Даниъл Силва
Крадецът (47)

46.

Летище Хийтроу, Лондон

Германската правителствена делегация бе първата, която пристигна. Виктор Орлов намери това за напълно в реда на нещата, защото винаги бе считал немците за експанзионистични по природа. Те минаха през паспортния контрол с помощта на официален британски придружител и бяха отведени в залата за пристигащи, където една красива млада жена — рускиня, но без това да е много очебийно — стоеше зад временен щанд, на който пишеше „Европейска бизнес инициатива“. Момичето отметна техните имена и ги насочи към чакащия ги луксозен автобус, който ги превози до хотел „Дорчестър“ — официалния хотел на конференцията. Само един член на делегацията, който се занимаваше с нещо, включващо търговия, се оплака от настаняването. Като изключим това, началото бе чудесно.

След това пристигнаха холандците, последвани от французите, италианците, испанците и група норвежци, които изглеждаха така, сякаш бяха дошли в Лондон на погребение. После пристигнаха представителите на германската стоманодобивна промишленост, следвани от тези от автомобилостроенето и битовата техника. Пристигането на делегацията от италианската модна индустрия бе най-впечатляващо, а най-безшумното бе това на швейцарските банкери, които някак си успяха да се промъкнат незабелязано в града. Гърците изпратиха само един заместник-министър, чиято работа бе да иска пари. Орлов го нарече министър Протегната ръка.

След това дойде делегацията от датската транспортно-енергийна компания „Мерск“. После, със следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ от Виена, пристигна мъж на име Уалид ал Сидики, произхождащ от Дамаск, но живеещ напоследък в Линц, където имаше дял в малка частна банка. Странно, но той бе единственият гост, който пристигна с бодигардове, освен италианския премиер, на когото никой не желаеше смъртта. Девойката на временния щанд се затрудни за момент да го намери в списъка си, защото пред името му липсваше определителният член „ал“. Това беше малка грешка — съвсем умишлена, която Службата смяташе за отличителна черта на всяка добре планирана операция.

Изглеждайки леко раздразнени, Ал Сидики и телохранителите му се отправиха към изхода, където до тротоара любезно ги очакваше с включен двигател една лимузина „Мерцедес“. Колата принадлежеше на МИ-6, както и нейният шофьор. На петдесетина метра зад лимузината бе спрял червен „Воксхол Астра“. Зад волана му седеше Найджъл Уитком, а на пасажерската седалка се бе разположил Габриел с миниатюрна слушалка в ухото. Слушалката, както и скритият предавател, с който бе свързана, се оказаха ненужни, защото по време на цялото пътуване до Лондон Уалид ал Сидики запази пълно мълчание. Алон си помисли, че това все пак бе добро начало.

* * *

Те караха след него до хотел „Дорчестър“, после Уитком остави Габриел пред една не толкова тайна квартира на Службата на Бейсуотър Роуд. Дневната на апартамента гледаше към Ланкастър Гейт и Хайд Парк и именно там той установи своя скромен команден пост. Алон разполагаше със сигурен телефон и два лаптопа — единият бе свързан с мрежата на МИ-6, а другият — с екипа в Линц. Лаптопът, свързан с МИ-6, му позволяваше да следи информацията, подавана от предавателя, поставен в хотелската стая на Ал Сидики, а тази от предавателя в мобилния телефон на Джихан се чуваше на другия лаптоп. В момента тя вървеше по Моцартщрасе, като си тананикаше тихо. Според придружаващия доклад от наблюдението Михаил Абрамов вървеше зад нея, а Яков Росман се движеше по отсрещния тротоар. Нямаше следа от вражески агенти. Нямаше признаци за безпокойство.

И така Габриел прекара тази дълга нощ, като слушаше живота на другите, четеше потока от кратки доклади от наблюдения, бродеше мислено из минали операции. Той крачеше из хола, терзаеше се за стотици подробности, мислеше за жена си и неродените си деца. В два часа след полунощ, когато Джихан се събуди с писък на ужас, Алон за кратко си помисли да я изтегли и тя да изчезне. Но това не беше възможно, все още не. Той се нуждаеше не само от тефтера на Уалид ал Сидики, нуждаеше се и от съдържанието на неговия компютър. И за тази цел се нуждаеше от детето на Хама.

Най-накрая, когато небето започна да изсветлява на изток, Габриел легна на дивана и заспа. Събуди се след три часа от репортаж по „Ал Джазира“ за най-новото зверство, извършено в Сирия, последван от плясъка на водата в луксозното джакузи на Уалид ал Сидики. Частният банкер излезе от стаята си в осем часа и половина и придружен от телохранителите си, похапна от богатата закуска в хотел „Дорчестър“. Докато четеше сутрешните вестници, екип на МИ-6 провери стаята му, за да види дали по някаква случайност не е забравил тефтера си. Не беше го забравил.

В девет и двадесет Ал Сидики излезе от входа на хотела без своите телохранители, носейки бадж, окачен на врата му на лента в синьо и златисто. Габриел знаеше това, защото след две минути на екрана на лаптопа му се появи снимка от наблюдаващ агент на МИ-6. Следващата снимка показваше как Ал Сидики казва името си на същата руска девойка, която го бе посрещнала на летището. А на последващата той се качваше на луксозния автобус, който го превози на изток през Лондон до входа на Съмърсет Хаус^[1]. Друг оперативен агент на МИ-6 го засне, когато слезе от автобуса и мина безмълвно покрай група репортери. В погледа му се четеше високомерие и може би малко необоснована гордост, както си помисли Габриел. Изглеждаше, че Уалид ал Сидики е достигнал върха на европейския бизнес свят. „Престоят му там няма да е дълъг — каза си Алон. — И падането му ще бъде едно от най-болезнените.“

Следващия път, когато Габриел видя частния банкер, той пресичаше павираното пространство на Двора с фонтаните. Две минути по-късно Ал Сидики се настани на мястото си във великолепната тържествена зала с висок таван, която гледаше към Темза. Вляво от него, облечен в различни нюанси на сивото, седеше швейцарският крал на дяловото финансиране Мартин Ландсман. Поздравите, които си размениха — Габриел успя да ги чуе благодарение на скрития предавател на МИ-6, — бяха сдържани, но сърдечни. Ландсман бързо подхвана разговор с един от мениджърите на „Мерсек“, оставяйки, време на Ал Сидики да прегледа купчинката печатни материали, която бе оставена на мястото му. Отегчен, той проведе бърз телефонен разговор, но Габриел не можеше да каже с кого. След това се разнесе остро чукане, което прозвуча така, сякаш забиваха пирони в ковчег. Но това не беше коване на ковчег, беше просто Виктор Орлов, който с председателското чукче призоваваше участниците в Европейската бизнес инициатива да запазят тишина.

* * *

В такива моменти Габриел се радваше, че се е родил в семейство на художници, а не на бизнесмени. Защото през следващите четири часа той бе принуден да изтърпи скучните дискусии за доверието на европейските потребители, маржовете на печалбата преди данъчно облагане, стандартизираната стойност, съотношението дълг-приходи, еврооблигациите, евродоларовите облигации и инвестиции в европейски акции. Той беше благодарен за обедната почивка, която прекара да слуша Джихан и Дина, които обядваха на централния площад под зоркия поглед на Одед и Ели Лавон.

Следобедната сесия на конференцията започна в два часа и веднага темата бе изместена от Мартин Ландсман, който изнесе пламенна реч за глобалното затопляне и изкопаемите горива, което предизвика много неодобрителни погледи и поклащане на глави сред представителите на „Мерск“. В четири часа набързо изготвеният заключителен доклад с политически препоръки бе гласуван и приет с пълно единодушие, както и второто предложение за нова среща в Лондон през следващата година. После Виктор Орлов излезе пред пресата в Двора с фонтаните и обяви конференцията за огромен успех. Сам в тайната квартира, Габриел се въздържа да даде преценка.

След това делегатите се върнаха в хотел „Дорчестър“ за кратка почивка. Ал Сидики проведе два телефонни разговора от стаята си — единия с жена си, а другия с Джихан. После се качи на автобуса за вечерята в Турбинната зала на „Тейт Модерн“. Той беше седнал между двама швейцарски банкери, които прекараха по-голямата част от вечерта да се оплакват от новите европейски банкови регулации, които застрашаваха техния бизнес модел. Ал Сидики обвини за това американците. След това той каза под носа си нещо за евреите, което накара швейцарските банкери да се изкискат.

— Слушайте, Уалид — каза един от банкерите, — наистина трябва да дойдете да ни видите следващия път, когато сте в Цюрих. Сигурен съм, че можем да бъдем полезни за вас и вашите клиенти.

Швейцарските банкери заявиха, че ще стават рано, и си тръгнаха, преди да бъде сервиран десертът. Ал Сидики побъбри няколко минути с един човек от „Лойдс“ за риска да се прави бизнес с руснаците и после самият той си взе довиждане. Тази нощ Ал Сидики спа добре, както и Габриел, и на следващата сутрин се събудиха едновременно от новината, че сирийските правителствени сили са удържали важна победа срещу бунтовниците в град Хомс. Ал Сидики се изкъпа и закуси с удоволствие; Алон взе набързо един душ и изгълта чаша двойно нескафе. После отиде до Бейсуотър Роуд и се настани на пасажерската седалка на чакащия автомобил „Воксхол Астра“. Зад волана, облечен в синята униформа на служител от летищната служба за сигурност, седеше Найджъл Уитком. Той се вля в сутрешния трафик и те се отправиха към „Хийтроу“.

* * *

В осем часа и тридесет и две минути, когато Уалид ал Сидики излезе от парадния вход на хотел „Дорчестър“, обграден от двете страни с по един телохранител, навън валеше слаб дъжд. Лимузината му, предоставена от МИ-6, чакаше на алеята за коли заедно с шофьора й от МИ-6, който стоеше до отворения багажник със скръстени зад гърба ръце, поклащайки се леко напред-назад.

— Господин Сидики — извика той, като умишлено пропусна определителния член от името на своя клиент. — Позволете да ви помогна, господа.

И той направи точно това, като постави чантите в багажника и настани техните собственици в колата: единия бодигард на предната пасажерска седалка, другия на задната зад шофьора, а „господин Сидики“ до него. В осем часа и тридесет и четири минути колата зави по Парк Лейн. „Обектът потегли — гласеше съобщението, което се появи в комуникационната мрежа на МИ-6. — Снимки при поискване.“

Самолетът му — полет номер 700 на „Бритиш Еъруейс“ за Виена, потегляше от Терминал 3. Шофьорът извади чантите от багажника, пожела на клиента си приятно пътуване и в замяна получи единствено безучастен поглед. Тъй като сирийският банкер летеше в първа класа, чекирането отне само десет минути. Девойката на гишето огради номера на изхода на бордната му карта и го насочи към съответната зона за сигурност.

— Точно там — каза тя. — Вие сте късметлия, господин Ал Сидики. Тази сутрин линиите не са твърде натоварени.

Беше невъзможно да се каже дали Уалид ал Сидики считаше, че му е провървяло, защото изразът на лицето му, докато пресичаше блестящата от неоновите лампи и електронните табла с разписанието на полетите зала, бе на човек, когото занимават по-важни неща. Следван от телохранителите си, той представи паспорта и бордната си карта на граничния полицай за една последна проверка и след това се присъедини към най-късата от трите опашки. Пътник с опит, Ал Сидики съблече спокойно връхната си дреха и извади електронните устройства и шишета с течности от куфарчето си и ръчния багаж. Бос и по риза, той гледаше как транспортната лента засмука неговите вещи в търбуха на скенера. След това, когато бе поканен, Уалид влезе в проходния металдетектор и уморено вдигна ръце, сякаш се предаваше след продължителна обсада.

След като бе установено, че не носи нищо забранено или дори малко опасно, той бе поканен да заеме мястото си в края на транспортната лента. Пред него чакаше американско семейство — млади и на вид проспериращи хора. Когато пластмасовите контейнери стигнаха до края на транспортната лента, те бързо грабнаха личните си вещи и бързо се отправиха към голямата зала. Уалид ал Сидики се намръщи високомерно и пристъпи напред. Той разсеяно потупа предницата на ризата си, после погледна надолу към неподвижната транспортна лента и зачака.

* * *

В продължение на тридесет дълги секунди трима служители по сигурността гледаха намръщено екрана на скенера, сякаш се бояха, че на чакащия пътник не му остава да живее дълго. Най-накрая единият от тях се отдели от екрана и с пластмасовия контейнер в ръка, отиде до мястото, където стоеше Уалид. На табелката, закачена на горния джоб на служителя, пишеше Чарлс Дейвис. Истинското му име обаче бе Найджъл Уитком.

— Това вашите вещи ли са? — попита Уитком.

— Да — отговори рязко Ал Сидики.

— Трябва да извършим допълнителна проверка. Тя ще отнеме само минута — добави сърдечно Найджъл — и после ще продължите пътя си.

— Може ли да получа сакото си?

— Съжалявам — отвърна Уитком, като поклати отрицателно глава. — Има ли някакъв проблем?

— Не — отговори Уалид, като се усмихна пресилено. — Няма никакъв проблем.

* * *

Найджъл покани банкера и телохранителите му да седнат в чакалнята. След това отнесе пластмасовия контейнер зад една преграда и го сложи на масата за проверка до куфарчето и ръчния багаж на Ал Сидики. Малкият кожен тефтер беше точно там, където Джихан Наваз бе казала, че ще бъде — в левия вътрешен джоб на сакото му. Уитком бързо го подаде на една млада агентка от МИ-6, на име Клариса, която го занесе до една близка врата, която се отвори, щом тя се приближи. От другата страна на вратата имаше малка стая с голи бели стени, заета от двама мъже. Единият от тях беше нейният генерален директор. Другият имаше блестящи зелени очи и прошарени слепоочия и за неговите подвизи агентката бе чела по вестниците. Нещо я подтикна да подаде тефтера не на своя генерален директор, а на мъжа със зелените очи. Като го взе безмълвно, той го отвори на първата страница и го постави под обектива на фотоапарат за заснемане на документи с висока резолюция. После мъжът долепи око до визьора и щракна първата снимка.

— Отгърни страницата! — каза той тихо, а когато генералният директор на МИ-6 я отгърна, направи още една снимка.

— Отново, Греъм.

Щрак.

— Следващата.

Щрак.

— По-бързо, Греъм.

Щрак.

— Отново.

Щрак.