Даниъл Силва
Крадецът (18)

17.

Улица „Мироменил“, Париж

На следващия ден те се събраха в тесния заден офис на „Научни антики“ в единайсет часа преди обед: крадецът на предмети на изкуството, професионалният убиец и настоящият оперативен агент и бъдещ шеф на израелското разузнаване. Агентът бързо обясни на крадеца как възнамерява да открие отдавна изчезналата олтарна картина на Караваджо. Крадецът, както и убиецът преди него, бе обзет от съмнения.

— Аз крада картини — отбеляза той, а гласът му прозвуча напрегнато. — Не ги намирам от името на полицията. В действителност правя всичко възможно да я избягвам.

— Италианците никога няма да узнаят за твоето участие.

— Така казваш ти.

— Трябва ли да ти напомням, че човекът, който е придобил картината на Караваджо, уби твоя приятел и съдружник?

— Не, мосю Алон, не е нужно.

Звънецът на входната врата иззвъня. Морис Дюран не му обърна внимание.

— Какво искаш да направя?

— Искам да откраднеш нещо, на което никой колекционер в сянка не може да устои.

— А след това?

— Когато в най-ниските слоеве на света на изкуството започнат да се носят слухове, че картината е в Париж, искам да насочиш лешоядите в правилната посока.

Дюран погледна към Келър.

— Към него ли?

Габриел кимна утвърдително.

— И защо лешоядите ще помислят, че картината е в Париж?

— Защото аз ще им кажа, че е така.

— Ти наистина мислиш за всичко, нали, мосю Алон?

— Най-добрият начин да се спечели една хазартна игра е да се премахнат всички случайности от уравнението.

— Ще се опитам да запомня това. — Дюран отново погледна към Кристофър и попита: — Какво знае той за търговията с крадени произведения на изкуството?

— Нищо — призна Габриел. — Обаче бързо се учи.

— С какво си изкарва прехраната?

— Грижи се за вдовици и сираци.

— Да бе — каза скептично Морис. — А аз съм президентът на Франция.

* * *

Те прекараха остатъка от деня в разработване на детайлите на операцията. След това, когато нощта се спусна над Осми арондисман на Париж, Дюран обърна табелката на вратата от „Отворено“ на „Затворено“ и те излязоха един след друг на улица „Мироменил“. Крадецът на произведения на изкуството се отправи към бирарията на отсрещната страна на улицата за вечерната си чаша червено вино, убиецът взе такси до един хотел на улица „Риволи“, а настоящият оперативен агент и бъдещ шеф на израелското разузнаване отиде до една тайна квартира на Службата с изглед към моста Пон Мари. Той видя двама охраняващи агенти да седят в автомобил, паркиран пред входа на сградата, и когато влезе в апартамента, усети аромата на готвено ястие и чу Киара тихо да си пее. Габриел я целуна по устните и я поведе към спалнята. Не я попита как се чувства. Не я попита нищо.

* * *

— Даваш ли си сметка — попита тя по-късно, — че се любихме за първи път, откакто разбрахме, че съм бременна?

— Наистина ли?

— Когато интелигентен човек като теб, Габриел, се прави на глупак, не се получава много убедително.

Той бавно нави кичур от косата й на пръста си, но не каза нищо. Брадичката й бе опряна на гърдите му. От светлината на парижките улични лампи кожата й бе придобила златист оттенък.

— Защо досега не правеше любов с мен? И не ми казвай, че си бил зает — добави тя бързо, — защото преди това никога не те е спирало.

Той пусна косата й, но не отговори.

— Страхуваше се, че нещо може пак да се обърка с бременността ли? Затова ли?

— Да — отвърна Алон. — Предполагам, че е така.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Прекарах няколко минути с една стара жена на остров Корсика.

— Какво ти каза тя?

— Че нищо лошо никога няма да сполети теб или децата.

— И ти й повярва?

— Тя ме спечели, като ми каза няколко неща, които не би могла да знае. След това ми каза, че ти си напуснала Венеция.

— Каза ли ти, че съм в Париж?

— Не с толкова много думи.

— Надявах се да те изненадам.

— Откъде знаеше къде да ме намериш?

— Ти как мислиш?

— Обадила си се на булевард „Цар Саул“.

— Всъщност те ми се обадиха.

— Защо?

— Защото Узи искаше да разбере защо общуваш с човек като Морис Дюран. Естествено, аз веднага се възползвах от възможността.

— Как се измъкна от телохранителя на генерала?

— Матео ли? Той беше лесен.

— Не знаех, че двамата с него си говорите на малки имена.

— Той ми беше много полезен в твое отсъствие. И нито веднъж не ме попита как се чувствам.

— Няма да допусна отново същата грешка.

Киара го целуна по устните и го попита защо е подновил връзката си с най-успешния крадец на произведения на изкуството в света. Габриел й разказа всичко.

— Сега разбирам защо генерал Ферари толкова силно искаше ти да разследваш смъртта на Брадшоу.

— Той през цялото време е знаел, че Брадшоу е бил мошеник — каза Алон. — Също така е чул слуховете, че неговите пръстови отпечатъци са били по картината на Караваджо.

— Предполагам, че това би могло да обясни нещо странно, което открих в данъчните архиви на „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг Груп“.

— Какво е то?

— През последните дванадесет месеца „Меридиан“ е свършила доста работа за фирмата „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.

— Каква е тази фирма?

— Трудно е да се каже. „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ е доста непрозрачна компания.

Габриел хвана нов кичур от косата на Киара и попита какво друго е открила в електронните файлове на Джак Брадшоу.

— През последните няколко седмици от живота си той е изпратил няколко имейла до акаунт^[1] в Джимейл^[2] с автоматично генерирано потребителско име.

— Какво са обсъждали?

— Сватби, партита, времето — всички обичайни неща, които хората обсъждат, когато всъщност говорят за нещо друго.

— Имаш ли някаква представа къде е базиран този негов кореспондент?

— В интернет кафенета в Брюксел, Антверпен и Амстердам.

— Естествено.

Тя се претърколи по гръб. Алон сложи дланта си върху корема й, докато дъждът тихо трополеше по прозореца.

— За какво си мислиш? — попита Киара след малко.

— Чудех се дали е истинско, или просто е плод на моето въображение.

— Кое?

— Няма значение.

Тя не настоя повече.

— Предполагам, че ще трябва да кажа нещо на Узи.

— Предполагам, че да.

— Какво да му кажа?

— Истината — отвърна Габриел. — Кажи му, че ще открадна картина на стойност 200 милиона долара и ще видя дали ще мога да я продам на господин Голямата клечка.

— Какво ще правиш след това?

— Трябва да отида до Лондон, за да пусна един скверен слух.

— А после?

— Ще отида в Марсилия, за да стане скверният слух реалност.