Даниъл Силва
Крадецът (64)

Бележки на автора

„Крадецът“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са продукт на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с действителни лица, били те живи или мъртви, с търговски предприятия, компании, събития или места е напълно случайна.

В сестиера Дорсодуро наистина има църква „Сан Себастиано“ — тя е осветена през 1562 г. и се смята за една от петте големи оброчни^[1] църкви във Венеция — и картината на главния й олтар „Дева Мария с Младенеца в небесна слава със светци“ от Веронезе е описана точно. Посетителите на града напразно ще търсят реставраторската фирма на Франческо Тиеполо и няма да намерят равин Дзоли в старото еврейско гето. На улица „Наркис“ в Йерусалим има няколко малки жилищни сгради от пясъчник, но доколкото ми е известно, в никоя от тях не живее човек на име Габриел Алон. Седалището на израелските тайни служби вече не се намира на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Предпочетох да запазя там седалището на моята измислена служба — отчасти защото винаги съм харесвал името на улицата.

Има много прекрасни антикварни магазини и художествени галерии на улица „Мироменил“ в Париж, но „Научни антики“ не е сред тях. Морис Дюран вече се появи в три от романите за Габриел Алон и въпреки това той все още не съществува реално, нито съучастникът му от престъпния свят на Марсилия Паскал Рамо. Подразделението на карабинерите за защита на паметниците на културата, по-известно като Арт отряда, наистина се помещава в елегантен дворец на римския площад „Сант Игнацио“. Негов началник е способният Мариано Моса, а не едноокият Чезаре Ферари. Поднасям моите най-искрени извинения на Националния музей „Винсент ван Гог“ в Амстердам за заемането на „Слънчогледи“ от неговата великолепна колекция, но понякога най-добрият начин да се намери някой откраднат шедьовър е да се открадне друг такъв.

В Бриено, Италия, няма църква на име „Сан Джовани Еванджелиста“. Следователно великолепната творба „Рождество“ на Караваджо, открадната от църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо през октомври 1969 г., не би могла да бъде открита да виси в нейния олтар, скрита под „Разпятие“, нарисувано в стила на Гуидо Рени. Разказът за бурния живот на Караваджо, съдържащ се в „Крадецът“, е изцяло фактологичен, въпреки че някои хора може да не са съгласни с избора, който съм направил, по отношение на датите и подробностите за определени събития, понеже те са се случили преди четири века и в резултат на това могат свободно да се интерпретират. Дори и днес точните обстоятелства около смъртта на Караваджо са забулени в мистерия. Същото се отнася и за местонахождението на картината му „Рождество Христово“. С всяка изминала година шансовете да бъде намерено това голямо платно непокътнато стават все по-малки. Последиците от неговата загуба не са преувеличени. Караваджо е живял само тридесет и девет години и е оставил почти сто творби, които категорично могат да бъдат приписани на неговата майсторска четка. Изчезването дори на една-единствена картина ще остави празнота в Западния културен канон, която никога не би могла да бъде запълнена.

Не съществува регистрирана в Люксембург фирма, наречена „Ел Икс Ар Инвестмънтс“, нито в Линц, Австрия, има частна финансова институция Банка Вебер АД. Преди австрийските банки бяха сред най-дискретните институции в света, бяха по-дискретни дори от швейцарските. Но през май 2013 г., под натиска на Европейския съюз и Съединените американски щати, австрийските банки се съгласиха да започнат да споделят информация относно техните вложители с данъчните власти на други страни. За добро или зло, институции като Банка Вебер — семейни банки в бутиков стил, които обслужват много богатите — бързо се превръщат в изчезнал вид. Докато пишех тази книга, списъкът на швейцарските частни банки се сви до едва 148 институции, като се очаква с по-нататъшно консолидиране и натиск този брой да се намали още повече. Очевидно дните на гномите^[2] изглеждат преброени, тъй като американското и европейските правителства предприемат все по-агресивни мерки за борба с укриването на данъци.

Наистина през 1982 г. имаше клане в сирийския град Хама и използвайки множество източници, аз се опитах да пресъздам точно неговия ужас. Човекът, наредил да бъде разрушен градът и да бъдат убити повече от двадесет хиляди негови жители, не беше безименният диктатор от „Крадецът“. Той беше Хафез Асад, президентът на Сирия от 1970 г. до смъртта му през 2000 г., когато средният му син, специализиралият в Лондон Башар, пое управлението на държавата. Имаше някои експерти по въпросите на Близкия изток, които смятаха Башар за реформатор. Но през март 2011 г., когато така наречената Арабска пролет най-накрая стигна до Сирия, той отговори със зверства, включващи използването на отровен газ срещу жени и деца.

В сирийската гражданска война бяха убити повече от 150 000 души, а други два милиона останаха без дом или избягаха в съседните страни, предимно в Ливан, Йордания и Турция. Скоро се очаква броят на живеещите като бежанци сирийци да надмине четири милиона, което ще ги направи най-голямото бежанско население в света. Такова е наследството на четири и половина десетилетия управление на семейство Асад. Ако кланетата и преселението продължат с бързи темпове, един прекрасен ден Асад може да се окаже управник на страна без поданици.

Но защо семейство Асад продължават да водят война, когато по-голямата част от техния народ явно не иска да има нищо общо с тях? И защо е това безсрамно незачитане на цивилизованите норми? Със сигурност това поведение трябва да има нещо общо с парите. „Това е типичен семеен бизнес — каза пред Си Ен Би Си през септември 2013 г. международният корпоративен следовател и специалист по възстановяване на активи Джулс Крол. — Само дето семейният бизнес е една страна.“ Публикуваните оценки за богатството на семейство Асад варират в голям диапазон. Според сведенията Башар притежава над 1 милиард долара, макар че експерти изчисляват общия размер на семейното богатство на 25 милиарда долара. Случаят с Египет е показателен. Бившият президент Хосни Мубарак, възползвал се повече от тридесет години от американската политика за данъчни облекчения, по настоящи оценки е придобил богатство от около 70 милиарда щатски долара, и то в страна, където средният гражданин продължава да живее само с осем долара на ден.

Една малка част от активите на сирийския режим бяха замразени от САЩ и техните европейски съюзници, но милиарди долари остават старателно скрити. Докато пишех този роман, специалисти по издирване на скрити активи се занимаваха с търсенето на тези пари. С това се занимаваше и вашингтонският адвокат Стивън Пърлс, който представлява жертвите на сирийския спонсориран тероризъм. Експертите са единодушни, че „ловците“ на активи вероятно ще се нуждаят от помощта на вътрешен човек от корпорация „Асад“, за да се увенчаят с успех усилията им. Може би този човек е купил дял в малка частна банка в Австрия. И може би там някоя смела млада жена, дете на Хама, следи всеки негов ход.