Даниъл Силва
Крадецът (49)

48.

Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Екипът, който се трудеше в стая 414В на булевард „Цар Саул“, нямаше официално име, защото официално той не съществуваше. Хората, които бяха информирани за неговата работа, го наричаха само Минян^[1], защото екипът се състоеше от десет души, и то от мъжки пол. Те знаеха малко за чистия шпионаж или специалните бойни операции, макар че в тяхната терминология имаше много заемки и от двете области. Хората от екипа проникваха в компютърни мрежи, като се промъкваха през задни вратички или чрез груби силови атаки; те използваха троянски коне, бомби със закъснител^[2] и кракери^[3]. Само с натискането на няколко клавиша те можеха да затъмнят един град, да извадят от строя мрежа за контрол на въздушния трафик или да накарат центрофугите на ирански завод за обогатяване на уран да се въртят бясно извън контрол. С една дума, те бяха способни да настроят машините срещу техните господари. Дълбоко в себе си Узи Навот наричаше Минян десетте добри причини, поради които човек със здрав разум никога не би използвал компютър или мобилен телефон.

Те чакаха пред техните терминали — разнородна група в сини дънки и суичъри, — когато Габриел се върна на булевард „Цар Саул“, носейки съдържанието на тефтера и компютъра на Уалид ал Сидики. Хората от екипа първо проучиха банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови — институция, която бяха посещавали при няколко предишни случая, и там направиха своето първо важно откритие. Номерата на двете наскоро открити сметки на „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ не съответстваха на номерата, фигуриращи в тефтера на Ал Сидики; той ги бе записал, използвайки прост код — чрез инверсия на цифрите, който те бързо разгадаха. Изглеждаше, че Уалид си пада по „Трейд Уиндс“, защото бе открил там десет други разплащателни сметки на името на различни фиктивни фирми. Пресметнато общо, малката банка на Каймановите острови държеше над 300 милиона долара от активите на „Ивъл Инкорпорейтид“. В допълнение тефтерът и компютърните файлове разкриха, че в пет други банки на Каймановите острови има сметки на „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ или на други фиктивни фирми. Общият сбор само в един офшорен банков център бе 1,2 милиарда щатски долара. И това бе само началото.

Те работеха на географски принцип, методично, като Алон надничаше през рамото им на всяка стъпка от пътя. От Каймановите острови хората от екипа се прехвърлиха на север към Бермудските острови, където още три банки държаха над 600 милиона долара. След това те направиха много бързо посещение на Бахамите, преди да отпътуват за Панама, където изровиха още половин милиард долара, скътани в четиринадесет сметки, вписани в тефтера на Ал Сидики. Тяхната обиколка на западното полукълбо завърши в Буенос Айрес — града на мошениците и военнопрестъпниците, където откриха още 400 милиона щатски долара, чакащи в една дузина сметки. При нито една спирка по пътя си хората от екипа не изтеглиха и един цент. Те просто поставиха тайни вратички за достъп и невидими обиколни маршрути, които щяха да им позволят, когато решат, да извършат най-големия банков обир в писаната история.

Но парите не бяха единствената грижа на Габриел. И така, докато хакерите разширяваха своето търсене към офшорния банков център Хонконг, той тръгна по коридора към празната си бърлога, за да прегледа последната партида от доклади на наблюдаващите агенти в Линц. В Горна Австрия беше късен предобед, Джихан седеше на бюрото си, Уалид ал Сидики пишеше бързо на настолния си компютър. Габриел знаеше това, защото на летище „Хийтроу“ не само бе заснел страниците на тайния тефтер на Ал Сидики. Той също така бе компрометирал мобилния телефон на банкера. Също като апарата на Джихан, сега той действаше като двадесет и четири часов аудио предавател. В допълнение, хората от екипа имаха възможност да четат електронната поща и есемесите на Ал Сидики и да правят снимки и видеозаписи с камерата на телефона, когато си поискат. Уалид ал Сидики, частен банкер на управляващата сирийска фамилия, сега принадлежеше на Службата. Тя го притежаваше.

Когато се върна в работното помещение на хакерите, Алон донесе старата си дървена черна дъска. На кибер шпионите тя им се видя любопитна вещ; в действителност повечето от тях никога преди не бяха виждали такова приспособление. Габриел написа на нея едно число: 2,9 милиарда щатски долара — общата стойност на откритите и изолирани до този момент сметки. А когато хакерите приключиха работата си в Хонконг, той промени числото на 3,6 милиарда долара. След Дубай числото нарасна на 4,7 милиарда, след Аман и Бейрут — на 5,4. Лихтенщайн и Франция добавиха още 800 000 щатски долара и съвсем естествено приносът на швейцарските банки бяха невероятните 2 милиарда, с което общият сбор стана 8,2 милиарда щатски долара. Лондонските банки държаха още 600 милиона британски лири. Съгласно нарежданията на Габриел хакерите изградиха тайни вратички за достъп и невидими обиколни маршрути, в случай че Греъм Сиймор се отметне от тяхното споразумение за замразяване на парите, което бе малко вероятно.

Дотогава изтекоха още трийсет часа, трийсет часа, през които Алон и хакерите не бяха спали, нито консумирали нещо друго, освен кафе. В Горна Австрия беше късен следобед, Джихан се готвеше да си тръгва, Уалид ал Сидики отново тракаше по клавиатурата на своя настолен компютър. С насълзени от умора очи Габриел инструктира хакерите да създадат церемониален бутон, който при натискане да направи така, че над 8 милиарда щатски долара да изчезнат за един миг. След това той пое нагоре към шефския кабинет. Лампичката над вратата светеше в зелено. Узи Навот четеше някаква папка на бюрото си.

— Колко са? — попита той, като вдигна поглед.

Алон му каза цифрата.

— Ако бяха под 8 милиарда — каза саркастично Навот, — щях да съм готов сам да го разреша. Но при тези обстоятелства бих искал да поговоря на четири очи с премиера, преди някой да докосне този бутон.

— Съгласен съм.

— Тогава може би ти си този, който трябва да поговори с министър-председателя. В крайна сметка — добави Навот — може би е време вие двамата да се опознаете по-добре.

— Ще има достатъчно време за това по-късно, Узи.

Навот затвори папката и се загледа към морето през ламелите на венецианските щори.

— Е, как ще процедираме? — попита той след малко. — Първо, вземаме парите, после — девойката, така ли?

— Всъщност — отвърна Габриел — възнамерявам да ги накарам да изчезнат в един и същи момент.

— Тя готова ли е?

— В готовност е от известно време.

— Мистериозно изчезване, а? Така ли възнамеряваш да действаш?

Алон кимна утвърдително.

— Без багаж, без билетни резервации, нищо, което да подсказва, че е планирала пътуване. Ние ще я закараме с кола до Германия и след това ще я доведем в Израел от Мюнхен.

— Кой ще се нагърби с незавидната задача да й каже, че е работила за нас?

— Надявах се аз да го направя.

— Но?

— Опасявам се, че добрата приятелка на Джихан — Ингрид Рот — ще трябва да го направи вместо мен.

— Тази вечер ли искаш да вземеш парите?

Габриел кимна утвърдително.

— Тогава най-добре да проведа въпросния разговор с министър-председателя.

— Предполагам, че трябва.

Навот бавно поклати глава.

— Осем милиарда долара — каза той след малко. — Това са много пари.

— Сигурен съм, че има и още някъде по света.

— Осем милиарда са достатъчно много. Кой знае? — добави Навот. — Може дори да са достатъчни, за да се откупи картината на Караваджо.

Алон не отговори нищо.

— И така, кой ще натисне бутона? — попита Навот.

— Това е работа на шефа, Узи.

— Няма да е честно.

— Защо?

— Защото това е твоя операция от началото до края.

— Какво ще кажеш за компромисен кандидат? — попита Габриел.

— Кого имаш предвид?

— Водещия експерт в страната по сирийските въпроси и партията БААС.

— Това може да й хареса. — Навот отново погледна през прозореца. — Иска ми се ти да си този, който ще каже на Джихан, че работи за нас.

— И на мен също, Узи, обаче няма време.

— А какво ще стане, ако тя не се качи на самолета?

— Ще се качи.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото тя няма друг избор.

— Бих искал да качим на самолета и Уалид ал Сидики — каза Навот. — За предпочитане — в дървен сандък.

— Нещо ми подсказва, че от „Ивъл Инкорпорейтид“ ще се погрижат за Уалид вместо нас, когато открият, че липсват 8 милиарда долара от парите им.

— Според теб колко му остава да живее?

Алон погледна часовника си.

* * *

Не отне много време сред сплотеното израелско братство на Службата за сигурност и отбрана да се разпространи слухът, че някакво събитие от голям мащаб предстои да се случи. Непосветените можеха само да гадаят какво ще е то. Посветените можеха само да клатят глава в почуда. Според тях това бе постижение от шамроновска величина, може би от мащаба на най-доброто в кариерата му. Със сигурност беше време да се сложи край на мъките на клетия Узи Навот и да се извърши промяната на булевард „Цар Саул“, която всички знаеха, че наближава.

Дори и да му беше известно какво се говори, Навот не го показа с нищо по време на срещата си с премиера. Той беше енергичен, авторитетен и трезвомислещ относно последиците, които може да има от безследното изчезване на 8 милиарда щатски долара. Узи каза, че това е смел ход, който със сигурност ще предизвика отмъщение, ако някога стане известно кой стои зад операцията. Той препоръча на премиера да постави в повишена бойна готовност Северното командване на ЦАХАЛ^[4] и да затегне сигурността на всички израелски посолства по света, особено на тези в градовете, където „Хизбула“ и сирийското разузнаване бяха най-активни. Премиерът прие и двете стъпки. Той също така нареди да се засили сигурността на всички основни израелски компютърни и комуникационни мрежи. След това с едно леко кимване даде окончателното си одобрение.

— Искате ли вие да натиснете бутона? — попита Навот.

— Това е доста изкушаващо — отговори министър-председателят с усмивка, — но може би не е разумно.

Когато Узи се върна на булевард „Цар Саул“, Габриел бе дал последните си инструкции на екипа. Намерението му бе да вземе авоарите в 21:00 ч. линцко време, или 22:00 ч. в Тел Авив. Щом парите пристигнеха в крайната си дестинация — процес, който се очакваше да отнеме само пет минути, — той щеше да изпрати бързо съобщение на Дина и Кристофър Келър с инструкцията да вземат Джихан. От Интендантството и транспортната служба щяха дискретно да оправят бъркотията.

В 21:00 ч. телавивско време нямаше какво друго да се прави, освен да се чака. Габриел прекара този последен час заключен в стая 414В, като слушаше хакерите да обясняват за двайсети път как 8 милиарда щатски долара щяха да се прехвърлят от десетки сметки по целия свят в една сметка в израелската Дискаунт Банк ООД, без да оставят нещо повече от облаче цифров дим. И за двайсети път той се престори, че разбира какво му казват, докато през цялото време се чудеше как наистина е възможно такова нещо. Алон не разбираше езика, който говореха хакерите, нито изпитваше особено желание да го разбере. Радваше се само, че те бяха на негова страна.

Работата, която се вършеше в стая 414В, бе толкова деликатна, че дори директорът на Службата не знаеше цифровия код, с който се отваряше вратата. В резултат на това Узи Навот трябваше да почука, за да получи достъп. Придружен от Бела и Киара, той влезе в стаята в 21:50 ч. телавивско време и получи същия инструктаж, който Габриел бе получил няколко минути по-рано. За разлика от Алон, който се считаше за човек от XVI в., Навот действително знаеше как функционират компютрите и интернет. Той зададе няколко проницателни въпроса, поиска окончателни гаранции по отношение на възможността за опровержение, а след това официално издаде заповедта за изземване на активите.

Бела седна пред определения компютър и зачака командата на Габриел да натисне бутона. В Тел Авив беше 21:55 часът, а в Линц — 20:55 часът. Джихан Наваз беше сама в апартамента си и си тананикаше, за да скрие страха си. Две минути по-късно, в 20:57 ч. местно време, тя получи телефонно обаждане от Уалид ал Сидики. Разговорът, който последва, продължи десет минути. И още преди да е приключил, Алон издаде заповед за отбой.

— Никой няма да натиска никакви бутони — каза той. — Не и тази вечер.