Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heist, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венера Атанасова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog(2015 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Крадецът
Преводач: Венера Иванова Атанасова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян
ISBN: 978-954-26-1484-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571
История
- —Добавяне
60.
Венеция
През следващите няколко дни Габриел рядко се отделяше от Киара. Всяка сутрин той й приготвяше закуската. Следобедите прекарваше с нея в управата на еврейската общност. Вечер седеше до кухненския плот и я наглеждаше, докато тя готвеше. Отначало Киара бе очарована от вниманието, но постепенно постоянната му проява на обич започна да й дотяга. Както щеше да каже по-късно, „това беше твърде хубаво, за да е хубаво“. Киара си помисли да попита Франческо Тиеполо дали няма някоя картина за реставриране — някоя малка и не много увредена, — но реши, че е по-добре да направят екскурзия.
— Нищо прекалено екстравагантно — каза тя, — и да е някъде, където не се налага да се пътува със самолет. За два, най-много три дни.
На Габриел му хрумна нещо. Същата вечер той звънна на Кристоф Бител и поиска разрешение да влезе в Швейцария, и Бител, който знаеше много добре причината, поради която неговият нов приятел и съучастник искаше да се върне в Швейцария, се съгласи.
— Може би ще е по-добре да ви посрещна — каза той.
— Надявах се, че ще го кажете.
— Познавате ли района?
— Ни най-малко — излъга Алон.
— Има един хотел извън града, наречен „Алпенблик“. Ще ви чакам там.
И така, рано на следващата сутрин Габриел и Киара напуснаха любимия си град на водата и картините и се отправиха към малката планинска страна на богатството и тайните, която бе изиграла толкова важна роля в живота им. В късния предобед те пресякоха границата при Лугано и поеха на север през Алпите. Във високите проходи фучаха снежни виелици, но когато стигнаха до Интерлакен[1], слънцето грееше ярко на безоблачното небе. Алон напълни резервоара с газ и след това се отправи нагоре по долината към Гринделвалд. Хотел „Алпенблик“ беше самотна сграда в стил рустик, която се издигаше в края на града. Габриел остави колата на малкия хотелски паркинг и заедно с Киара се изкачи по стълбите до терасата. Бител пиеше кафе и гледаше нагоре към извисяващите се върхове Мьонх и Айгер. Той се изправи и се здрависа с Алон. После погледна към Киара и се усмихна.
— Със сигурност имате много красиво име, но аз няма да направя грешката да ви питам за него. — Кристоф погледна към Габриел и рече: — Никога не сте ми казвали, че отново ще ставате баща, Алон.
— Всъщност — отвърна Габриел — тя е просто моят дегустатор.
— Съжалявам да чуя това.
Бител седна и махна с ръка, за да отпрати един приближаващ сервитьор. После посочи към подножието на върховете отвъд зелената поляна.
— Вилата е точно там — каза той на Алон. — Мястото е приятно, с хубава гледка, много чисто и удобно.
— Имате бъдеще като агент по недвижими имоти, Бител.
— Предпочитам да защитавам страната си.
— Предполагам, че някъде имате постоянен наблюдателен пост?
— Държим под наем съседната вила — отвърна Бител. — Там имаме двама агенти на пълно работно време, а други периодично отиват и се връщат според необходимостта. Тя не ходи никъде без придружител.
— Някакви съмнителни туристи?
— От сирийски произход ли?
Габриел кимна утвърдително.
— Тук, в Гринделвалд, пристигат всякакви туристи — отговори Кристоф, — така че е малко трудно да се каже. Но досега никой не е ходил в близост до нея.
— Как е настроението й?
— Тя изглежда самотна — каза сериозно Бител. — Охранителите прекарват колкото може повече време с нея, но…
— Но какво, Бител?
Швейцарският полицай се усмихна тъжно.
— Може и да греша — отвърна той, — но мисля, че тя има нужда от приятел.
Алон се изправи на крака.
— Не мога да ви се отблагодаря за това, че се съгласихте да я приемете, Бител.
— Това е най-малкото, което можехме да направим, за да ви се отплатим, задето разчистихте кашата в женевската безмитна зона. Но трябваше да поискате нашето разрешение, преди да проведете онази операция в хотел „Метропол“.
— Щяхте ли да ми го дадете?
— Разбира се, че не — отвърна Бител. — Което означава, че все още щяхте да разполагате с осем милиарда долара от сирийските пари във вашата банкова сметка.
„Осем милиарда и двеста хиляди милиона — помисли си Габриел, докато вървеше към колата си. — Но кой брои?“
* * *
Алон остави Киара и Бител в хотела и подкара сам през ливадата. Вилата се намираше в края на тесен път. Беше малка спретната постройка от тъмно дърво със стръмен покрив и наредени по протежение на балкона саксии с цветя. Джихан Наваз се показа на него, когато Алон спря на тревясалата алея и изключи двигателя. Беше облечена със сини дънки и дебел вълнен пуловер. Косата й беше по-дълга и по-светла; пластичният хирург бе променил формата на носа, скулите и брадичката й. Тя не беше много красива, но вече не изглеждаше и обикновена. Миг по-късно, когато изскочи от входната врата, младата жена донесе със себе си лек аромат на рози. Джихан обви ръце около врата му, прегърна го силно и го целуна по двете бузи.
— Мога ли да ви наричам с истинското ви име? — прошепна тя в ухото му.
— Не — отговори той. — Не и тук.
— Колко време може да останете?
— Толкова, колкото искате.
— Елате — каза Джихан, като го хвана за ръката. — Приготвила съм нещо за ядене.
Във вилата беше топло и уютно, но нямаше и следа от доказателство, че лицето, което я обитава, има семейство или някакво минало. Габриел изпита съжаление. Трябваше да я остави на мира. Уалид ал Сидики щеше все още да управлява парите на най-лошия човек на света и Джихан щеше да си живее спокойно в Линц. И все пак тя бе знаела името на специалния клиент на Ал Сидики, помисли си той. И бе останала в банката по някаква причина.
— Виждала съм това изражение на лицето ви и преди — каза Джихан, като го гледаше внимателно. — Беше в Анси, когато излязох от задната врата на колата. Видях ви да седите в кафенето от другата страна на площада. Изглеждахте… — Тя не довърши мисълта си.
— Как? — попита Алон.
— Виновен — отговори Джихан без миг колебание.
— Аз бях виновен.
— Защо?
— Не трябваше да ви пускам да влезете в онзи хотел.
— Ръката ми зарасна добре — каза тя, като вдигна ръка, сякаш да подкрепи думите си. — И другите ми контузии заздравяха. Пък и те не бяха нищо в сравнение с това, което повечето сирийци преживяха, откакто започна войната. Съжалявам само, че не можах да направя повече.
— Вашата война свърши, Джихан.
— Именно вие ме подтикнахте да се присъединя към сирийския бунт.
— И нашият бунт се провали.
— Вие платихте твърде много, за да ме измъкнете.
— Не бях склонен да водя продължителни преговори — каза Габриел. — Това беше оферта за незабавното ви връщане.
— Иска ми се само да бях видяла лицето на господин Ал Сидики, когато е открил, че сте взели парите.
— Трябва да призная, че страданието му ми достави доста голямо удоволствие — каза Алон, — но в онзи момент единственото лице, което исках да видя, беше вашето.
След тези думи тя се обърна и го въведе в градината. Там на малка маса бяха сервирани кафе и швейцарски шоколади. Джихан седна с лице към вилата, а Габриел — към извисяващия се сив планински масив. След като се настаниха, той я попита за престоя й в Израел.
— Прекарах първите две седмици, заключена в един апартамент в Тел Авив — отвърна тя. — Беше ужасно.
— Правим всичко възможно гостите ни да се чувстват добре дошли.
Джихан се усмихна.
— Ингрид дойде да ме види няколко пъти — каза тя, — но не и вие. Те отказаха да ми кажат къде сте.
— Боя се, че имах да свърша друга работа.
— Друга операция?
— В известен смисъл.
Джихан наля кафе в чашите им.
— Накрая — продължи тя — те ни позволиха да отидем с Ингрид на екскурзия. Отседнахме в един хотел на Голанските възвишения. През нощта чувахме артилерийската стрелба и въздушните удари от другата страна на границата. Единственото, което си мислех всеки път, когато небето се озаряваше от светлина, бе колко хора са били убити.
Алон не направи никакъв коментар.
— Тази сутрин четох във вестниците, че американците отново обмислят военни удари срещу режима.
— И аз го четох.
— Смятате ли, че ще го направят този път?
— Да атакуват силите на режима ли?
Джихан кимна утвърдително. На Габриел не му даде сърце да й каже истината, така че й каза една последна лъжа.
— Да — каза той. — Мисля, че ще го направят.
— А режимът ще падне ли, ако американците извършат нападения срещу него?
— Може би.
— Ако това стане — каза тя след малко, — аз ще се върна в Сирия и ще помогна за възстановяването на страната.
— Сега това е твоят дом.
— Не — отвърна Джихан. — Това е мястото, където се крия от главорезите. Моят дом винаги ще бъде Хама.
Внезапен порив на вятъра духна върху лицето й един кичур от наскоро изсветлената й коса. Тя го отметна настрана и погледна през поляната към планинския масив. Подножието му тънеше в дълбока сянка, но покритите му със сняг върхове бяха обагрени в розово от залязващото слънце.
— Обичам тази планина — каза внезапно Джихан. — Тя ме кара да се чувствам в безопасност. Кара ме да се чувствам така, сякаш нищо лошо не може да ми се случи.
— Щастлива ли сте тук?
— Имам ново име, ново лице, нова страна. Това е четвъртата ми страна. Ето какво означава да бъдеш сириец.
— И евреин — вметна Габриел.
— Но сега евреите си имат дом. — Тя вдигна ръка към поляната. — А аз имам това.
— Можете ли да бъдете щастлива тук?
— Да — отговори Джихан след дълга пауза. — Мисля, че мога. Но истински се наслаждавах на времето, което прекарахме заедно край Атерзее, особено на разходките с яхтата.
— Аз също.
Тя се усмихна и попита:
— Ами вие? Вие щастлив ли сте?
— Иска ми се да не ви бяха наранили.
— Но ние ги победихме, нали? Поне за кратко.
— Да, Джихан, ние ги победихме.
Последният светлик се плъзна от планинските върхове и вечерта се спусна като завеса над долината.
— Има едно нещо, което никога не ми казахте.
— Какво е то?
— Как ме открихте?
— Ако ви кажа, няма да ми повярвате.
— Историята забавна ли е?
— Да — отвърна Алон. — Мисля, че е забавна.
— Как свършва?
Той я целуна по бузата и я остави сама с миналото й.