Даниъл Силва
Крадецът (57)

56.

Анси, Франция

Габриел и Ели Лавон предприеха едно последно съвместно пътуване — Алон бе зад волана, Лавон — на пасажерската седалка до него, изнервен и притеснен, както обикновено. Те се отправиха на запад, пресичайки френската граница, после — на юг през провинция Горна Савоя към град Анси. Когато пристигнаха, беше почти привечер; Габриел остави Ели близо до префектурата и паркира колата до църквата „Свети Франциск Салски“. Красивата бяла сграда на брега на река Тю му напомни за църквата „Сан Себастиано“ във Венеция. Той надникна вътре, чудейки се дали ще види някой реставратор да стои сам пред творба на Веронезе, а след това отиде до близкото кафене, наречено Бар „Савоя“. Заведението бе съвсем обикновено, с просто меню и няколко маси, подредени под тента в цвят бордо. На една от масите седеше Кристофър Келър. Той отново носеше пищната руса перука и очилата със синкави стъкла на Питър Рътлидж — умелия крадец на предмети на изкуството, който никога не бе съществувал. Габриел седна срещу него, сложи своя блекбъри на масата и когато сервитьорът най-сетне дойде, си поръча едно кафе еспресо.

— Трябва да призная — каза Келър след малко, — че не очаквах тази операция да свърши по този начин.

— А ти как се надяваше да свърши, Кристофър?

— Като намериш картината на Караваджо, разбира се.

— Не можем да имаме всичко. Освен това аз открих нещо много по-добро от Караваджо. И също така по-ценно.

— Джихан?

Алон кимна утвърдително.

— Момичето, струващо осем милиарда долара — промърмори Келър.

— Осем милиарда и двеста хиляди милиона — поправи го Габриел. — Но кой ти брои?

— Нямаш ли някакви колебания?

— За какво?

— Да сключиш сделката.

— Никакви.

Точно тогава Ели Лавон мина край тях и се присъедини към Яков в съседното кафене. Михаил и Йоси бяха паркирали в една тясна уличка на име „Грьонет“. Одед наблюдаваше колата от една маса в задължителното заведение за дюнери.

— Те са добри момчета — каза Келър, като огледа площада. — Всички до един. Вината не е тяхна. Ти проведе добра операция в Линц, Габриел. Нещо трябва да се е объркало накрая.

В отговор Алон само погледна своето блекбъри.

— Къде е той? — попита Кристофър.

— На километър и половина северно от града и приближава.

— Мисля, че това ще ми достави удоволствие.

— Нещо ми подсказва, че Уалид няма да се чувства по същия начин.

Габриел върна блекбърито на масата, погледна Келър и се усмихна.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това — каза той.

— Всъщност аз не бих го пропуснал за нищо на света.

— Може би все пак има надежда за теб, Кристофър. Този път ти действително успя да не убиеш никого.

— Сигурен ли си, че не сме убили някого?

— Все още не.

Алон отново погледна екрана на блекбърито. Мигащата червена светлинка се бе преместила в пределите на Анси.

— Все още ли се движи в нашата посока? — поинтересува се Келър.

Габриел кимна утвърдително.

— Може би трябва да ме оставиш аз да водя преговорите.

— Защо да го правя?

— Защото може да не е добра идея да им позволиш да видят лицето ти. В крайна сметка — добави Келър — до този момент те не знаят, че Службата е замесена по някакъв начин.

— Освен ако не са изтръгнали информацията от Джихан.

Келър запази мълчание.

— Оценявам предложението ти, Кристофър, но това е нещо, което трябва да свърша сам. Нещо повече — добави Габриел, — искам Малкия касапин и неговите поддръжници да знаят, че аз стоя зад операцията. Нещо ми подсказва, че това ще улесни работата ми, когато поема управлението на Службата.

— Наистина ли ще го направиш?

— Нямам кой знае какъв избор по въпроса.

— Всички ние избираме живота, който водим. — Келър замълча, после добави: — Дори и аз.

Алон не отговори нищо и между тях се възцари тишина.

— Моето предложение все още е в сила — каза той накрая.

— Да работя за теб в Службата ли?

— Не — отвърна Габриел. — Може да работиш за Греъм Сиймор в МИ-6. Той ще ти даде нова самоличност, нов живот. Можеш да се върнеш у дома. И най-важното: можеш да кажеш на родителите си, че още си жив. Това, което си им причинил, е ужасно. Ако не те харесвах толкова много, щях да си помисля, че си истински…

— Мислиш ли, че може да стане? — прекъсна го с въпрос Келър.

— Кое?

— Аз да бъда служител на МИ-6.

— Защо да не стане?

— Харесва ми да живея в Корсика.

— Тогава си запази вилата там.

— Заплащането няма да е чак толкова добро.

— Така е — съгласи се Алон, — но ти вече имаш достатъчно много пари.

— Това ще бъде голяма промяна.

— Понякога промяната е хубаво нещо.

Келър се замисли за миг.

— Знаеш ли, никога не ми е доставяло удоволствие да убивам хора. Това е просто нещо, в което съм добър.

— Знам точно как се чувстваш, Кристофър. — Габриел отново погледна екрана на блекбърито си.

— Къде е той?

— Близо — отвърна Алон. — Много близо.

— Къде? — повтори въпроса си Келър.

Габриел кимна към улица „Грьонет“.

— Ето там.