Даниъл Силва
Крадецът (60)

59.

Венеция

В северозападния ъгъл на Кампо ди Гето Нуово има малък семпъл паметник на евреите от Венеция, които през декември 1943 г. били арестувани, депортирани в концентрационни лагери и убити в Аушвиц. Генерал Чезаре Ферари стоеше пред него, когато Габриел се появи на площада в шест и половина вечерта. Осакатената му дясна ръка бе пъхната в джоба на панталоните му. Суровият му поглед изглеждаше по-неодобрителен от обикновено.

— Никога не съм знаел, че се е случило тук, във Венеция — каза той, след като Алон се присъедини към него. — Полицейската хайка в Рим е била различна. Римската е била прекалено голяма, за да бъде забравена някога. Но тук… — Ферари огледа спокойния площад. — Това изглежда невъзможно.

Габриел не каза нищо. Генералът пристъпи бавно напред и прокара осакатената си ръка върху една от седемте барелефни плочи.

— Откъде са ги взели? — попита той.

— От ей там — отговори Алон.

Той посочи към триетажната сграда вдясно от тях. Надписът върху табелата над вратата гласеше Casa israelitica di riposo. Това беше старчески дом за възрастни членове на общността.

— Когато хайката най-накрая се провела — каза след малко Габриел, — повечето от оцелелите венециански евреи се били укрили. Единствените, които били останали в града, били старците и болните. Те били измъкнати от леглата им от германците и техните италиански помощници.

— Сега колко живеят там? — попита генералът.

— Около десетина души.

— Не са много.

— Няма много останали.

Ферари погледна отново паметника.

— Не знам защо живеете в такова място.

— Аз не живея тук — каза Алон, после попита генерала защо е дошъл отново във Венеция.

— Трябваше да свърша малко работа в тукашното седалище на Арт отряда. Исках също така да присъствам на отварянето за посещение на църквата „Сан Себастиано“. — Генералът замълча, после добави: — Чух, че картината на главния олтар изглежда поразително. Очевидно сте успели да я завършите.

— С няколко часа по-рано.

— Мазел тов^[1].

— Grazie^[2].

— А сега? — попита Ферари. — Какви са плановете ви?

— Ще прекарам следващия месец, като се опитвам да бъда възможно най-добрият съпруг. После ще се върна у дома.

— Децата скоро ще се появят, нали?

— Да, скоро — отвърна Габриел.

— Като баща на пет деца, мога да ви уверя, че след това животът ви никога няма да бъде същият.

В далечния ъгъл на площада вратата на управата на еврейската общност се отвори и Киара се появи в сенките. Тя погледна към Габриел и след това се скри отново във входа на музея на гетото. Генералът, изглежда, не я забеляза; той гледаше намръщено към зелената метална караулка, в която един униформен карабинер седеше зад бронираното стъкло.

— Срамота е, че трябва да има охранителен пост насред такова красиво място.

— Боя се, че това си върви с територията.

— Защо е тази вечна омраза? — попита Ферари и бавно поклати глава. — Защо никога не свършва?

— Вие ми кажете.

Като не получи никакъв отговор, Алон отново попита генерала защо е дошъл във Венеция.

— Аз търся нещо от дълго време — каза италианецът — и се надявах, че вие може да ми помогнете да го намеря.

— Опитах се — отвърна Габриел, — но то, изглежда, се изплъзна между пръстите ми.

— Чух, че всъщност сте били доста близо. — Ферари сниши глас и добави: — По-близо, отколкото сте предполагали.

— Как научихте това?

— По обичайния начин. — Генералът го погледна сериозно и попита: — Има ли някакъв шанс да се съгласите да отговорите на някои въпроси за операцията, преди да напуснете страната?

— Какво искате да знаете?

— Всичко, което се случи, след като откраднахте „Слънчогледи“.

— Аз не откраднах картината. Взех я назаем по предложение на командира на Арт отряда. И така, отговорът ми е „не“ — добави Габриел, като поклати глава. — Няма да се явявам на никакви разпити сега или когато и да е в бъдеще.

— Тогава вместо това, бихме могли спокойно да обменим малко информация.

— Опасявам се, че моята информация е класифицирана.

— Това е добре — каза с усмивка Ферари, — защото и моята е такава.

* * *

Двамата пресякоха площада и седнаха в кашерния ресторант до читалището, където си поделиха бутилка бяло вино „Пино Гриджо“, докато тъмнината се сгъстяваше около тях. Като начало Габриел накара генерала да се закълне, че ще мълчи и го заплаши със санкции, ако наруши обета за мълчание. След това той му разказа всичко, което се беше случило след последната им среща, като започна със смъртта на Самир Басара в Щутгарт и завърши с откриването на 8 милиарда щатски долара в активи, принадлежащи на сирийския президент, и в крайна сметка с тяхното връщане.

— Предполагам, че това има нещо общо с двамата сирийски банкери, които изчезнаха безследно в Австрия — каза Ферари, когато Алон приключи разказа си.

— Какви сирийски банкери?

— Ще приема това за „да“. — Генералът отпи от виното си. — Значи, Джак Брадшоу е отказал да достави картината на Караваджо, защото сирийците са убили единствената жена, която някога е обичал? Това ли ми казвате?

Габриел бавно кимна и се загледа в двама йешива^[3] студенти, които вървяха през площада.

— Сега знам защо ме заклехте да не споменавам името на Брадшоу по време на пресконференцията, която дадох — каза Ферари. — Не сте искали посмъртно името му да бъде опетнено. — Той замълча, после добави: — Искали сте да почива в мир.

— Брадшоу го заслужава.

— Защо?

— Защото са го измъчвали безмилостно и въпреки това не им е казал какво е направил с картината.

— Вярвате ли в изкуплението, Алон?

— Аз съм реставратор — отвърна Габриел.

Генералът се усмихна.

— А картините, които сте открили в женевската безмитна зона? — попита той. — Как ги изнесохте толкова незабележимо от Швейцария?

— С помощта на един приятел.

— Швейцарски приятел ли?

Алон кимна утвърдително.

— Не знаех, че е възможно подобно нещо.

Този път Габриел се усмихна. Йешива студентите влязоха в един сотопортего и изчезнаха от погледа му. Площадът вече беше пуст, с изключение на две малки деца — момче и момиче, които си подхвърляха топка под зоркия поглед на техните родители.

— Въпросът е — каза Ферари, взирайки се в чашата си с вино — какво е направил Джак Брадшоу с творбата на Караваджо?

— Предполагам, че я е сложил някъде, където е смятал, че никой никога няма да я намери.

— Може би — рече генералът, — но на улицата се носят други слухове.

— Какво сте чули?

— Че я е дал на някого да я пази.

— На някого от мошеническата част на бизнеса?

— Трудно е да се каже. Но както може да се очаква — добави бързо Ферари, — сега други хора я търсят. Което означава, че е наложително ние да я намерим преди тях.

Габриел запази мълчание.

— Не се ли изкушавате поне малко, Алон?

— Моето участие в този случай вече официално приключи.

— Звучи така, сякаш този път наистина го мислите.

— Така е.

Семейството с двете деца тихо си отиде, оставяйки безлюден площада. Дълбоката тишина като че ли обезпокои генерала. Той погледна към светещите прозорци на еврейския старчески дом и бавно поклати глава.

— Не мога да разбера защо сте избрали да живеете в гетото — каза той.

— Това е хубав квартал — отвърна Габриел. — Ако питате мен, той е най-хубавият във Венеция.