Даниъл Силва
Крадецът (59)

58.

Венеция

През следващите девет дни светът на изкуството се въртеше гладко на своята позлатена ос в блажено неведение за изгубените съкровища, които скоро щяха да потекат към него. След това, в един зноен следобед в началото на август, административният директор на националния музей „Винсент ван Гог“ обяви, че картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, отново е у дома. Той отказа да съобщи точно къде е бил намерен липсващият шедьовър, макар че по-късно щеше да излезе наяве, че картината е била оставена в една хотелска стая в Амстердам. Тя изобщо не бе пострадала по време на продължителния си престой в плен. По думите на директора, картината дори изглеждала по-добре, отколкото по времето, когато била открадната. Шефът на холандската полиция публично си приписа заслугите за нейното връщане, въпреки че нямаше нищо общо с това. Джулиан Ишърууд, председател на Комитета за защита на изкуството, направи хиперболично изявление в Лондон, като нарече събитието „велик ден за цялото човечество и всичко достойно и красиво в този свят“. Същата вечер той бе забелязан на обичайната си маса в ресторант „Грийнс“ в компанията на Аманда Клифтън от „Сотбис“. Всички присъстващи по-късно щяха да кажат, че лицето й е изразявало възхищение. Според думите им Оливър Димбълби изгарял от ревност.

Само Джулиан Ишърууд — тайният помощник на шпиони, и по-специално на един шпионин, знаеше, че ще се появят още съкровища. Измина още една седмица — достатъчно дълго време, както се каза по-късно, за да премине еуфорията около „Слънчогледи“. След това, в една кремава сграда в центъра на Рим, генерал Чезаре Ферари от Арт отряда представи три отдавна изчезнали картини, които сега бяха намерени: „Светото семейство“ на Пармиджанино, „Млади жени на село“ на Реноар и „Портрет на жена“ на Климт. Но генералът не бе приключил. Той обяви също, че са открити „Плажът в Пурвил“ на Моне и „Жена с ветрило“ на Модиляни, заедно с творби на Матис, Дега, Пикасо, Рембранд, Сезан, Делакроа, както и произведение, което може да е, или да не е на Тициан.

Пресконференцията бе проведена с целия хъс и драматизъм, с които бе известен генерал Ферари, и все пак тя бе най-забележителна с това, което не каза италианският детектив, издирващ произведения на изкуството — къде и как беше намерена всяка отделна творба. Той намекна, че съществува голяма и много сложно организирана мрежа от крадци, контрабандисти и укриватели на крадени вещи и подсказа, че ще се появят още картини. След това, криейки се зад продължаващото разследване, генералът тръгна към вратата, спирайки, колкото да се справи със задължителния въпрос за перспективите да бъде намерена цел номер едно на Арт отряда — „Рождество Христово със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо.

— Човек мрази да използва думата никога — каза той печално и след това излезе.

Събитията в Амстердам и Рим бяха в рязък контраст с новините от Австрия, където властите се опитваха да решат различен вид загадка: изчезването на двама души — мъж в началото на петдесетте години и жена на тридесет и девет, от древния крайдунавски търговски град Линц. Мъжът беше Уалид ал Сидики, миноритарен партньор в малка частна банка. Жената беше Джихан Наваз, акаунт мениджърът на банката. Фактът, че двамата имаха сирийски произход, както и действията на Джихан в деня на изчезването й, породиха спекулации за извършени измами. Според властите тя бе пътувала от Линц до Женева, където охранителните камери на хотел „Метропол“ я бяха заснели да влиза в стаята на Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи на Сирия и близък сътрудник и съветник на президента на страната. Това неминуемо доведе до предположението, че госпожица Наваз е агент на правителството на Сирия, нещо повече: едно някога реномирано немско списание публикува дълга статия, в която я обвиняваше, че е шпионин на сирийското разузнаване. Публикацията претърпя фиаско два дни по-късно, когато един роднина от Хамбург призна, че германският имиграционен формуляр на изчезналата жена не е попълнен съвсем точно. Тя не била родена в Дамаск, както било заявено преди това, а в град Хама, където през февруари 1982 г. силите на режима били изклали цялото й семейство. „Джихан Наваз не е агент на режима — заяви роднината й, — а негов яростен противник.“

Разкритието бързо породи хипотезата, че Джихан Наваз е работила не за сирийското правителство, а за някоя западна разузнавателна служба. Теорията набра сила, когато в пресата постепенно изтекоха допълнителни биографични данни за изчезналия й работодател, информация, която предполагаше, че е бил замесен в прикриването и управлението на финансови средства на сирийския управник. После се появи доклад от уважавана фирма за компютърна сигурност относно поредица от финансови трансакции, които бе открила по време на рутинно наблюдение на интернет. Изглеждаше, че няколко милиарда долара са били изтеглени от изтъкнати банки по целия свят и прехвърлени на едно място за необичайно кратък период от време. Фирмата така и не успя да изчисли точния размер на въпросните капитали, нито да определи самоличността на отговорните лица. Обаче тя успя да открие следи от определен код, разпръснати по целия свят. Всички, които анализираха този код, бяха шокирани от неговата сложност. По думите им това не беше работа на обикновени хакери, а на професионалисти, работещи за някое правителство. Един от експертите го сравни с компютърния червей „Стъкснет“, който бе вкаран в компютърната мрежа на иранската програма за ядрени оръжия.

Точно тогава нежеланата светлина на прожекторите попадна върху разузнавателната служба, чиято щабквартира се помещаваше в една анонимна административна сграда в Тел Авив. Експертите виждаха там неопровержим потенциал за подобен акт, перфектна връзка между способности и мотив — и за пръв път те бяха прави. Но никой от тях никога не свърза подозрителното движение на капитали с неотдавнашното намиране на няколко откраднати шедьовъра, нито с мъжа със среден ръст и телосложение — слънцето сред рой малки звезди, който се върна в една църква във Венеция през третата сряда на август. Дървената платформа на върха на скелето му беше точно както я бе оставил няколко месеца по-рано: флакони с химикали, памучни тампони, връзка дървени шпакли, увеличителни очила, две мощни халогенни лампи. Той мушна една касета със запис на „Бохеми“ в изцапания с боя портативен стереокасетофон и започна да работи. Потапяне, завъртане, изхвърляне… Потапяне, завъртане, изхвърляне…

* * *

Имаше дни, в които гореше от нетърпение да приключи, и дни, в които се надяваше работата му никога да не свършва. Променливото му душевно състояние се проявяваше и пред платното. Понякога той работеше бавно като Веронезе, друг път — с безразсъдната бързина на Винсент ван Гог, сякаш се опитваше да улови същността на своя сюжет, преди тя да избледнее и изчезне. За щастие нямаше свидетели на резките промени в настроението му. Останалите членове на екипа бяха завършили работата си по време на дългото му отсъствие. Той беше сам в храма на друга вяра, на друг народ.

Операцията рядко напускаше мислите му задълго. Той я виждаше в съзнанието си като цикъл от натюрморти, пейзажи, портрети: загиналия шпионин, крадеца на предмети на изкуството, наемния убиец, детето на Хама, пишещо името му върху повърхността на езерото. Младата жена за осем милиарда долара… Габриел нито веднъж не съжали за решението си да се откаже от парите в замяна на свободата й. Парите можеха да се спечелят и загубят, можеха да бъдат намерени и замразени. Но Джихан Наваз — единственият оцелял член на едно избито семейство, бе незаменима. Тя бе оригинал. Тя беше шедьовър.

Беше планирано църквата „Сан Себастиано“ да бъде отворена отново за посещение на първи октомври, което означаваше, че Габриел нямаше друг избор, освен да работи без прекъсване от сутрин до здрач. През повечето дни Франческо Тиеполо се отбиваше по обяд с торбичка кифлички и термос с прясно кафе. Ако беше във великодушно настроение, Алон му позволяваше да порисува малко, но повечето дни италианецът просто надзърташе над рамото му и го молеше да работи по-бързо. Освен това той неизменно разпитваше деликатно Габриел за плановете му за бъдещето.

— На път сме да получим поръчка за нещо хубаво — каза Франческо един следобед, докато в града вилнееше гръмотевична буря. — За нещо значимо.

— Колко значимо? — попита Алон.

— Нямам право да ти кажа.

— Църква ли е или училище?

— Църква — отговори Тиеполо. — И в олтарната картина се съдържа твоето име.

Габриел се усмихна и продължи да рисува мълчаливо.

— Не се ли изкушаваш поне?

— Време е да се прибера вкъщи, Франческо.

— Това е твоят дом — отговори Тиеполо. — Трябва да отгледаш децата си тук, във Венеция. А когато умреш, ще те погребем под някой кипарис в гробището на църквата „Сан Микеле“.

— Не съм толкова стар, Франческо.

— Не си и толкова млад.

— Нямаш ли си някое по-добро занимание? — попита Алон, като прехвърли четката от дясната в лявата си ръка.

— Не — отвърна с усмивка Тиеполо. — Кое занимание би било по-хубаво от това да те гледам как рисуваш?

Дните бяха все още топли и въздухът бе натежал от влага, но вечерният бриз от лагуната правеше града поносим. Габриел вземаше Киара от офиса й и я водеше на вечеря. До средата на септември тя бе влязла в шестия месец и вече бе невъзможно да се опази в тайна бременността й от останалата част на малката, но бъбрива еврейска общност във Венеция. Според Алон тя никога не бе изглеждала толкова красива. Кожата й блестеше, очите й искряха като златен прах и дори когато се чувстваше неразположена, Киара сякаш не бе способна на друго, освен да се усмихва широко. Тя беше планиращ човек по природа, човек, който винаги изготвя списъци, и всяка вечер по време на вечеря не спираше да говори за всички неща, които трябваше да направят. Те бяха решили да останат във Венеция до последната седмица на октомври или най-късно до първата седмица на ноември. След това щяха да се върнат в Йерусалим, за да подготвят апартамента на улица „Наркис“ за раждането на децата.

— Те ще имат нужда от имена, нали знаеш — каза Габриел една вечер, докато се разхождаха по здрач по крайбрежната алея „Дзатере“.

— Майка ти е имала хубаво име.

— Така е — отвърна той, — но Ирене не е много подходящо име за момче.

— Тогава може би трябва да кръстим момичето Ирене.

— Добра идея.

— А момчето?

Габриел остана мълчалив. Беше твърде рано да започнат да избират име за момчето.

— Тази сутрин говорих с Ари — каза Киара след малко. — Както можеш да предположиш, той очаква с нетърпение да се върнем у дома.

— Каза ли му, че трябва първо да завърша картината на Веронезе?

— Казах му.

— И?

— Ари не разбира защо една олтарна картина трябва да ви държи разделени в момент като този.

— Защото тази олтарна картина може да е последната, която ще реставрирам.

— Може би — каза Киара.

Те продължиха да вървят, потънали в мълчание. После Алон попита:

— Как ти звучеше?

— Ари ли?

Той кимна утвърдително.

— Всъщност не много добре. — Тя го погледна сериозно и попита: — Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Синядората ми каза, че не му остава много време.

— Каза ли ти нещо друго, което трябва да знам?

— Да — отвърна Габриел. — Каза ми, че краят му наближава.

Настъпи краят на септември, а Алон безнадеждно изоставаше от графика. Тиеполо любезно му предложи малка отсрочка, но Габриел упорито отказа — не искаше последната реставрация в любимия му град на водата и картините да бъде запомнена единствено защото не е успял да я завърши в рамките на определения срок. И така той се барикадира в църквата, без да отвлича с нищо вниманието си, и работеше с енергия и бързина, които не бе смятал за възможни. Алон ретушира Дева Мария и Младенеца за един ден и следобеда на последния ден възстанови лицето на едно къдрокосо ангелче, което се взираше от един небесен облак към земните страдания долу. Ангелчето приличаше твърде много на Дани и както работеше, Габриел тихо заплака. Когато приключи, той избърса четките и лицето си и застана неподвижно пред извисяващото се платно с ръка на брадичката, леко наклонил глава на една страна.

— Готова ли е? — попита Франческо Тиеполо, който го наблюдаваше от основата на скелето.

— Да — отвърна Алон. — Мисля, че е готова.