Даниъл Силва
Крадецът (53)

52.

Хотел „Метропол“, Женева

Тя почука леко, като че ли твърде леко, защото в продължение на няколко дълги секунди никой не отговори. След това вратата се открехна няколко сантиметра и две тъмни очи я огледаха предпазливо над предпазната верига. Очите принадлежаха на друг охранител. Той приличаше повече на шофьора на Джихан, отколкото на неумолимия господин Омари, беше млад, безупречно сресан и облечен — убиец в прилична обвивка. В антрето охранителят претърси дамската й чанта, за да се увери, че не носи пистолет или самоубийствен колан. После я покани да го последва в хола на луксозния апартамент. Там имаше още четирима охранители като него, застанали в различните краища на помещението, а на дивана седеше Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи, бивш офицер от Мухабарат, приятел и доверен съветник на управника. Той държеше чаша с чинийка в едната си ръка и клатеше глава на нещо, което репортер на „Ал Джазира“ казваше по телевизията. На дивана около него и на масичката за кафе лежаха разпръснати множество папки. Джихан можеше само да се чуди какво ли съдържаха те. Становища относно предстоящите мирни преговори? Отчет за последните победи на бойното поле? Списък на поредните загинали представители на опозицията? Най-сетне Кемел ал Фарук извърна леко глава и с кимване я покани да седне. Той нито се изправи, нито й подаде ръка. Хората като него бяха прекалено могъщи, за да се тревожат за добрите обноски.

— За първи път ли сте в Женева? — попита той.

— Не — отвърна тя.

— Идвали сте тук и преди от името на господин Ал Сидики ли?

— Всъщност идвала съм на почивка.

— Кога сте били тук на почивка, Джихан? — Той внезапно се усмихна и попита: — Мога ли да ви наричам Джихан?

— Разбира се, господин Ал Фарук.

Усмивката му се стопи и той отново попита за подробности около почивката й в Женева.

— Идвала съм като дете — отговори тя — и наистина не си спомням много за пребиваването си.

— Господин Ал Сидики ми каза, че сте били отгледана в Хамбург.

Джихан кимна утвърдително.

— Това е една от най-големите трагедии на нашата страна — голямата сирийска диаспора. Колко от нас са разпръснати по четирите краища на света? Десет милиона? Петнадесет милиона? Ако само можеха да се върнат у дома! Сирийската нация щеше да бъде наистина велика.

Искаше й се да му обясни, че диаспората никога няма да се върне, докато хора като него управляват страната. Вместо това тя кимна замислено, сякаш в думите му се криеше велико прозрение. Ал Фарук седеше по маниера на бащата на владетеля — стъпил с цяло ходило на пода и с длани на коленете. Подстриганата му коса имаше червеникав оттенък, както и старателно подрязаната му брада. С ушития си по поръчка костюм и вратовръзка със стегнат възел той почти можеше да мине за истински дипломат, а не за човек, който разпъва противниците си за забавление и отмора.

— Ще пиете ли едно кафе? — попита Ал Фарук, като че ли внезапно осъзнал лошите си маниери.

— Не, благодаря — отговори тя.

— Може би ще хапнете нещо?

— Беше ми казано да взема документите и да си тръгна, господин Ал Фарук.

— Ах, да, документите. — Той сложи ръка върху един кафяв плик, който лежеше до него на дивана. — Хареса ли ви да растете в Хамбург, Джихан?

— Да, предполагам, че ми е харесало.

— Там е имало и много други сирийци, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Врагове на сирийското правителство?

— Не знам.

По усмивката му си пролича, че не й вярва напълно.

— Живели сте на Мариенщрасе, нали така?

— Откъде знаете това?

— Сега времената са трудни — каза Ал Фарук след малко, сякаш Сирия преживяваше период на лоши климатични условия. — Моите охранители ми казаха, че сте родена в Дамаск.

— Вярно е.

— През 1976 година.

Джихан бавно кимна.

— Също трудни времена — каза той. — Тогава спасихме Сирия от екстремистите, ще я спасим и сега. — Ал Фарук я изгледа за миг. — Искате правителството да победи в тази война, нали, Джихан?

Младата жена вдигна леко брадичка и го погледна право в очите.

— Искам мир за страната ни.

— Ние всички искаме мир — каза той, — но е невъзможно да се сключи мир с чудовища.

— Напълно съм съгласна с това, господин Ал Фарук.

Той се усмихна и сложи плика на масичката пред нея.

— Колко време има до вашия полет? — попита Ал Фарук.

Джихан погледна часовника си и отвърна:

— Час и половина.

— Наистина ли няма да пиете кафе?

— Не, благодаря ви, господин Ал Фарук — отвърна тя превзето.

— А какво ще кажете за някаква храна?

Тя се насили да се усмихне.

— Ще хапна нещо в самолета.

* * *

В продължение на няколко минути в тази прекрасна понеделнична сутрин в Женева изглеждаше, че великолепният стар хотел „Метропол“ е център на цивилизования свят. Черни автомобили пристигаха и заминаваха пред неговия вход, прошарени дипломати и банкери влизаха и излизаха през вратите му. Един известен журналист от Би Би Си използва хотела като фон за своя репортаж на живо. Група протестиращи крещяха срещу управата му, задето допуска убийци да спят спокойно под неговия покрив.

В самия хотел всичко беше тиха лудница. След краткото си посещение до третия етаж Яков се бе възползвал от последната свободна маса в Огледалния бар и се взираше в асансьорите, сърбайки чаша хладно еспресо. В единадесет часа и четиридесет минути вратите на единия от тях се отвориха и внезапно се появи Джихан. Когато бе влязла в хотела няколко минути по-рано, тя носеше чантата си на дясното рамо. Сега чантата бе преметната на лявото й рамо. Това беше предварително уговорен знак. Лявото рамо означаваше, че е взела документите. То означаваше също, че е в безопасност. Яков бързо се обади по радиостанцията на Габриел за указания. Алон му каза да я остави да върви.

Екипът бе обградил хотела от четири страни, но никой не си беше направил труда да осигури визуално покритие. Това нямаше значение, защото когато Джихан излезе от предния вход, тя бе заснета от камерата на Би Би Си. Снимката, която се излъчи в целия свят и се съхранява и до днес в дигиталните архиви на телевизионния оператор, бе последната, която й бе направена. Лицето й изглеждаше спокойно и непоколебимо, походката й беше бърза и решителна. Тя спря, сякаш объркана кой от мерцедесите седан, паркирани пред хотела, е нейният. Тогава един около тридесет и пет годишен мъж й помаха и тя се скри от поглед, настанявайки се на задната седалка на колата. Преди да седне зад волана, тридесет и пет годишният мъж погледна към горните етажи на хотела. Колата се отдели от тротоара и детето на Хама изчезна.

* * *

Сред многото аспекти на заминаването на Джихан, които не бяха уловени от камерата на Би Би Си, бе сребристият автомобил „Тойота“ седан, който я последва. Обаче Кемел ал Фарук забеляза колата, защото в този момент стоеше на прозореца на стаята си на третия етаж на хотела. Бивш офицер от разузнаването, той не можа да не се възхити на начина, по който водачът на тойотата се включи в трафика без никаква припряност или настойчивост. Той беше професионалист, Кемел ал Фарук бе сигурен в това.

Той извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер и промърмори няколко кодирани думи, които информираха човека в другия край на линията, че го следят. След това Ал Фарук прекъсна връзката и се загледа във фонтана „Жет д’О“, който изстрелваше водни струи високо над езерото. Мислите му обаче бяха насочени към събитията, които щяха да последват. Първо господин Омари щеше да я накара да говори, след това щеше да я убие. Обещаваше да бъде забавен следобед. Кемел ал Фарук съжаляваше единствено, че не може да отдели време в натоварения си график, за да го направи сам.

* * *

В тайната квартира на булевард „Сен Жорж“ Габриел стоеше пред компютъра като хипнотизиран, хванал с една ръка брадичката си и наклонил глава на една страна. Ели Лавон крачеше бавно зад него с чаша чай в ръка, като писател, търсещ точния глагол. По обезопасената радиостанция им казваха всичко, което трябваше да знаят; компютърът осигуряваше само потвърждаващи доказателства. Джихан Наваз благополучно се бе качила отново в колата, която бе потеглила за женевското летище. Михаил Абрамов беше на двеста метра зад тях по „Рут дьо Мерен“ с Йоси, който му служеше за навигатор и надежден втори наблюдател. Одед и Римона Щерн покриваха терминала. Останалата част от екипа бе на път. Всичко се развиваше по план, с едно малко изключение.

— Кое е то? — попита Лавон.

— Телефонът й — отвърна Габриел.

— Какво за него?

— Просто се чудех защо господин Омари не й го върна.

Измина още една минута и нейната червена светлинка все още не се появяваше на екрана. Алон вдигна радиостанцията до устните си и нареди на Михаил да скъси дистанцията.

* * *

По-късно, по време на тайното разследване, което последва събитията в Женева, щеше да възникне въпросът кога точно Михаил и Йоси са получили заповедта на Габриел. В крайна сметка всички се съгласиха, че е било в дванайсет часа и седемнайсет минути. Нямаше никакво съмнение относно местонахождението им в онзи момент — те минаха край бар ресторант „Лез Астер“, който се намираше на „Рут дьо Мерен“ №88. Една жена с тъмна коса стоеше на балкона на апартамента точно над кафенето. Към тях бавно идваше трамвай. Той беше №14. Михаил и Йоси бяха сигурни в това.

Те бяха сигурни също, че мерцедесът седан, в който се возеше Джихан Наваз, беше на сто метра пред тях и се движеше със значителна скорост. Всъщност тя бе толкова значителна, че на Михаил несъмнено му беше трудно да намали кой знае колко разстоянието между двете коли. Той профуча на червено на авеню „Венд“ и едва не налетя на един нетърпелив пешеходец, но без особена полза. Шофьорът на мерцедеса караше шеметно по булеварда, сякаш се страхуваше, че Джихан може да изпусне самолета си.

Най-накрая, в покрайнините на компактния център на Женева, Михаил бе в състояние да натисне до дупка педала на газта. И точно тогава белият микробус — съвсем нов, без маркировка — излезе внезапно от една тясна странична уличка. Михаил разполагаше с по-малко от секунда, за да направи маневра за избягване на удара, и за това време установи, че няма никаква алтернатива. В средата на булеварда имаше трамвайна спирка, а в насрещните платна движението бе много натоварено. Това не му остави никакъв избор, освен да натисне здраво спирачките, като едновременно с това завъртя волана наляво — маневра, която постави колата в контролирано занасяне.

Шофьорът на микробуса също натисна спирачките, като по този начин блокира двете платна на булеварда. И когато Михаил му махна да продължи напред, водачът слезе от микробуса и подхвана някаква тирада на език, който звучеше като смесица между френски и арабски. Михаил също слезе и за миг си помисли да извади скрития си пистолет. Но това се оказа ненужно, защото след като направи един последен неприличен жест, шофьорът на микробуса се качи във возилото си и като се усмихна, бавно освободи пътя. Мерцедеса го нямаше и Джихан Наваз официално изчезна от обсега на полезрението им.

* * *

Мобилният телефон на господин Омари, чието малко име си оставаше неизвестно, звъня два пъти след тръгването им от хотел „Метропол“ — първо, когато преминаваха по моста Монблан, и отново, когато наближаваха летището. При първото обаждане той не каза нищо, а при второто едва промърмори нещо, преди да прекъсне връзката. Телефонът на Джихан лежеше до него на централната конзола. До този момент господин Омари с нищо не бе показал, че възнамерява да й го върне сега или когато и да било.

— Сигурно сте любопитна за естеството на тези документи — каза той след малко.

— Ни най-малко — отвърна тя.

— Наистина ли? — Господин Омари се обърна и я погледна. — Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Защото повечето хора инстинктивно проявяват любопитство, когато става въпрос за финансовите дела на влиятелни хора.

— Аз постоянно се занимавам с влиятелни хора.

— Не и с такива като господин Ал Фарук. — Той се усмихна неприятно, после каза: — Хайде, погледнете ги.

— Казаха ми да не го правя.

Джихан не помръдна. Усмивката изчезна от лицето на господин Омари.

— Погледнете документите — повтори той.

— Не мога.

— Господин Ал Фарук току-що ми каза, че иска да отворите плика, преди да се качите на самолета.

— Не мога да го направя, освен ако той не ми го каже лично.

— Вижте ги, Джихан. Важно е.

Младата жена извади кафявия плик от чантата си и му го подаде. Той вдигна отбранително ръце, сякаш тя му даваше отровна змия.

— На мен не ми е позволено да ги виждам — каза господин Омари. — Само на вас.

Джихан откопча металната закопчалка, вдигна капака и извади купчинка документи, дебела около сантиметър и защипана с кламер. Най-горната страница беше празна.

— Ето — каза тя. — Видях ги. Сега може ли да отидем на летището?

— Вижте на следващата страница — каза той и отново се усмихна.

Джихан го направи. Тя също беше празна. Такива бяха и третата, и четвъртата. След това вдигна поглед към господин Омари и го видя да държи в ръката си пистолет, насочен към гърдите й.