Даниъл Силва
Крадецът (9)

8.

Стокуел, Лондон

Улицата се наричаше „Парадайз^[1]“, но това беше изгубен рай: занемарени тухлени сгради с общински жилища, участък с утъпкана трева, безлюдна детска площадка, където една въртележка бавно се въртеше от вятъра. Габриел се помота там само докато се увери, че не е следен. Той вдигна яката на палтото си, за да скрие ушите си, и потрепери. Пролетта все още не бе настъпила в Лондон.

Отвъд детската площадка черен път водеше до Клапъм Роуд. Алон зави наляво и тръгна сред блясъка от фаровете на насрещното движение към метростанция „Стокуел“. Следващият завой го отведе в тиха улица с опушени следвоенни къщи. Тази с номер 8 имаше изкривена черна ограда от ковано желязо и малка циментова площадка, чиято единствена украса бе една кофа за боклук в кралско синьо. Габриел вдигна капака, видя, че кофата е празна, и изкачи трите стъпала, водещи до входната врата. Една табелка известяваше, че искания от всякакъв характер са нежелани. Без да се съобразява с нея, той постави палеца си върху звънеца — две кратки позвънявания и по-дълго трето, точно както му бяха казали.

— Господин Бейкър — каза мъжът, който се появи на вратата. — Толкова е хубаво, че дойдохте. Аз съм Дейвис. Тук съм, за да се погрижа за вас.

Алон влезе в къщата и изчака вратата да се затвори, преди да се обърне с лице към човека, който го бе посрещнал. Той имаше мека светла коса и невинното лице на селски пастор. Името му не беше Дейвис. Той се казваше Найджъл Уитком.

— Защо са всички тези шпионски глупости? — попита Габриел. — Аз не дезертирам. Просто имам нужда да поговоря с шефа ти.

— Разузнавателната служба не одобрява използването на истински имена в тайните квартири. Дейвис е работното ми име.

— Лесно се запомня — подметна Алон.

— Сам си го избрах. Винаги съм бил привърженик на „Кинкс^[2]“.

— Кой е Бейкър?

— Ти си Бейкър — отговори Уитком без следа от ирония.

Габриел влезе в малък хол. Той бе обзаведен с цялото очарование на летищна зала за заминаващи.

— Не можахте ли да намерите някоя тайна квартира в Мейфеър или Челси?

— Всичките в Уест Енд бяха заети. Освен това тази е по-близо до Воксхол Крос.

На Воксхол Крос се намираше централата на Секретната разузнавателна служба на Великобритания, известна също като МИ-6. Имаше време, когато службата функционираше в една мрачна сграда на Бродуей^[3] и нейният генерален директор бе известен само като Ш. Сега шпионите работеха в една от най-бляскавите забележителности на Лондон, а името на шефа им редовно се появяваше в пресата. Габриел харесваше повече стария начин. В областта на разузнаването, както и в изкуството, той бе традиционалист по природа.

— В наши дни разузнавателната ви служба позволява ли да се пие кафе в тайните квартири? — попита той.

— Не истинско кафе — отговори с усмивка Уитком. — Обаче в кухненския шкаф може да има бурканче с нескафе.

Алон сви рамене, сякаш искаше да каже, че би могло да бъде и по-зле, и го последва в тясната кухня. Тя изглеждаше така, сякаш принадлежеше на мъж, който наскоро се е разделил с жена си и се надява бързо да се помирят. Наистина имаше бурканче с нескафе и кутийка с чай „Туинингс“, която изглеждаше така, сякаш е била там, когато Едуард Хийт^[4] е бил министър-председател. Найджъл напълни с вода електрическата кана, докато Габриел търсеше чаша в шкафчетата. Имаше две: едната с логото на Олимпийските игри в Лондон, а другата с лицето на кралицата. Когато Алон избра чашата с кралицата, Уитком се усмихна.

— Никога не съм предполагал, че си почитател на Нейно Величество.

— Тя има добър вкус в областта на изкуството.

— Кралицата може да си го позволи.

Найджъл направи това изявление не като критика, а просто като установяване на факт. Той си беше такъв: предпазлив, хитър, непроницаем като бетонна стена. Уитком бе започнал своята кариера в МИ-5, където беше придобил оперативния си опит, работейки с Габриел срещу руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. Скоро след това бе станал основният помощник-адютант и изпълнител на неофициални поръчения на Греъм Сиймор — заместник генералния директор на МИ-5. Неотдавна Сиймор бе назначен за шеф на МИ-6 — ход, който изненада всички в разузнавателния бизнес, освен Алон. Сега Найджъл изпълняваше същите функции за началника си, което обясняваше неговото присъствие в тайната квартира в Стокуел. Той сипа лъжичка нескафе в чашата и се загледа в парата, която се издигаше от чучура на каната.

— Как е животът в МИ-6? — попита Габриел.

— В началото, като отидохме, хората бяха изпълнени с подозрение. Предполагам, че са имали право да бъдат неспокойни. В края на краищата ние идвахме от конкурентната служба от другата страна на реката^[5].

— Не че Греъм е бил пълен аутсайдер. Баща му е легенда в МИ-6. Той на практика е отраснал в тази служба.

— Това е една от причините, поради която притесненията не траяха дълго. — Уитком извади мобилния си телефон от горния джоб на сакото си и се взря в екрана му. — В момента той се качва. Може ли сам да си направиш кафето?

— Наливам водата, после разбърквам, нали така?

Найджъл тръгна. Алон си приготви кафето и отиде в хола. Като влезе, видя един висок мъж, облечен с безупречен въгленовосив костюм и синя раирана вратовръзка. Лицето му имаше деликатни и дори красиви черти; силно посребрената коса му придаваше вид на манекен от рекламите за скъпи, но ненужни накити. С лявата ръка той притискаше до ухото си мобилен телефон, а дясната протегна разсеяно към Габриел. Ръкостискането му беше здраво, уверено и достатъчно премерено. Това беше нечестно оръжие, което се използваше срещу по-нискостоящи противници. То показваше, че е посещавал по-добри училища, че принадлежи към по-изискани клубове и е добър в спортовете за джентълмени, като тенис и голф, и всичко това беше истина. Греъм Сиймор бе реликва от славното минало на Великобритания, дете на административната класа, което бе възпитавано, обучавано и програмирано да ръководи. Няколко месеца по-рано, уморен след дългогодишни опити да защити своята родина от силите на ислямския екстремизъм, той бе споделил с Габриел плановете си да напусне разузнавателния занаят и да се оттегли във вилата си в Португалия. Сега най-неочаквано му бяха връчени ключовете за старата служба на баща му. Алон изведнъж се почувства виновен за идването си в Лондон. Той бе на път да поднесе на Сиймор първата му потенциална криза в МИ-6.

Греъм измърмори няколко думи по мобилния си телефон, прекъсна връзката и го подаде на Найджъл Уитком. После се обърна към Габриел и известно време го гледа с любопитство.

— Имайки предвид дългите ни взаимоотношения — каза той накрая, — не изпитвам голямо желание да попитам какво те води в града. Обаче, предполагам, нямам друг избор.

Алон отговори, като му каза малка част от истината: че е дошъл в Лондон, защото разследва убийството на английски емигрант, живял в Италия.

— А този английски емигрант има ли си име? — попита Сиймор.

— Джеймс Брадшоу — отвърна Габриел. Той замълча, после добави: — Но приятелите му са го наричали Джак.

Лицето на Сиймор остана безизразно.

— Мисля, че четох нещо за това във вестниците — каза той. — Бил е бивш служител на Министерството на външните работи, нали? Вършел е някаква консултантска дейност в Близкия изток. Бил е убит във вилата си в Комо. Както изглежда, било е доста мръсно.

— Доста — съгласи се Алон.

— Какво общо има всичко това с мен?

— Джак Брадшоу не е бил дипломат, нали, Греъм? Той е бил агент на МИ-6. Бил е шпионин.

Сиймор успя да запази самообладание за секунда. После присви очи и попита:

— Какво друго имаш?

— Три крадени картини, склад в свободната безмитна зона в Женева и мъж на име Самир.

— Това ли е всичко? — Греъм бавно поклати глава и се обърна към Уитком: — Отмени срещите ми за остатъка от следобеда, Найджъл. И ни намери нещо за пиене. Ние ще се позабавим.