неигрални компютърни персонажи зад щанда и на снекбара. Не знаех къде се намирам, докато не видях надписа с големи печатни букви над пътеките. Мидълтаун Лейнс.

Първоначално единственият звук, който чувах, беше жуженето на флуоресцентните лампи. Но постепенно започнах да долавям слаби електронни пиукания, които идваха от лявата ми страна. Погледнах нататък и видях тъмна ниша зад снекбара. Над подобния й на пещера вход имаше надпис: ИГРАЛНА ЗАЛА.

Внезапно задуха силен вятър и залата бе раздрана от мощен рев като от ураган. Краката ми се плъзнаха по килима и осъзнах, че нещо дърпаше аватара ми към игралната зала, сякаш там се бе отворила черна дупка.

Щом вакуумът ме изтегли, видях, че в залата имаше десетина видеоигри, всичките от втората половина на 80-те години. Crime Fighters, Heavy Barrel, Vigilante, Smash TV. Но сега забелязах, че аватарът ми отива към конкретна игра — игра, която стоеше отделена в дъното на залата.

Black Tiger. Капком, 1987 г.

В центъра на монитора се бе образувал водовъртеж, който засмукваше боклуци, картонени чаши, обувки за боулинг. Гълташе всичко, което не бе приковано към пода. Включително и мен. Когато аватарът ми наближи екрана, инстинктивно протегнах ръка и се хванах за джойстика на играта Time Pilot. Краката ми се отлепиха от пода, а водовъртежът продължаваше да ме тегли безмилостно.

В този миг вече се усмихвах нетърпеливо при мисълта за това, което ми предстоеше. Идеше ми да се потупам по гърба, защото бях усъвършенствал уменията си на Black Tiger отдавна, през първата година от Лова.

В годините преди смъртта си Холидей бе живял изолирано и единственото, което бе публикувал на сайта си, бе кратък анимационен видеоклип, в който аватарът му Анорак седеше в библиотеката на замъка си, бъркаше отвари и ги изливаше върху прашни книги със заклинания. Този анимационен видеоклип се бе въртял непрекъснато в продължение на десетилетие, докато накрая не бе заменен от Класацията в деня, в който почина. В анимационния клип зад Анорак се виждаше голяма картина на черен дракон.

По ловните форуми се водеха безкрайни спорове за значението на картината, за това, какво символизираше драконът и дали изобщо значеше нещо. Но аз бях сигурен какво символизира още от самото начало.

На една от първите страници в Алманахът на Анорак Холидей пише, че винаги, когато родителите му се карали, той се измъквал от къщи и отивал с колелото си до местната зала за боулинг, където играел на Black Tiger, защото успявал да изиграе цялата игра само с една монета от четвърт долар. АА 23:234: „За двайсет и пет цента Black Tiger ми дава възможност да избягам от жалкото си битие за цели три часа. Страшно изгодна сделка“.

Black Tiger първо бе излязла на пазара в Япония с оригинално заглавие Бураку Дорагон. Черен дракон. Заглавието било променено за пускането й на американския пазар. Бях заключил, че картината с черния дракон на стената в кабинета на Анорак е завоалиран намек, че Бураку Дорагон ще да играе важна роля в Лова. Затова се бях упражнявал на играта, докато не я бях овладял напълно. Докато, също като Холидей, не започнах да я преминавам наведнъж от началото до края само с един кредит. След това продължих да я играя на всеки няколко месеца, за да поддържам уменията си.

Изглежда предвидливостта и старанието ми сега се отплащаха.

Успях да се задържа за джойстика на Time Pilot едва няколко секунди. После ръката ми се изплъзна и аватарът ми бе засмукан от екрана на Black Tiger.

Настана непрогледна тъмнина. И в следващия миг видях, че се намирам в сюрреалистичен свят.

Стоях в тесен подземен коридор. От лявата ми страна се издигаше висока сива каменна стена, на която бе закачен гигантски драконов череп. Стената се издигаше, докъдето ми стигаше погледът, и се губеше в мрака. Не виждах таван. Подът бе съставен от плаващи кръгли платформи, подредени в една линия, губеща се напред в мрака. Отдясно, отвъд платформите, не се виждаше нищо — само безкрайна черна празнота.

Обърнах се, но зад мен нямаше изход. Само друга каменна стена, която се простираше нагоре в безкрайната тъма.

Погледнах надолу към тялото на аватара си. Сега изглеждах точно като героя от Black Tiger — мускулест, полугол варварски воин, носещ бронирана препаска и шлем с рога. Дясната ми ръка се губеше в странна метална ръкавица, от която висеше дълга квадратна верига с топка с бодли накрая. В дясната ми длан имаше три ками за хвърляне. Когато ги метнах в тъмната пропаст отдясно, три други ками се появиха на тяхно място. Когато се опитах да скоча, установих, че мога да измина десет метра с един скок и да се приземя леко като котка.

Сега разбрах всичко. Щях да играя на Black Tiger. Но не на старата двуизмерна версия, която бях усвоил. Стоях в нова триизмерна виртуална версия, създадена от Холидей.

Познанията ми за нивата, придвижването и враговете от оригиналната игра щяха със сигурност да са ми от полза, но самият начин на действие бе напълно нов и изискваше съвсем различни умения.

Първата порта ме бе отвела в един от любимите филми на Холидей, а Втората ме потопи в една от любимите му видеоигри. Докато се чудех какви щяха да са последствията, на дисплея ми примигна съобщение: СТАРТ!

Огледах се. В стената отляво имаше издълбана стрелка, която сочеше напред. Протегнах се, изпуках кокалчетата на пръстите си и си поех дълбоко дъх. Приготвих оръжията, затичах се напред и заподскачах от платформа на платформа, готов за битка с първия си враг.

* * *

Холидей бе пресъздал съвсем точно всеки детайл от подземието с осем нива на Black Tiger. Започнах трудно и изгубих един живот още преди да отстраня първия си противник. Но после взех да се приспособявам към триизмерната версия на играта (и към това да я играя от първо лице) и накрая намерих ритъма си.

Продължавах напред, скачах от платформа на платформа нападах от въздуха. Отблъсквах безмилостните атаки на скелети, змии, мумии, минотаври и… да, точно така… на нинджи. Всеки враг, когото убивах, изпускаше купчинка „зени монети“, с които след това можех да си купя броня, оръжия и отвари от някой от брадатите мъдреци, които се срещаха от време на време на всяко ниво. (Тези… „мъдреци“ очевидно смятаха, че беше чудесна идея да разпънат сергиите си посред гъмжащо от чудовища подземие.)

Играта не даваше почивки и нямаше възможност за паузи. Щом влязох през портата, нямаше как просто да изляза от ОАЗИС. Системата нямаше да ми позволи. Дори да махнех визьора си, пак щях да остана включен към ОАЗИС. Единственият начин да изляза от другата страна на портата беше да изиграя играта докрай или да умра.

Успях да мина осемте нива за малко по-малко от три часа. Най-близката ми среща със смъртта бе по време на битката с последното чудовище — Черния дракон, който, естествено, изглеждаше точно като звяра на картината в кабинета на Анорак. Бях изгърмял всичките си допълнителни животи, а енергията ми бе почти на нула, но чрез непрекъснато движение успях да избегна огнения му дъх, като в същото време понижавах точките му за живот с постоянна канонада от хвърлени ками. Когато нанесох смъртоносния удар, драконът рухна в цифрова купчина прах пред очите ми.

Изпуснах дълга и уморена въздишка на облекчение.

Без какъвто и да било преход внезапно се озовах в игралната зала на боулинга пред автомата с Black Tiger. На екрана на машината бронираният варварин стоеше в героична поза. Под него се появи следният текст:

ТИ ВЪРНА МИРА И БЛАГОДЕНСТВИЕТО НА НАРОДА НИ.

БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЕРНИ ТИГРЕ!

ПОЗДРАВЯВАМЕ ТЕ ЗА СИЛАТА И МЪДРОСТТА!

Тогава се случи нещо странно — нещо, което никога не бе ставало, когато изигравах докрай оригиналната игра. Един от „мъдреците“ в подземието се появи на екрана, а от устата му излезе балонче като от комикс, в което се изписаха думите: „Благодаря, задължен съм ти. Приеми един гигантски робот в знак на благодарност“.

Под мъдреца се появи дълъг ред с икони на роботи, който се простираше хоризонтално по целия екран. Започнах да движа джойстика наляво и надясно и установих, че мога да си избера един от стотиците различни „гигантски роботи“. Когато маркирах някой от тях, на екрана до него се появяваше подробен списък с уменията и оръжията му.

Имаше няколко робота, които не ми бяха познати, но повечето бях виждал. Забелязах Гигантор, Транзър 3, Железния гигант, Черния ягуар, робота с глава на сфинкс от Джони Соко и летящият робот, играчките Шогун и много от механичните герои от анимационните сериали Макрос и Гъндам. Единайсет от иконите бяха сивкави с червен X върху тях, а роботите отдолу не се виждаха и не можеха да се маркират. Очевидно Соренто и останалите Шестици, преминали през портата преди мен, ги бяха избрали.

Стори ми се възможно да получа за награда истинско, функциониращо копие на робота, който щях да си избера, затова внимателно разгледах какво се предлагаше в търсене на най-силния и най-добре въоръжения сред тях. Но замръзнах на място, когато зърнах Леопардон — гигантския трансформиращ се робот, използван в Супайдамен, японската версия на Спайдърмен, излъчвана в Япония през 70-те години на XX в. Бях се натъкнал на сериала по време на проучванията си и се бях вманиачал по него. Затова не ме бе грижа дали Леопардон беше най-силният робот в списъка. Исках да взема именно него. Маркирах иконата и натиснах бутона за стрелба. Върху шкафа на играта се появи Леопардон като трийсетсантиметрова играчка. Грабнах робота и го прибрах в инвентара си. Върху него нямаше инструкции, а полето за описание на предмета бе празно. Щях да го разгледам внимателно, след като се върнех в крепостта си.

В този миг погледът ми бе привлечен от екрана на Black Tiger, където финалните надписи на играта започнаха да се изписват върху изображението на варварина, седнал на трон с прекрасна принцеса до себе си. Почтително изчетох имената на всички програмисти. Те до един бяха японци, с изключение на последното име: АДАПТАЦИЯ ЗА ОАЗИС: ДЖ. Д. ХОЛИДЕЙ.

След като надписите преминаха, мониторът стана черен за миг. После в центъра на екрана постепенно се появи познат символ — сияещ червен кръг с петолъчна звезда, вписана в него. Лъчовете на звездата нализаха извън очертанията на кръга. После се появи изображение на Кристалния ключ, което започна да се върти бавно в центъра на сияещата звезда.

Усетих приток на адреналин, защото разпознах червената звезда и знаех къде щеше да ме отведе.

Направих няколко снимки за всеки случай. Миг по-късно мониторът угасна и Black Tiger се стопи и се преобрази в портал, сияещ в нефритено по краищата. Изходът.

Нададох тържествуващ вик и скочих през вратата.