Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. —Добавяне

14.

Корсика

Когато фериботът влезе в пристанището на Калви, наближаваше полунощ — неподходящо време за социални телефонни обаждания в Корсика, — така че Габриел се настани в един хотел близо до терминала и легна да спи. На сутринта закуси в едно малко кафене близо до брега, след това се качи в колата си и пое по скалистото западно крайбрежие. Дъждът продължи да вали още известно време, но постепенно облаците се разсеяха и морето от гранитносиво стана тюркоазенозелено. Алон спря в град Порто да купи две бутилки изстудено корсиканско розе и се отправи към вътрешността по тесен път, от двете страни на който се простираха маслинови насаждения и горички от черен бор. Въздухът ухаеше на макиата — гъсти храсталаци от розмарин, дива роза и лавандула, които покриваха голяма част от острова, а по селата видя много жени с черни вдовишки дрехи — знак, че са загубили мъжете си заради вендета. Преди време жените го сочеха с типичния корсикански жест за предпазване от окиу, или уроки, но сега избягваха да се заглеждат в него. Те знаеха, че е приятел на дон Антон Орсати, а приятелите на дона можеха да пътуват навсякъде в Корсика без страх от физическа разправа.

В продължение на повече от два века кланът Орсати бе свързан с две неща на остров Корсика: зехтина и смъртта. Зехтинът идваше от маслиновите горички, които растяха в огромното им имение; смъртта — от ръцете на техните убийци тадунагиу. Орсати убиваха от името на онези, които не можеха сами да го извършат: богаташи, които бяха прекалено гнусливи, за да си цапат ръцете; жени, които нямаха роднини от мъжки пол, които да го направят вместо тях. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръцете на убийците им, най-малко самите Орсати, но според местните предания бяха хиляди. Броят им можеше да бъде и по-голям, ако не съществуваше щателното проучване, извършвано от клана. Орсати действаха по строго определен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, докато не се уверят, че страната, обърнала се към тях, наистина е била ощетена и се изисква кръвно отмъщение.

Това обаче се бе променило при дон Антон Орсати. По времето, когато той бе поел управлението на фамилията, френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата навсякъде, освен в най-изолираните кътчета на острова, оставяйки малцина корсиканци, които да се нуждаят от услугите на неговите тадунагиу. При силния спад на местното търсене Орсати нямаше друг избор, освен да потърси възможности другаде, а именно отвъд морето, в континентална Европа. Сега той приемаше почти всяко предложение за работа, което пристигаше на бюрото му, без значение колко отвратителна бе тя, и убийците му бяха считани за най-надеждните професионалисти на континента. В действителност Габриел бе единият от двамата души, останали живи при сключен договор с фамилията Орсати.

Дон Антон Орсати живееше в планините в средата на острова, заобиколен от стени от макиата и бодигардове. Двама от тях стояха на пост пред портата на имението му. Като видяха Алон, те се отдръпнаха и го поканиха да влезе. Черен път го отведе през една маслинова горичка, излязла сякаш от картина на Ван Гог, до настлания с чакъл преден двор на огромната вила на Орсати. Пред нея стояха още охранители. Те претърсиха бегло вещите на Габриел, а след това единият от тях — мургав, с изпито лице убиец, който изглеждаше около двадесетгодишен, го придружи по стълбите до кабинета на дона. Той беше голямо, просторно помещение, обзаведено с груби корсикански мебели и тераса с изглед към частната долина на Орсати. В каменната камина припукваха дърва от макиата. Те изпълваха въздуха с аромат на розмарин и градински чай.

В средата на стаята бе поставена голяма дъбова маса, на която работеше донът. На нея имаше декоративна бутилка със зехтин „Орсати“, телефон, който той рядко използваше, и подвързана с кожа счетоводна книга, която съдържаше тайните на уникалния му бизнес. Неговите наемни убийци, тадунагиу, бяха всичките служители на „Орсати Олив Ойл Къмпани“ и убийствата, които те извършваха, се осчетоводяваха като поръчки за стока, което означаваше, че в света на Орсати зехтинът и кръвта се лееха съвместно в едно общо предприятие. Всичките му убийци имаха корсикански произход, с изключение на един. Благодарение на изключителната си подготовка той се занимаваше само с най-трудните задачи. Освен това изпълняваше длъжността директор по продажбите за доходоносния централноевропейски пазар.

Донът беше едър мъж по корсиканските стандарти — висок над метър и осемдесет и широкоплещ. Той носеше чифт широки панталони, прашни кожени сандали и снежнобяла риза, която жена му гладеше всяка сутрин и отново следобед, когато той станеше от дрямка. Косата му бе черна, както и очите му. Като стисна ръката му, Габриел изпита чувството, че тя е изсечена от камък.

— Добре дошъл отново в Корсика — каза Орсати, като взе двете бутилки розе. — Знаех си, че не можеш да стоиш дълго далече от нея. Не ме разбирай погрешно, Габриел, но винаги съм си мислил, че във вените ти тече малко корсиканска кръв.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че не е така.

— Това няма значение. Сега ти на практика си един от нас. — Донът сниши глас и добави: — Между мъжете, които убиват заедно, се създава връзка, която не може да бъде разрушена.

— Това още някоя от вашите корсикански поговорки ли е?

— Нашите поговорки са свещени и точни, каквато е сама по себе си една поговорка. — Орсати се усмихна. — Мислех, че би трябвало да си във Венеция със съпругата си.

— Бях там — отвърна Алон.

— Тогава защо си дошъл отново в Корсика? По работа или за удоволствие?

— Боя се, че по работа.

— За какво става дума този път?

— За услуга.

— Още една?

Габриел кимна утвърдително.

— Тук, в Корсика — каза донът, като се намръщи неодобрително, — ние вярваме, че съдбата на човек е предопределена по рождение. А ти, приятелю, изглежда, си обречен вечно да решаваш проблемите на други хора.

— Има и по-лоши съдби, дон Орсати.

— Господ помага на тези, които сами си помагат.

— Колко милосърдно — вметна Алон.

— Милосърдието е за свещениците и глупаците. — Корсиканецът погледна към дипломатическото куфарче, което държеше Габриел. — Какво има в куфарчето?

— Един милион евро в употребявани банкноти.

— Откъде ги получи?

— От един приятел в Рим.

— Италианец ли е?

Алон кимна утвърдително.

— В дъното на много беди — каза мрачно дон Орсати — винаги стои някой италианец.

— По една случайност аз съм женен за италианка.

— Точно затова паля много свещи за теб.

Габриел безуспешно се помъчи да потисне усмивката си.

— Как е тя? — попита донът.

— Аз сякаш непрекъснато я ядосвам. Като изключим това, е много добре.

— Заради бременността е — каза дълбокомислено Орсати. — След като се родят децата, всичко ще бъде различно.

— Как?

— Ще бъде така, сякаш ти не съществуваш. — Корсиканецът отново погледна към куфарчето. — Защо се разхождаш с един милион евро в употребявани банкноти?

— Бях помолен да открия нещо ценно и ще коства много средства, за да го върна.

— Друго изчезнало момиче ли? — попита донът.

— Не — отвърна Алон. — Това.

Той подаде на Орсати снимка на празната рамка, която висеше над олтара на църквата „Сан Лоренцо“. По изражението на грубоватото лице на корсиканеца си пролича, че той разпозна мястото.

— „Рождеството“ ли? — попита донът.

— Никога не съм предполагал, че сте човек на изкуството, дон Орсати.

— Не съм — призна корсиканецът, — но следя внимателно случая през годините.

— По някаква конкретна причина ли?

— По една случайност бях в Палермо вечерта, когато картината на Караваджо бе открадната. Всъщност — добави той с усмивка — почти съм сигурен, че именно аз открих, че тя липсва.

* * *

На терасата с изглед към долината дон Антон Орсати разказа как в края на лятото на 1969 година в Корсика пристигнал сицилианският бизнесмен Ренато Франкона. Сицилианецът искал да бъде отмъстено за красивата му дъщеря, която била убита няколко седмици по-рано от Сандро ди Лука — важен член на „Коза Ностра“. Дон Карлу Орсати, тогавашният шеф на клана Орсати, не искал да се замесва. Обаче синът му, способният убиец Антон, в крайна сметка убедил баща си да му позволи да изпълни лично договора. Въпросната вечер всичко минало по план, с изключение на лошото време, което направило невъзможно напускането на Палермо. Като нямал нищо по-добро за вършене, младият Антон тръгнал да търси църква, за да изповяда греховете си. Църквата, в която влязъл, била „Сан Лоренцо“.

— И точно това — каза Орсати, като вдигна снимката на празната рамка — видях онази вечер. Както се досещаш, не съобщих за кражбата в полицията.

— Какво се случи с Ренато Франкона?

— От „Коза Ностра“ го убиха няколко седмици по-късно.

— Предположили са, че той стои зад убийството на Ди Лука?

Донът кимна печално.

— Но поне умря с чест.

— Как така?

— Тъй като отмъсти за убийството на дъщеря си.

— И хората се чудят защо Сицилия не е икономическата и интелектуална сила на Средиземноморието.

— Парите не идват от пеене — каза донът.

— Какъв беше вашият мотив?

— Вендетата е задържала това семейство в бизнеса в продължение на поколения — отговори Орсати. — Убийството на Сандро ди Лука доказа, че можем да действаме извън Корсика, без да бъдем открити. Баща ми си остана против до смъртта си. Но след като той си отиде, аз направих семейния бизнес международен.

— Ако не се разрастваш, загиваш.

— Това еврейска поговорка ли е?

— Вероятно — отговори Габриел.

На масата бе сервиран традиционен корсикански обяд с ухаещи на макиата ястия. Алон си взе от зеленчуците и сирената, но пренебрегна наденицата.

— Това е кашерно — каза Орсати, като сложи с вилицата си няколко парчета от месото в чинията на Габриел.

— Не знаех, че има равини в Корсика.

— Има много — увери го донът.

Алон избута настрана парчетата наденица и попита Орсати дали все още ходи на църква, след като отнеме нечий живот.

— Ако го правех — отговори корсиканецът, — щях да прекарвам повече време на колене, отколкото някоя перачка. Освен това на този етап съм напълно неспасяем. Господ може да прави с мен каквото пожелае.

— Бих се радвал да видя разговора между теб и Бог.

— Дано се проведе по време на корсикански обяд. — Донът се усмихна и напълни отново с розе чашата на Габриел. — Ще ти споделя една тайна — каза той, връщайки бутилката в средата на масата. — Повечето хора, които убиваме, заслужават да умрат. По своя собствен малък начин кланът Орсати е направил света много по-добро място.

— Щяхте ли да се чувствате по този начин, ако ме бяхте убили?

— Не ставай глупав — отговори донът. — Да те оставя жив бе най-доброто решение, което някога съм вземал.

— Доколкото си спомням, дон Орсати, вие нямахте нищо общо с решението да остана жив. В действителност — добави остро Алон — вие бяхте твърдо против него.

— Дори и аз, непогрешимият дон Антон Орсати, от време на време допускам грешки, въпреки че никога не съм правил нещо толкова глупаво, като да се съглася да намеря картина на Караваджо за италианците.

— Аз наистина нямах голям избор по този въпрос.

— Това е налудничава задача.

— Точно по моята специалност.

— Карабинерите търсят тази картина в продължение на повече от четири десетилетия и така и не са успели да я намерят. Според мен тя вероятно отдавна е унищожена.

— Слуховете, които се носят, не са такива.

— Какво си чул?

Габриел отговори на въпроса, като даде на дона същата информация, която бе дал на генерал Ферари в Сан Ремо. След това му обясни своя план за връщането на картината. Корсиканецът явно бе заинтригуван.

— Какво общо има това с фамилията Орсати? — попита той.

— Имам нужда да наема един от хората ви.

— Някой конкретен ли имаш предвид?

— Директорът по централноевропейските продажби.

— Каква изненада.

Алон не каза нищо.

— И ако се съглася?

— Едната ръка мие другата — отвърна Габриел, — а двете ръце мият лицето.

Донът се усмихна.

— Може би в крайна сметка наистина си корсиканец.

Алон се загледа в долината и се усмихна.

— За съжаление, не съм такъв, дон Орсати.