Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heist, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венера Атанасова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog(2015 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Крадецът
Преводач: Венера Иванова Атанасова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян
ISBN: 978-954-26-1484-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571
История
- —Добавяне
45.
Линц, Австрия
Джихан бе поискала отсрочка от пет минути. Пет минути, за да заключи последната папка с клиентска сметка. Пет минути, за да подреди вече подреденото си бюро. Пет минути, за да възвърне донякъде нормалния ритъм на разтуптяното си сърце. Отпуснатото й време изтече. Тя стана от стола си малко по-рязко от обичайното и приглади предната част на полата си. Или може би избърса изпотените си длани? Джихан погледна, за да се увери, че не са останали влажни петна върху плата, и след това вдигна очи към телохранителите, стоящи пред вратата на господин Ал Сидики. Те я гледаха втренчено. Тя предположи, че господин Ал Сидики също я наблюдава. Младата жена се усмихна и тръгна по коридора. Почукването й бе привидно решително: три резки почуквания, от които я заболя кокалчето на пръста.
— Влезте. — Това бе единственото, което каза той.
Тя гледаше право напред, докато охранителят вдясно от нея — високият мъж, наречен Юсуф — набра кода за достъп на клавиатурата на стената. Бравата се отключи с едно щракване и вратата безшумно се отвори, като я докосна. Стаята, в която влезе, тънеше в полумрак, осветена само от една халогенна настолна лампа. Джихан забеляза, че лампата е леко отместена, но иначе бюрото бе подредено по обичайния начин: компютърът от лявата страна, кожената подложка в средата, автоматичната телефонна централа вдясно. В момента телефонната слушалка бе плътно притисната до ухото на господин Ал Сидики. Той носеше тъмносив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, която блестеше като полиран гранит. Малките му тъмни очи бяха фокусирани в някаква точка над главата на Джихан, а показалецът му подпираше отстрани орловия му нос, придавайки му замислен вид. Ал Сидики го махна оттам, колкото да го насочи като пистолет към един празен стол. Тя седна и целомъдрено оправи полата си. Осъзна, че все още се усмихва. Като сведе очи, Джихан провери електронната си поща на мобилния си телефон и положи усилия да не се чуди с кого разговаря господин Ал Сидики.
Накрая той промърмори няколко думи на арабски и върна слушалката върху вилката.
— Извинете, Джихан — каза Ал Сидики на същия език, — но се опасявам, че това не може да чака.
— Някакъв проблем ли има?
— Нищо извън обичайното. — Той подпря замислено брадичка на сплетените си пръсти и за момент я изгледа сериозно. — Има нещо, което искам да обсъдя с вас — каза най-накрая. — То е едновременно от личен и професионален характер. Надявам се, че ще ми позволите да говоря свободно.
— Има ли нещо, което не е наред?
— Вие ми кажете, Джихан.
Младата жена изпита пареща болка в тила.
— Не ви разбирам — каза тя спокойно.
— Може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Щастлива ли сте в Линц?
Джихан се намръщи.
— Защо ме питате подобно нещо?
— Защото невинаги изглеждате ужасно щастлива. — Малката му сурова уста се изви в нещо като усмивка. — Вие ми правите впечатление на много сериозен човек, Джихан.
— Такава съм.
— А почтена? — попита той. — Смятате ли, че сте почтен човек?
— Да, и то много.
— И никога не бихте нарушили конфиденциалната информация за нашите клиенти?
— Не, разбира се.
— И не бихте обсъждали нашите дела с никого извън банката?
— Никога.
— А с член на вашето семейство?
— Не.
— Дори не и с приятел?
Тя поклати отрицателно глава.
— Сигурна ли сте, Джихан?
— Да, господин Ал Сидики.
Той погледна към телевизора. Както обикновено, той бе включен на канала на „Ал Джазира“. Звукът бе изключен.
— А какво ще кажете за лоялността? — попита Ал Сидики. — Смятате ли, че сте лоялен човек?
— Да, и то много.
— Към какво сте лоялна?
— Никога не съм мислила за това.
— Помислете за това сега, моля ви. — Ал Сидики погледна към екрана на компютъра си, сякаш за да й даде минутка да остане насаме със себе си.
— Предполагам, че съм лоялна към себе си — каза тя.
— Интересен отговор. — Тъмните му очи се преместиха от компютърния екран върху лицето й. — По какъв начин сте лоялна към себе си?
— Старая се да живея според определени принципи.
— Например?
— Никога не бих се опитала умишлено да навредя на някого.
— Дори и той да ви нарани?
— Да — отвърна Джихан. — Дори и той да ме нарани.
— А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?
Въпреки всичко тя успя да се усмихне.
— От лична или професионална гледна точка искате да го обсъдим? — попита Джихан.
Въпросът й сякаш го извади от равновесие. Погледът му пробяга по безмълвния телевизионен екран.
— А какво ще кажете за вашата страна? — попита той. — Лоялна ли сте към вашата страна?
— Аз много държа на Германия — отговори младата жена.
— Вие имате германски паспорт и говорите немски език като роден, Джихан, но не сте германка. Вие сте сирийка. — Ал Сидики замълча, после добави: — Като мен.
— Затова ли ме наехте?
— Наех ви — отговори той натъртено, — защото имах нужда от някого с вашите езикови умения, който да ми помага да работя тук, в Австрия. Вие доказахте, че сте много ценна за мен, Джихан, ето защо смятам да създам нова длъжност за вас.
— Каква е длъжността?
— Ще работите директно за мен.
— В качеството на каква?
— В качеството на каквото ми потрябва.
— Аз не съм секретарка, господин Ал Сидики.
— Нито пък аз ще ви третирам като такава. Вие ще ми помагате да управлявам инвестиционните портфейли на моите клиенти. — Той се взря в нея за миг, сякаш се опитваше да прочете мислите й. — Това представлява ли интерес за вас?
— Кой ще бъде акаунт мениджърът?
— Някой нов човек.
Тя сведе поглед и отговори сякаш на ръцете си:
— Много съм поласкана, че ми предлагате такъв пост, господин Ал Сидики.
— Не изглеждате много ентусиазирана от идеята. Всъщност, Джихан, вие като че ли по-скоро се чувствате неловко.
— Ни най-малко — каза тя. — Просто се чудех защо искате някой като мен за такъв важен пост.
— А защо да не сте вие?
— Аз нямам опит в управлението на активи.
— Вие притежавате нещо много по-ценно от опита.
— Какво е то, господин Ал Сидики?
— Лоялност и честност — двете качества, които ценя най-много у един служител. Имам нужда от някого, на когото мога да се доверя. — Той събра дългите си тънки пръсти и ги опря до върха на носа си. — Мога да ви вярвам, нали, Джихан?
— Разбира се, господин Ал Сидики.
— Това означава ли, че проявявате интерес?
— Много голям — отвърна тя, — но бих искала да ми дадете един-два дни да помисля за това.
— Страхувам се, че не може да чакам толкова дълго за отговор.
— Колко време имам?
— Бих казал, че разполагате с около десет секунди. — Той отново се усмихна. Изглеждаше така, сякаш бе разучавал това изражение, упражнявайки се пред огледалото.
— И ако приема? — попита младата жена.
— Ще трябва да ви направя пълна проверка, преди да преминем към следващия етап. — Ал Сидики замълча за момент. — Това няма да е проблем за вас, нали?
— Предполагах, че сте ме проверили, преди да ме наемете.
— Направих го.
— Тогава защо трябва да има друга проверка?
— Защото тази ще бъде различна.
Думите му прозвучаха като заплаха. А може би наистина бяха такава.
* * *
В хола на тайната квартира край Атерзее Габриел неволно бе заел същата поза като Уалид ал Сидики: притиснал събраните си пръсти към върха на носа си, вперил поглед право напред. Той не се взираше в Джихан Наваз, а в компютъра, от който се чуваше нейният глас. Ели Лавон седеше до него и дъвчеше нещо от вътрешната страна на бузата си. До Лавон пък седеше Яков Росман, който владееше най-добре арабски език от всички в екипа. Както обикновено, Яков изглеждаше така, сякаш замисляше акт на насилие.
— Може да е съвпадение — каза неубедено Ели.
— Възможно е — съгласи се Алон, — или може господин Ал Сидики да не харесва приятелствата, които поддържа Джихан.
— Да си има приятелка не е в разрез с правилата.
— Освен ако приятелката не работи за разузнавателната служба на Израел. Тогава подозирам, че това е проблем за него.
— Защо би допуснал, че Дина е израелка?
— Уалид е сириец, Ели. Той автоматично допуска най-лошото.
От компютъра се чу, че Джихан напусна кабинета на Ал Сидики и се върна на бюрото си. Габриел плъзна показалеца на индикаторната лента за възпроизвеждане на 05:09 часа и кликна върху иконката за пускане.
— Смятате ли, че сте почтен човек?
— Да, и то много.
— И никога не бихте нарушили конфиденциалната информация за нашите клиенти?
— Не, разбира се.
— И не бихте обсъждали нашите дела с никого извън банката?
— Никога.
— А с член на вашето семейство?
— Не.
— Дори не и с приятел?
Габриел кликна върху иконата за спиране и погледна Лавон.
— Да си признаем, това не звучи обнадеждаващо — каза Ели.
— А какво ще кажеш за това?
Алон кликна върху иконката за пускане.
— По какъв начин сте лоялна към себе си?
— Старая се да живея според определени принципи.
— Например?
— Никога не бих се опитала умишлено да навредя на някого.
— Дори и той да ви нарани?
— Да — отвърна Джихан. — Дори и той да ме нарани.
— А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?
Габриел кликна върху иконката за спиране.
— Ако я подозира в нелоялност — каза Ели, — защо й предлага повишение? Защо не й покаже вратата?
— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.
— Шамрон ли е казал това?
— Би могъл да го каже.
— Ти какво мислиш?
— Ал Сидики не може да я уволни, защото го е страх, че тя знае твърде много. Така че използва повишението като извинение, за да я проучи отново из основи.
— Той не се нуждае от извинение. Единственото, което трябва да направи, е да проведе няколко телефонни разговора с приятелите си в Мухабарат.
— Колко време имаме, Ели?
— Трудно е да се каже. В крайна сметка те са доста заети в момента.
— Колко време? — настоя Габриел.
— Няколко дни, може би седмица.
Алон усили звука от предавателя, монтиран в мобилния телефон на Джихан. Младата жена прибра вещите в дамската си чанта, а после пожела приятна вечер на хер Вебер.
— Няма лошо, ако я докараме тук и тя спре да работи — каза тихо Лавон.
— Няма да има и пари.
Ели отново задъвка вътрешната страна на бузата си.
— Какво ще правим? — попита най-накрая.
— Ще се погрижим да не й се случи нищо лошо.
— Да се надяваме, че приятелите на Ал Сидики в Мухабарат са твърде заети, за да приемат обаждането му.
— Да — каза Габриел. — Да се надяваме.
* * *
Беше пет часът и няколко минути, когато Джихан Наваз излезе от сградата на Банка Вебер АД. На кръговото кръстовище имаше спрял трамвай. Тя прекоси с него река Дунав и слезе на Моцартщрасе, а след това пое пеша по тихите улици на Стария град, като си тананикаше, за да скрие страха си. Беше песен, която се въртеше по радиото през цялото лято, песен, каквато Джихан никога не беше чувала като дете. В хамаския квартал Баруди не се слушаше музика, а само Коранът.
Когато зави по своята улица, тя забеляза един висок, дългурест мъж с бледа кожа и сиви очи да върви по отсрещния тротоар. Беше го виждала няколко пъти през последните дни; в действителност той бе седял зад нея в трамвая, когато отиваше на работа тази сутрин. Предишната сутрин пък я бе следил онзи с белезите от шарка по бузите. А по-предния ден беше един нисък, широкоплещест мъж, който изглеждаше така, сякаш можеше да огъне стоманен лост. Нейният любимец обаче беше човекът, който бе дошъл в банката като хер Феликс Адлер. „Той е различен от останалите — помисли си Джихан. — Той е истински майстор.“
Страхът я напусна само колкото да прибере пощата си от пощенската кутия. Подът на фоайето бе осеян с рекламни листовки; тя мина върху тях, изкачи се по стълбите до апартамента си и влезе в него. Дневната бе точно както я бе оставила; кухнята и спалнята също бяха непокътнати. Джихан седна на компютъра си, за да провери страниците си във „Фейсбук“ и „Туитър“, и в продължение на няколко минути успя да убеди себе си, че разговорът с господин Ал Сидики е бил нормално общуване на работното място. После страхът я връхлетя отново и ръцете й се разтрепериха.
„А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?“
Тя посегна към телефона си и набра номера на жената, която познаваше като Ингрид Рот.
— Не ми се иска да бъда сама точно сега. Някаква възможност да дойда при теб?
— Може би е по-добре да не го правиш.
— Има ли някакъв проблем?
— Просто се опитвам да свърша малко работа.
— Наред ли е всичко?
— Всичко е наред.
— Сигурна ли си, Ингрид?
— Напълно.
Разговорът приключи. Джихан остави телефона до компютъра и отиде до прозореца. За миг зърна лицето на мъж, който я наблюдаваше от отсрещната страна на улицата. „Може би работиш за господин Ал Сидики — помисли си тя, когато лицето на мъжа изчезна. — Може би вече съм мъртва.“