Даниъл Силва
Крадецът (8)

7.

Езерото Комо, Италия

В една фирма за доставка на химикали в промишления квартал на град Комо Габриел купи ацетон, етилов спирт, дестилирана вода, увеличителни очила, мензура и защитна маска. След това се отби в един магазин за пособия и материали за изобразително и приложно изкуство в центъра на града, откъдето взе дървени шпакли и пакет памук. Като се върна във вилата край езерото, карабинерът чакаше на входа с нови ръкавици и калцуни. Този път италианецът не повдигна въпроса за едночасово ограничение. Той видя, че Алон ще се забави.

— Няма да замърсите нищо, нали?

— Само белите си дробове — отвърна Габриел.

На горния етаж той извади платното от рамката му, подпря го на един стол и освети повърхността му с колкото се може повече светлина. След това смеси в мензурата равни количества ацетон, етилов спирт и дестилирана вода и си направи тампон, използвайки дървена шпакла и памук. Като работеше бързо, Алон отстрани новия лак и боя от малък правоъгълен участък — около пет на три сантиметра — в долния ляв ъгъл на платното. Реставраторите наричаха тази техника „отваряне на прозорец“. Обикновено това се правеше, за да се провери силата и ефикасността на разтворителя. В този случай обаче Габриел отваряше прозорец, за да отстрани повърхностните слоеве на картината и да види какво се крие отдолу. Това, което откри, бяха пищните дипли на пурпурни одежди. Очевидно под перящите на двора три холандски перачки имаше непокътната живопис — картина, която според Алон бе излязла под четката на истински стар майстор със значителен талант.

Той бързо отвори още три прозореца: един в долния десен ъгъл на платното и още два в горната част. В долния десен ъгъл разкри допълнителна тъкан — по-тъмна и не толкова ясно различима, но в горния десен ъгъл платното бе почти черно. В горния ляв ъгъл Габриел откри жълтеникавокафява римска арка, която изглеждаше така, сякаш е част от архитектурен фон. Четирите отворени прозорци му дадоха груба представа как са разположени фигурите върху платното. И нещо по-важно: те му подсказаха, че по всяка вероятност картината е дело на италиански художник, а не на представител на холандската или фламандската живописна школа.

Алон отвори още един, пети, прозорец на няколко сантиметра под римската арка и разкри темето на оплешивяващ мъж. Като го разшири, се показаха основата на носа и очите, гледащи право в зрителя. След това той отвори прозорец малко по-вдясно и откри бледо, озарено от светлина чело на млада жена. Като разшири и този прозорец, видя две сведени очи. После поетапно се появиха издължен нос, малки червени устни и деликатна брадичка. След още една минута работа Габриел разкри протегнатата ръка на дете. Мъж, жена, дете… той разгледа внимателно детската ръка, и по-специално начина, по който палецът и показалецът докосваха брадичката на жената. Позата му бе позната. Маниерът на рисуване — също.

Алон прекоси салона, влезе в кабинета на Джак Брадшоу, включи компютъра и отиде на уебсайта на регистъра за изгубени произведения на изкуството — най-голямата частна база данни за откраднати, изчезнали и плячкосани художествени творби. След като натисна няколко клавиша, на екрана се появи снимката на картина — същата картина, която сега бе подпряна на стола в стаята от другата страна на коридора. Под снимката имаше кратко описание:

„Светото семейство“, маслени бои върху платно, Пармиджанино (1503–1540), открадната от лабораторията за реставрация и консервация в старата болница „Санто Спирито“ в Рим, 31 юли 2004 г.

Арт отрядът търсеше изчезналата картина повече от десетилетие. И сега Габриел я бе намерил във вилата на мъртвия англичанин, скрита под копие на холандско платно от Вилем Калф. Той започна да набира номера на генерал Ферари, но спря. „Където има една — помисли си, — със сигурност ще има и други.“ Алон стана от бюрото на мъртвеца и се зае да търси.

* * *

Габриел намери в хранилището още две картини, които бяха изцяло черни, когато ги изложи на ултравиолетова светлина. Едната бе от холандската школа и изобразяваше крайбрежен пейзаж, напомнящ творба на Симон де Влигер, другата бе ваза с цветя и изглеждаше като копие на картина от виенския художник Йохан Баптист Дрекслер. Алон започна да отваря прозорци.

Потапяне, завъртане, изхвърляне…

Дебелостволо дърво на фона на осеяно с перести облаци небе, гънките на пола, разстлана върху ливада, голият хълбок на пълна жена.

Потапяне, завъртане, изхвърляне…

Участък от синьо-зелен фон, блуза на цветя, големи сънливи очи над розова буза.

Габриел разпозна и двете картини. Той седна пред компютъра и се върна на уебсайта на регистъра за изгубени произведения на изкуството. След няколко натискания на клавишите на екрана се появи снимка на картина:

„Млади жени на село“, маслени бои върху платно, Пиер-Огюст Реноар (1841–1919), 41,65 х 50 см, изчезнала на 13 март 1981 г. от музея в Баньол сюр Сез, Гар, Франция. Прогнозна настояща стойност: неизвестна.

Още натискане на клавиши, друга картина, друга история на липсваща творба:

„Портрет на жена“, маслени бои върху платно, Густав Климт (1862–1918), 82,8 х 54,8 см, изчезнала на 18 февруари 1997 г. от галерия „Ричи Оди“, Пиаченца, Италия. Прогнозна настояща стойност: 4 милиона щатски долара.

Алон постави творбите на Реноар и Климт до тази на Пармиджанино, направи им една снимка с мобилния си телефон и бързо я изпрати в Двореца. Генерал Ферари му звънна след тридесет секунди. Помощта бе на път.

* * *

Габриел занесе трите картини на долния етаж и ги подпря на един от диваните в големия салон. Пармиджанино, Реноар, Климт… Три изчезнали картини на трима видни художници, и трите скрити под копия на по-незначителни творби. Независимо от това, копията бяха с изключително високо качество. „Те са дело на майстор фалшификатор — помисли си Габриел. — Може би дори на реставратор.“ Но защо да си създаваш главоболия да поръчваш копие, за да скриеш открадната творба? Очевидно Джак Брадшоу бе свързан със сложна мрежа, която се занимаваше с крадени и контрабандни произведения на изкуството. „Където има три — помисли си Алон, гледайки картините, — ще има и повече. Много повече.“

Той взе една от снимките на младия Джак. Биографията му звучеше като нещо от едно отминало време. Получил образование в Итън и Оксфорд, говорещ свободно арабски и персийски, Брадшоу бил изпратен по света, за да изпълнява заповедите на една някога могъща империя, изпаднала в краен упадък. Може би е бил обикновен дипломат, служител, който е издавал визи или е подпечатвал паспорти, който е пишел дълбокомислени телеграми, които никой не си е правел труда да прочете. Или пък е бил нещо съвсем различно. Габриел познаваше един мъж в Лондон, който можеше да облече в плът скелета на съмнително тънката биография на Джак Брадшоу. Истината нямаше да бъде без цена. В шпионажа тя рядко бе безплатна.

Той остави настрана снимката и използва мобилния си телефон, за да си резервира място за сутрешния полет до летище „Хийтроу“. После взе листчето, на което бе записал номера от регистъра за пропуснати повиквания на телефона на Брадшоу. 6215 845…

Отец Марко е на телефона. С какво мога да ви помогна?

Габриел отново набра номера, но този път никой не отговори. След това той неохотно го изпрати по сигурната линия на Оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ и поиска рутинна проверка. Десет минути по-късно дойде и отговорът: 6215 845 беше непубликуван номер, намиращ се в енорията на църквата „Сан Джовани Еванджелиста“ в селището Бриено, което бе разположено на няколко километра нагоре по брега на езерото.

Алон извади листчето, намирало се най-отгоре на кубчето с листчета за съобщения на Джак Брадшоу в нощта на убийството му. Като го наклони към лампата, той внимателно разгледа вдлъбнатините, оставени от автоматичната писалка на Джак. После извади молив от най-горното чекмедже на писалището и задраска леко с графита по повърхността, докато на черния фон се очертаха написани редове. Повечето от тях бяха неразбираема бъркотия, сред която открои числата 4 и 8 и буквите К, В и О. Все пак в долната част на листчето една дума бе ясно различима:

Самир.