Даниъл Силва
Крадецът (28)

27.

Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

— Според теб какво е направил Брадшоу с картината на Караваджо?

— Сигурно я е занесъл обратно във вилата си край езерото Комо — отговори Габриел. — После е поканил Оливър Димбълби да отиде в Италия, за да разгледа колекцията му. Било е хитрост, изкусна операция, замислена от бившия британски шпионин. Истинската му цел е била Оливър да предаде съобщение на Джулиан Ишърууд, който, от своя страна, да го предаде на мен. Обаче нещата не са се случили, както са били планирани. Вместо да отиде лично до Комо, Оливър изпратил Джулиан. А когато той пристигнал там, Брадшоу вече бил мъртъв.

— И творбата на Караваджо била изчезнала, така ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Защо Брадшоу е искал да ти каже за връзката си със сирийския президент?

— Предполагам, че е смятал, че аз ще се справя дискретно с проблема.

— В смисъл?

— Че няма да кажа на британската или италианската полиция, че той е бил контрабандист и прекупвач на крадени ценности — отвърна Габриел. — Надявал се е да се срещне лично с мен. Но е взел и допълнителната мярка да опише всичко, което знае, и да го заключи в безмитната зона.

— Заедно със складираните там откраднати картини?

Алон кимна утвърдително.

— Защо е променил така внезапно решението си? Защо не е взел кървавите пари на управника и не е бил доволен от спечелените милиони?

— Заради Никол Девро.

Навот замислено присви очи.

— Защо това име ми звучи познато?

— Тя е фотографката на агенция „Франс Прес“, която беше отвлечена и убита в Бейрут през 80-те години — каза Габриел. След това разказа на Узи останалата част от историята: любовната връзка, вербуването от КГБ, превеждането на половин милион долара в швейцарска банкова сметка. — Брадшоу никога не си е простил за смъртта на Никол — добави той. — И със сигурност никога не е простил на сирийския режим за убийството й.

Навот остана известно време мълчалив.

— Твоят приятел Джак Брадшоу е извършил много глупави неща през живота си — каза той накрая. — Но най-глупавото нещо, което е направил, е било да приеме пет милиона евро от управляващата фамилия на Сирия за картина, която не е успял да достави. Има само едно нещо, което семейството мрази повече от нелоялността — хората, които се опитват да вземат парите им.

Узи се загледа в кадрите, които течаха на видеостената.

— Ако питаш мен — каза той, — точно за това е цялото това проявление на човешката поквара. Сто и петдесет хиляди загинали и милиони, останали без дом. И за какво? Защо управляващата фамилия така отчаяно се е вкопчила във властта? Защо убиват в колосални мащаби? Заради вярата си? Заради сирийския идеал? Сирийски идеал не съществува. Честно казано, вече не съществува и Сирия. И все пак убийствата продължават поради една-единствена причина.

— За пари — вметна Габриел.

Навот бавно кимна.

— Звучиш така, сякаш имаш задълбочени познания за положението в Сирия, Узи.

— По една случайност съм женен за най-големия експерт в страната по въпроса за Сирия и движението БААС. — Той замълча, после добави: — Но пък ти вече го знаеш.

Навот се изправи, отиде до бюфета и си наля чаша кафе от термосната кана. Габриел забеляза липсата на високомаслена сметана и виенски маслени бисквити — две неща, на които Узи не можеше да устои. Сега той пиеше кафето си черно, без нищо друго, освен една таблетка захарин, която изстреля в чашата си от пластмасов дозатор.

— Откога си слагаш подсладител в кафето, Узи?

— Бела се опитва да ме отучи да ползвам захар. Кофеинът е следващият на ред.

— Не мога да си представя да върша тази работа без кофеин.

— Ще го разбереш съвсем скоро.

Навот неволно се усмихна и се върна на мястото си. Алон се загледа във видеостената. Тялото на дете — момче или момиче, бе невъзможно да се каже — бе измъкнато изпод развалините. Една жена ридаеше. Брадат мъж крещеше за отмъщение.

— Колко има? — попита той.

— Пари ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Десет милиарда е цифрата, която се тиражира от пресата — отговори Навот, — но ние смятаме, че реалната сума е много по-голяма. И всичко това се контролира от Кемел Ал Фарук. — Навот хвърли кос поглед на Алон и попита: — Името познато ли ти е?

— Не съм специалист по въпросите на Сирия, Узи.

— Скоро ще бъдеш. — Устните на Навот отново се извиха в лека усмивка, преди да продължи. — Кемел всъщност не е член на управляващата фамилия, но през целия си живот е работил в семейния бизнес. Започнал е кариерата си като бодигард на бащата на владетеля. В края на 70-те години той поел куршум заради стареца и бащата на владетеля никога не забравил това. Той го назначил на висок пост в Мухабарат^[1], където Кемел си спечелил репутацията на зъл инквизитор на политически затворници. Често за забавление той приковавал към стената членове на Мюсюлманското братство.

— Къде е Кемел сега?

— Неговата официална длъжност е заместник-министър на външните работи, но в много отношения той ръководи страната и войната. Владетелят никога не взема решение, без първо да се посъветва с Кемел. И нещо може би по-важно: именно Кемел се грижи за парите. Той е вложил част от богатството в Москва и Техеран, но няма начин да е поверил всичко на руснаците и иранците. Смятаме, че Кемел има някого, работещ за него в Западна Европа, който е бил зает с укриване на активи. Това, което не знаем — каза Навот, — е кой е този човек и къде крие парите.

— Благодарение на Джак Брадшоу вече знаем, че част от тях са в „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. И можем да използваме тази фирма като прозорец към останалата част от авоарите на фамилията.

— И после какво?

Габриел запази мълчание. Узи видя на видеостената как извадиха друго тяло изпод развалините в Дамаск.

— За израелците е трудно да гледат такива сцени — каза той след известно време. — Те ни карат да се чувстваме неспокойни, защото извикват лоши спомени. Нашият естествен инстинкт ни кара да убием чудовището, преди то да успее да причини нови злини. Но Службата и израелската армия са решили, че е по-добре да оставим чудовището на мястото му, поне засега, защото алтернативата може да бъде и по-лоша. Американците и европейците са стигнали до същия извод, въпреки всички щастливи приказки за уреждане на въпроса по пътя на преговорите. Никой не иска Сирия да попадне в ръцете на „Ал Кайда“, а точно това ще се случи, ако управляващата фамилия си отиде.

— Голяма част от Сирия вече се контролира от „Ал Кайда“.

— Вярно е — съгласи се Навот, — и заразата се разпространява. Преди няколко седмици делегация на шефовете на европейските разузнавателни служби отиде в Дамаск със списъци на техните мюсюлмански граждани, които са отишли в Сирия, за да се присъединят към джихада. Аз можех да им дам още няколко имена, но не бях поканен на партито.

— Каква изненада.

— Може би е по-добре, че не отидох. Последния път, когато бях в Дамаск, пътувах под чуждо име.

— Кое?

— Венсан Лафон.

— Авторът на пътеписи?

Навот кимна утвърдително.

— Той винаги е бил един от любимците ми — каза Габриел.

— На мен също. — Узи остави чашата си с кафе на масата. — Службата никога не се е срамувала да извърши някое престъпление в подкрепа на операция, която е морална и справедлива. Но ако се отнесем арогантно към международната банкова система, последствията могат да бъдат катастрофални.

— Сирийската управляваща фамилия не е спечелила честно тези пари, Узи. Те ограбват икономиката на страната си вече две поколения.

— Това не означава, че можем просто да ги откраднем.

— Не — каза Габриел с престорено разкаяние. — Това би било неморално.

— Тогава какво предлагаш?

— Ще ги замразим.

— Как?

Алон отвърна с усмивка:

— В стила на Службата.

* * *

— Какво ще кажеш за нашите приятели в Лангли? — попита Навот, когато Габриел приключи с обясненията си.

— Какво за тях?

— Не можем да започнем такава операция без подкрепата на Управлението.

— Ако кажем на ЦРУ, то ще информира Белия дом. И след това информацията ще цъфне на първа страница на „Ню Йорк Таймс“.

Навот се усмихна.

— Единственото, от което се нуждаем сега, е одобрението на министър-председателя и пари, за да стартираме операцията.

— Ние вече разполагаме с пари, Узи. С много пари.

— Имаш предвид двадесет и петте милиона, които си изкарал от продажбата на фалшификата на картината на Ван Гог?

Алон кимна утвърдително.

— Това е красотата на тази операция — каза той. — Тя сама се финансира.

— Къде са парите сега?

— Може да са в багажника на колата на Кристофър Келър.

— В Корсика.

— Опасявам се, че е така.

— Ще изпратя някой бодел^[2] да ги вземе.

— Великият дон Орсати не се занимава с куриери, Узи. За него това би било ужасно обидно.

— А ти какво предлагаш?

— Аз ще взема парите, щом операцията вече е в ход, макар че е възможно да ми се наложи да оставя малка сума като почитание към дона.

— Колко малка?

— Два милиона би трябвало да го зарадват.

— Това са много пари.

— Едната ръка мие другата, а двете ръце — лицето.

— Това еврейска поговорка ли е?

— Вероятно, Узи.

* * *

Остана само да се определи съставът на оперативния екип на Габриел. По думите му Римона Щерн и Михаил Абрамов не подлежаха на обсъждане. Същото се отнасяше и за Дина Сарид, Йоси Гавиш и Яков Росман.

— В този момент не можеш да вземеш Яков — възрази Навот.

— Защо да не мога?

— Защото Яков проследява всички ракети и други смъртоносни екстри, които сирийците доставят на своите приятели от „Хизбула“.

— Яков може да върши едновременно и двете работи.

— Кой друг?

— Имам нужда от Ели Лавон.

— Той все още копае под Стената на плача.

— До утре следобед ще задълбае в нещо друго.

— Това ли е всичко?

— Не — отговори Габриел. — Има още един човек, от когото се нуждая за осъществяването на такава операция.

— Кой е той?

— Водещият експерт по въпросите за Сирия и движението БААС.

Узи се усмихна.

— Може би трябва да вземеш няколко телохранители, просто за да бъдеш в безопасност.