Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heist, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венера Атанасова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog(2015 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Крадецът
Преводач: Венера Иванова Атанасова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян
ISBN: 978-954-26-1484-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571
История
- —Добавяне
Първа част
Светлосенки
1.
Сейнт Джеймс, Лондон
Всичко започна с инцидент, но където бе замесен Джулиан Ишърууд, винаги се случваше така. В действителност репутацията му на човек, на когото му върви на безразсъдни постъпки и злополуки, бе толкова безспорно установена, че ако лондонският артистичен свят бе узнал за тази история, което не се случи, не би се учудил особено. Ишърууд, провъзгласен за човек с голям интелект от отдел „Стари майстори“ в „Сотбис“, беше покровител на изгубени каузи, ексцентрик със склонност към внимателно планирани схеми, които завършваха катастрофално, често не по негова вина. Ето защо хората хем му се възхищаваха, хем го съжаляваха — рядко явление за човек в неговото положение. Джулиан Ишърууд правеше живота по-малко скучен. Точно затова лондонският интелектуален елит го обожаваше.
Галерията му се намираше в далечния ъгъл на покрит с калдъръм четириъгълен парцел, наречен Мейсънс Ярд, като заемаше три етажа от рушаща се викторианска сграда на бивш склад, притежаван някога от „Фортнъм и Мейсън“. От едната й страна беше офисът на малка гръцка транспортна компания, а от другата имаше кръчма, която изпълняваше заявките на красиви офис сътруднички, които се придвижваха със скутери. Години по-рано, преди вълната от арабски и последвалите ги руски капитали да залеят пазара за недвижими имоти в Лондон, галерията бе разположена на луксозната Ню Бонд Стрийт, или Ню Бондщрасе, както бе известна в бранша. После се появиха модните къщи „Ермес“, „Бърбъри“, „Шанел“ и „Картие“, не оставяйки друг избор на Ишърууд и други като него — независими галеристи, специализирани в продажбата на картини с музейно качество от стари майстори, — освен да потърсят убежище в района Сейнт Джеймс.
Това не беше първият път, когато Ишърууд бе принуден да отиде в изгнание. Роден в Париж в навечерието на Втората световна война и единствено дете на прочутия търговец на картини Самуел Исаковиц, той бе преведен през Пиренеите след германското нашествие и бе доведен нелегално във Великобритания. Неговото парижко детство и еврейският му произход бяха само две подробности от заплетеното му минало, които Ишърууд пазеше в тайна от останалите членове на лондонския артистичен свят, прочут със своите злословия. Доколкото се знаеше, Джулиан бе англичанин до мозъка на костите — „англичанин като следобедния чай и лошите зъби“, както той обичаше да казва. Той бе несравнимият Джулиан Ишърууд, Джули — за приятелите си, Джуси Джулиан — за партньорите си в редките му алкохолни прегрешения, и Негово Светейшество — за изкуствоведите и кураторите, които редовно се възползваха от непогрешимото му око. Той беше изключително лоялен, прекалено доверчив, безупречно възпитан и нямаше истински врагове — необикновено постижение, имайки предвид, че бе прекарал два живота в коварните води на артистичния свят. Но преди всичко Ишърууд бе порядъчен, а това качество е дефицитно не само в днешен Лондон, но и навсякъде по света.
Галерията за изящни изкуства „Ишърууд“ бе разположена вертикално: претъпкани складови помещения на приземния етаж, офиси на втория и официална изложбена зала на третия. Изложбената зала, смятана от мнозина за най-красивата в цял Лондон, бе точно копие на прочутата галерия „Пол Розенберг“ в Париж, където Джулиан бе прекарал много щастливи часове като дете, често в компанията на самия Пикасо. Офисът приличаше на Дикенсов роман, затрупан с пожълтели каталози и монографии. За да стигнат до него, посетителите трябваше да минат през две обезопасени стъклени врати: първата, гледаща към Мейсънс Ярд, и втората — на горната площадка на тясно стълбище, застлано с кафява пътека на мръсни петна. Там те се натъкваха на Маги, блондинка със сънен поглед, която не различаваше творба на Тициан от тоалетна хартия. Веднъж Ишърууд бе сглупил да се опита да я съблазни и като нямаше друг начин, я бе назначил за своя рецепционистка. В момента тя лакираше ноктите си, без да обръща внимание на телефона на бюрото, който звънеше.
— Би ли го вдигнала, Магс — помоли мило Ишърууд.
— Защо? — попита тя без следа от ирония.
— Може да е нещо важно.
Девойката завъртя очи, преди възмутено да вдигне слушалката до ухото си и да измърка:
— Галерия за изящни изкуства „Ишърууд“. — След секунди тя затвори, без да каже нито дума, и се върна към лакирането на ноктите си.
— Е? — попита Джулиан.
— Никой не се обади.
— Бъди така добра, красавице, и провери от кой номер са звънели.
— Пак ще се обадят.
Ишърууд се намръщи и възобнови мълчаливата си оценка на картината, поставена на покрития със сукно триножник в средата на стаята — изображение на Христос, явяващ се пред Мария Магдалина, рисувано вероятно от последовател на Франческо Албани, — която Джулиан наскоро бе придобил на безценица от едно имение в графство Бъркшър. Картината, както и самият Ишърууд, имаше остра нужда от реставрация. Той бе достигнал възрастта, която адвокатите по имотни и наследствени дела наричаха „есента на живота“. Това обаче не беше златна есен, помисли си мрачно Джулиан. Беше късна есен, с пронизващ вятър и коледни светлини, греещи по Оксфорд Стрийт. Все пак, с ушития си по поръчка костюм на престижната улица „Севил Роу“ и изобилието от прошарени къдрици, той правеше впечатление на елегантен, макар и неуверен човек — вид, който Ишърууд определяше като благоприлична развратност. На този етап от живота си той не можеше да се стреми към нищо повече.
— Мисля, че някакъв ужасен руснак щеше да се отбива в четири часа, за да гледа една картина — каза внезапно Джулиан, докато погледът му продължаваше да обхожда повредената картина.
— Ужасният руснак отмени посещението си.
— Кога?
— Тази сутрин.
— Защо?
— Не каза.
— Защо не ми каза?
— Направих го.
— Глупости.
— Сигурно си забравил, Джулиан. Напоследък често ти се случва.
Ишърууд изгледа Маги с изпепеляващ поглед, като през цялото време се питаше как може да е бил привлечен от толкова отблъскващо същество. След това, тъй като нямаше други уговорени срещи и със сигурност нищо по-добро за правене, той нахлузи палтото си и пое пеша към ресторант „Грийнс“, поставяйки началото на поредица от събития, които щяха да го отведат до поредното бедствие, за което той нямаше никаква вина. Беше четири и двайсет следобед. Часът бе прекалено ранен за обичайната тълпа и в бара нямаше никого освен Саймън Менденхол — мургавия главен аукционер на „Кристис“. Веднъж Менденхол неволно бе изиграл известна роля в съвместна операция на израелското и американското разузнаване за проникване в джихадистка терористична мрежа, която бе тероризирала Западна Европа с редица бомбени атентати. Ишърууд знаеше това, защото той самият имаше малко участие в тази операция. Обаче Джулиан не беше шпионин. Той беше помощник на шпиони, и по-специално на един конкретен шпионин.
— Джули! — извика Менденхол. След това добави с дълбокия си плътен глас, който пазеше за колебливите участници в търговете: — Определено изглеждаш чудесно. Отслабнал ли си? Бил си на скъп спа курорт? Имаш ново момиче? Каква е тайната?
— Сансерът[1] — отговори Ишърууд, преди да се настани на обичайната си маса до прозореца с изглед към Дюк Стрийт. Поръча си бутилка от виното, силно изстудено, защото една чаша нямаше да му е достатъчна. Менденхол скоро си тръгна с обичайното си превзето махване и Ишърууд остана сам с мислите и питието си — опасна комбинация за мъж в напреднала възраст и кариера в пълен застой.
Но в крайна сметка вратата се отвори и от мократа притъмняла улица изникнаха двама куратори от Националната галерия. След това пристигна някаква важна особа от „Тейт Модерн“, последвана от цяла група от „Бонамс“, водена от Джеръми Краб — облечения в костюм от туид директор на отдела „Картини от стари майстори“ на аукционната къща. Веднага след тях влезе Роди Хътчинсън, смятан от мнозина за най-безскрупулния търговец в цял Лондон. Неговото пристигане беше лоша поличба, защото навсякъде, където отидеше Роди, със сигурност се появяваше и тантурестият Оливър Димбълби.
Както се очакваше, няколко минути по-късно той дойде в бара, клатушкайки се, с дискретността на локомотивна свирка посред нощ. Ишърууд грабна мобилния си телефон и се престори, че води спешен разговор, но на Оливър тези не му минаваха. Той се насочи направо към масата му — като хрътка, нахвърляща се върху лисица, както Джулиан щеше да си спомни по-късно — и разположи дебелия си задник на празния стол.
— „Домен Даниел Шотар“ — каза той одобрително, като извади бутилката с вино от кофичката с лед. — Не възразяваш да си налея, нали?
* * *
Димбълби носеше втален тъмносин костюм, който прилягаше на пълната му фигура като обвивката на наденица, и големи златни копчета за ръкавели с размера на австрийски шилинги. Бузите му бяха едри и розови, бледосините му очи блестяха ярко, което подсказваше, че се е наспал добре предната нощ. Оливър Димбълби беше грешник от най-висока класа, но страдаше от угризения на съвестта.
— Не ме разбирай погрешно, Джули — каза той, като си наля щедро от виното на Ишърууд, — но изглеждаш като купчина мръсно пране.
— Саймън Менденхол не каза подобно нещо.
— Саймън изкарва прехраната си, като говори на хората така, че да им вземе парите. Аз обаче казвам неподправената истина, дори и когато от нея боли. — Димбълби погледна Ишърууд с искрена загриженост.
— О, не ме гледай така, Оливър.
— Как?
— Сякаш се мъчиш да измислиш нещо мило, което да кажеш, преди лекарят да изключи животоподдържащата система.
— Поглеждал ли си се в огледало напоследък?
— Тези дни се опитвам да избягвам огледалата.
— Разбирам защо. — Димбълби си наля още един пръст вино в чашата.
— Има ли нещо друго, което мога да ти поръчам, Оливър? Малко хайвер?
— Аз не ти ли се реванширам винаги?
— Не, Оливър, не го правиш. В действителност, ако водех сметка, което не правя, ти ми дължиш няколко хиляди лири.
Димбълби не обърна внимание на забележката.
— Какво има, Джулиан? Какво те безпокои този път?
— В момента ти ме безпокоиш, Оливър.
— Заради онова момиче е, нали, Джули? Това ти е развалило настроението. Как й беше името?
— Касандра — отговори Ишърууд на прозореца.
— Разби ти сърцето, нали?
— Те винаги го правят.
Димбълби се усмихна.
— Способността ти да се влюбваш направо ме смайва. Какво ли не бих дал да мога да се влюбя поне веднъж.
— Знам, че си най-големият женкар, Оливър.
— Да бъдеш женкар няма почти нищо общо с любовта. Обичам жените, всички жени. И точно в това е проблемът.
Ишърууд се загледа към улицата. Навън отново заваля — точно навреме за вечерния наплив клиенти.
— Продал ли си някакви картини напоследък? — попита Димбълби.
— Всъщност продадох няколко.
— Не съм чул за нито една.
— Така е, защото не бяха огласени.
— Глупости — отвърна Оливър, като изсумтя презрително. — Не си продал нищо от месеци. Но това не те спира да купуваш, нали? Колко картини имаш скътани в твоя склад? Достатъчно, за да напълниш един музей и да ти останат още няколко хиляди. И всички те са изсъхнали, мъртви.
Ишърууд не отговори нищо, само потърка долната част на гърба си. Постоянната болка там го измъчваше като лаещата кашлица преди. Той предполагаше, че това е подобрение. Болките в гърба не пречеха на съседите.
— Предложението ми си остава в сила — каза Димбълби.
— Какво е предложението ти?
— Хайде, Джули. Не ме карай да го казвам на глас.
Ишърууд извърна леко главата си и се взря право в месестото детинско лице на Оливър.
— Не говориш отново за закупуването на моята галерия, нали?
— Готов съм да бъда повече от щедър. Ще ти дам справедлива цена за малка част от колекцията ти, която е продаваема, а останалото ще използвам за отопление на сградата.
— Много великодушно от твоя страна — отвърна язвително Ишърууд, — но аз имам други планове за галерията.
— Изпълними ли са?
Джулиан запази мълчание.
— Много добре — каза Димбълби. — Щом не ми даваш да придобия проклетата развалина, която наричаш галерия, поне ми позволи да направя нещо друго, за да ти помогна да излезеш от настоящия си син период.
— Не искам едно от твоите момичета, Оливър.
— Не говоря за момиче. Говоря за едно приятно пътуване, което ще ти помогне да се откъснеш от проблемите.
— Къде?
— До езерото Комо. Платени разходи. Самолетни билети за първа класа. Две нощувки в луксозен апартамент във Вила д’Есте[2].
— И какво трябва да направя в замяна?
— Една малка услуга.
— Колко малка?
Димбълби си наля още една чаша вино и разказа на Ишърууд останалата част.
* * *
Изглежда, Оливър Димбълби наскоро се бе запознал с един емигрирал англичанин, който колекционирал настървено, но без помощта на квалифициран изкуствовед, който да го насочва. Нещо повече, финансите на този англичанин явно вече не бяха това, което някога са били, така че се налагаше бърза разпродажба на част от неговите притежания. Димбълби се беше съгласил да хвърли дискретен поглед на колекцията, но сега, когато вече трябваше да пътува, не можеше да приеме перспективата да се качи отново на самолет. Или поне така твърдеше той. Ишърууд подозираше, че истинските му мотиви да се откаже от пътуването се кореняха другаде, защото Оливър Димбълби представляваше задни мисли, облечени в плът.
Въпреки това, имаше нещо в идеята за това неочаквано пътешествие, което привлече Джулиан, и против всякакъв здрав разум, той прие предложението на мига. Същата вечер Джулиан опакова малко багаж и в девет часа на следващата сутрин се настани на мястото си в първа класа на самолета на „Бритиш Еъруейс“, извършващ полет 576 направо до летище „Малпенса“ в Милано. По време на полета Ишърууд изпи само една чаша вино — за кураж, както си каза — и в дванайсет и половина на обяд, когато се качи във взетия под наем мерцедес, той бе напълно спокоен. Джулиан се отправи на север към езерото Комо без помощта на карта или джипиес. Високоценен изкуствовед, специалист в областта на венецианските художници, Ишърууд бе пътувал безброй пъти до Италия, за да обикаля църквите и музеите. Въпреки това, той винаги с радост се възползваше от възможността да се върне там, особено когато някой друг плащаше сметката. Джулиан Ишърууд бе французин по рождение, англичанин по възпитание, но в неговите хлътнали гърди биеше романтичното, недисциплинирано сърце на италианец.
Английският емигрант с намаляващи финансови ресурси го очакваше в два часа. Според набързо написания от Димбълби имейл той живееше на широка нога на брега на югозападния ръкав на езерото, близо до град Лалио. Ишърууд пристигна няколко минути по-рано и установи, че величествената порта е гостоприемно отворена за него. Наскоро павирана алея за коли го отведе до настлан с чакъл преден двор. Той паркира близо до частния кей на вилата и се отправи към входната врата, минавайки край една монолитна статуя. Като позвъни, никой не му отвори. Ишърууд погледна часовника си и натисна втори път звънеца. Резултатът бе същият.
В този момент щеше да бъде по-умно от страна на Джулиан да се качи в наетия си автомобил и да напусне езерото Комо възможно най-бързо. Вместо това, той натисна дръжката и за съжаление откри, че е отключено. Ишърууд открехна вратата няколко сантиметра, извика поздрав към тъмната вътрешност, а след това пристъпи неуверено в просторното антре. Той мигновено видя локвата кръв на мраморния под и двата висящи във въздуха боси крака, както и подутото синьо-черно лице, което се блещеше отгоре. Джулиан усети, че коленете му омекнаха, и му се стори, че подът се надигна да го посрещне. Той коленичи за момент, докато премине позивът за повръщане. После се изправи несигурно на крака и закрил с ръка устата си, излезе, препъвайки се, от вилата и се насочи към колата си. И макар че тогава не го осъзна, проклинаше тумбестия Оливър Димбълби на всяка крачка от пътя си.