Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. —Добавяне

57.

Анси, Франция

Беше същият мерцедес, с който бе отишъл на срещата си в „Сосиете Женерал“, каран от същия парижки агент на сирийското разузнаване. Михаил се шмугна на задната седалка и с пистолет, насочен към гърба на шофьора, извърши щателно и агресивно претърсване на Уалид ал Сидики. Когато приключи, двамата слязоха от колата и останаха да стоят на тротоара, докато тя се отдалечи по улицата. След това Михаил съпроводи Ал Сидики през празния църковен площад и го настани на масата в Бар „Савоя“, на която седяха Габриел и Келър. Сириецът не изглеждаше особено добре, но това не бе изненадващо. Банкерите, които губеха 8 милиарда за един следобед, рядко изглеждаха добре.

— Уалид — каза весело Алон. — Добре е, че дойдохте. Съжалявам, че ви накарах да биете целия път дотук, но тези неща се уреждат най-добре на четири очи.

— Къде са парите?

— Къде е моето момиче?

— Не знам.

— Грешен отговор.

— Това е истината.

— Дайте ми телефона си.

Сирийският банкер му го подаде. Габриел влезе в директорията на последните обаждания и видя номерата, които Ал Сидики трескаво бе набирал, след като бе открил, че осем милиарда долара, принадлежащи на управника на Сирия, внезапно са изчезнали.

— Кой от тях? — попита Алон.

— Този — отговори банкерът, като докосна екрана.

— Кой ще вдигне?

— Един господин, чиято фамилия е Омари.

— Какво работи този господин?

— Той е от Мухабарат.

— Наранил ли я е?

— Опасявам се, че той прави именно това.

Габриел набра номера. Две иззвънявания, след което се чу мъжки глас.

— Господин Омари, предполагам?

— Кой се обажда?

— Казвам се Габриел Алон. Може би сте чували за мен.

Настъпи мълчание.

— Ще приема това за „да“ — каза Габриел. — Сега бъдете така любезен да дадете за малко телефона на Джихан. Искам да се уверя, че наистина я държите.

Последва кратко мълчание. Алон чу гласа на Джихан.

— Аз съм — каза само тя.

— Къде сте?

— Не съм сигурна.

— Те нараниха ли ви?

— Не беше толкова зле.

— Останете с мен, Джихан. Почти сте у дома.

Телефонът премина отново в ръцете на господин Омари.

— Къде искате да отидем? — попита той.

— На улица „Грьонет“ в центъра на Анси. Близо до църквата има заведение, наречено „Ше Лиз“. Паркирайте отпред и чакайте да ви се обадя. И да не сте посмели да я докоснете отново. Ако го направите, ще посветя целия си живот на това да ви намеря и да ви убия. Казвам го просто за да сте наясно.

Габриел прекъсна връзката и върна телефона на Ал Сидики.

— Помислих си, че ми изглеждате познат — каза сириецът. После погледна към Келър и добави: — Той също. Всъщност той много прилича на човека, който се опитваше да продаде открадната картина на Ван Гог в Париж преди няколко седмици.

— И вие бяхте достатъчно глупав да я купите. Но не се притеснявайте — добави Алон, — тя не беше истинската.

— А Европейската бизнес инициатива в Лондон? Предполагам, че и тя е била инсценировка.

Габриел не каза нищо.

— Моите комплименти, Алон. Винаги съм чувал, че имате творческа жилка.

— Колко притежавате, Уалид?

— Картини ли?

Габриел кимна утвърдително.

Достатъчно, за да напълня малък музей.

— Достатъчно, за да се запази начинът на живот, който управляващата фамилия е свикнала да води — каза студено Алон. — Просто за застраховка, в случай че някой открие банковите сметки.

— Да — каза сириецът. — За всеки случай.

— Къде са картините сега?

— На разни места — отговори Ал Сидики. — Основно в банкови трезори.

— А тази на Караваджо?

— Не знам къде е.

Габриел се наведе заплашително през масата.

— Аз се смятам за разумен човек, Уалид, но моят приятел, господин Бартоломю, е известен със своя сприхав характер. Той също така е един от малкото хора в света, които са по-опасни от мен, така че сега не е време да се правите на интересен.

— Казвам ви истината, Алон. Не знам къде е картината на Караваджо.

— Кой беше последният й притежател?

— Трудно е да се каже. Но ако трябва да гадая, това беше Джак Брадшоу.

— Заради което сте го убили.

— Аз? — Ал Сидики поклати отрицателно глава. — Аз нямам нищо общо със смъртта на Брадшоу. Защо да го убивам? Той беше единствената ми връзка с непочтената част от света на изкуството. Планирах да го използвам да продаде картините, ако някога ми потрябваше бързо да се сдобия с пари в брой.

— Тогава кой го уби?

— Господин Омари.

— Защо един среден служител на Мухабарат ще убива някой като Джак Брадшоу?

— Защото му бе заповядано.

— От кого?

— От президента на Сирия, разбира се.

* * *

Габриел не искаше Джихан да остава в ръцете на убийците нито минута повече, отколкото бе необходимо, но сега нямаше връщане назад — трябваше да знае. И така, докато вечерният мрак се сгъстяваше около тях и камбаните на църквата огласиха площада, той слушаше търпеливо, докато банкерът обясняваше, че никога не са имали намерение картината на Караваджо да бъде използвана като резерв за получаване на пари в брой от подземния свят. След като се реставрира, тя трябвало да бъде внесена контрабандно в Сирия и да бъде окачена в един от дворците на управника. И когато картината изчезнала, владетелят изпаднал в необуздана ярост. После той наредил на господин Омари — уважаван офицер от Мухабарат и доверен бивш бодигард на баща му, да открие къде е отишла картината. Омари започнал своето издирване в дома на Джак Брадшоу край езерото Комо.

— Омари ли уби Брадшоу? — попита Алон.

— Да, както и неговия фалшификатор — отвърна Ал Сидики.

— Ами Самир?

— От него вече нямаше полза.

„От теб — също“ — помисли си Габриел. След това попита:

— Къде е картината на Караваджо сега?

— Омари така и не успя да я намери. Тя изчезна. Кой знае? — добави Ал Сидики, като сви рамене. — Може би никога не я е имало.

Точно тогава на улица „Грьонет“ спря един автомобил — черен мерцедес със затъмнени стъкла. Габриел взе мобилния телефон на сирийския банкер и набра номера. Омари веднага вдигна. Алон му каза да даде телефона на Джихан.

— Аз съм — каза тя отново.

— Къде сте? — попита Габриел.

— В кола, паркирана на някаква улица в Анси.

— Има ли наблизо ресторант?

— Да.

— Какво е името на ресторанта?

— „Ше Лиз“.

— Още няколко минути, Джихан. След това ще можете да се върнете у дома.

Линията прекъсна. Алон подаде телефона на Ал Сидики и му каза условията на сделката.

* * *

Те бяха съвсем прости: 8,2 милиарда щатски долара за една жена, минус 50 милиона за покриване на разходите за нейното заселване на ново място и за обезпечаване на сигурността й до края на живота й. Ал Сидики се съгласи, без да се пазари и увърта. Честно казано, той бе удивен от щедростта на предложението.

— Къде искате да преведа парите? — попита Габриел.

— В Газпромбанк в Москва.

— Номер на сметката?

Сириецът подаде на Алон листче с написания на него номер. Габриел го препрати на булевард „Цар Саул“ и инструктира Узи Навот да натисне бутона за втори път. Процедурата отне само десет секунди. После парите вече ги нямаше.

— Обадете се на вашия човек в Газпромбанк — каза Алон. — Той ще ви каже, че активите на банката току-що са се увеличили с доста голяма сума.

В Москва беше полунощ, но познатият на Ал Сидики беше на бюрото си в очакване на обаждането. Габриел долови вълнението в гласа му, който се чуваше от телефона на сириеца. Той се зачуди каква ли част от парите руският президент щеше да вземе, преди Ал Сидики да успее да ги прехвърли в по-надеждни банки.

— Доволен ли сте? — попита Алон.

— Много впечатляващо — отвърна банкерът.

— Спестете ми комплиментите си, Уалид. Просто се обадете на господин Омари и му кажете да отвори проклетата врата.

* * *

След половин минута вратата се отвори и един крак, обут в елегантна дамска обувка, стъпи на улицата. След това тя се появи като в мъгла, със слънчевите очила на филмова звезда, прикриващи синините по лицето й, и чанта през рамо. Габриел забеляза, че тя бе преметната на лявото й рамо, защото дясната й ръка беше твърде дебело бинтована, за да може да я използва. Джихан тръгна през църковния площад, потраквайки с токчета по паважа, но Михаил бързо я отведе до чакащата кола и тя изчезна от погледа. Миг по-късно Ал Сидики зае мястото си в мерцедеса и също замина, оставяйки Алон и Келър сами в кафенето.

— Мислиш ли, че в МИ-6 провеждат такива операции? — попита Келър.

— Само когато сме замесени ние.

— Не съжаляваш ли?

— За какво, Кристофър?

— Осем милиарда долара за живота на един-единствен човек.

— Не — отвърна с усмивка Габриел. — Това е най-добрата сделка, която съм сключвал.