Даниъл Силва
Крадецът (44)

43.

Челси, Лондон

Низвергнат британски шпионин, едноок италиански полицай, изкусен крадец на предмети на изкуството, професионален убиец от остров Корсика: това бе съвкупността от разнородни личности, чрез които случаят се бе развивал до този момент. Така че бе напълно уместно следващата спирка на невероятното пътуване на Габриел да е на улица „Чейни Уок“ №43, където бе лондонският дом на Виктор Орлов. Орлов бе малко като Джулиан Ишърууд — той правеше живота по-интересен, заради което Алон го обожаваше. Обаче неговата привързаност към руснака се коренеше в нещо далеч по-практично. Ако не беше Виктор, Габриел щеше да лежи мъртъв в едно гробно поле от сталинската епоха, намиращо се източно от Москва. И Киара щеше да лежи до него.

Казваха, че Виктор Орлов дели хората на две категории: такива, които искат да бъдат използвани, и такива, които са твърде глупави, за да си дадат сметка, че са били използвани. Имаше някои, които биха добавили и трета категория: хора, които са склонни да позволят на Виктор да открадне парите им. Той не криеше факта, че е хищник и „барон разбойник“^[1]. Нещо повече, Орлов носеше с гордост тези прозвища, както носеше италианските си костюми за по десет хиляди долара и марковите си раирани ризи, ушити специално за него от един шивач в Хонконг. Драматичният крах на Съветския съюз бе дал възможност на Орлов да спечели много пари за кратко време и той се бе възползвал от нея. Виктор рядко се извиняваше за нещо, още по-малко за начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия, парите ми можеха да бъдат чисти — бе казал той на един британски журналист скоро след като се бе установил в Лондон. — Обаче съм се родил в Русия и спечелих руско богатство.“

Израснал в Москва по време на най-мрачните дни на Студената война, Орлов притежавал естествена наклонност към математиката. След завършване на средното си образование, той бе учил в престижния Ленинградски институт по фина механика и оптика и бе работил като физик в съветската програма за ядрени оръжия до самия край на Съветския съюз. Докато повечето му колеги продължили да работят без заплащане, Орлов бързо се отказал от членството си в комунистическата партия и се заклел да стане богат. За няколко години той спечелил доста голямо състояние от внос на компютри, битова техника и други западни стоки за зараждащия се руски пазар. По-късно бе използвал това богатство, за да придобие най-голямата руска държавна стоманодобивна компания заедно със сибирския нефтен гигант „Русойл“, и то на изключително ниска цена. Не след дълго Виктор Орлов — бивш държавен физик, който някога бе делил един апартамент с две други съветски семейства — бе станал свръхмилиардер и най-богатият човек в Русия.

Но в постсъветска Русия — страна без върховенство на закона, където се ширели престъпността и корупцията — богатството на Орлов го превърнало в мишена. Той бе оцелял при най-малко три опита за покушение срещу него и се носеше слух, че за отмъщение е наредил да бъдат убити няколко души. Ала най-голямата заплаха за него дошла от човека, който бе наследил Борис Елцин като президент на Русия. Той смятал, че Виктор Орлов и другите олигарси са откраднали най-ценните активи на страната и намерението му било на свой ред да ги открадне от тях. След като се настанил в Кремъл, новият президент извикал Орлов и поискал от него две неща: стоманодобивната му компания и „Русойл“. „И не си пъхай носа в политиката — добавил той зловещо, — иначе ще ти го отрежа.“

Орлов се бе съгласил да се откаже от стоманодобивната си компания, но не и от „Русойл“. Президентът не бе останал доволен. Той веднага бе наредил на прокуратурата да започне разследване за измами и подкупи и в рамките на една седмица руските прокурори издали заповед за задържането на Орлов. Изправен пред перспективата за продължителен и мрачен престой в новия ГУЛАГ, той мъдро бе избягал в Лондон, където се бе превърнал в един от най-отявлените критици на руския президент. В продължение на няколко години активите на компанията „Русойл“ бяха останали замразени, недосегаеми както за Орлов, така и за новите господари на Кремъл. Накрая Орлов се бе съгласил да се откаже от компанията като най-големия откуп, плащан някога за заложници, в размер на 12 милиарда щатски долара, за освобождаването на трима отвлечени агенти на Службата. В замяна на своята щедрост Орлов бе получил британски паспорт и много лична среща с кралицата. След това той бе заявил, че това е най-знаменателният ден в живота му.

Бяха изминали повече от пет години, откакто Виктор Орлов бе приключил финансовите си взаимоотношения с Кремъл, но въпреки това той си оставаше начело на руския „черен списък“. Поради тази причина Виктор се движеше из Лондон в бронирана лимузина, а къщата му на „Чейни Уок“ приличаше донякъде на посолството на народ, който се готви за война. Прозорците бяха с блиндирани стъкла, а до тротоара пред нея бе паркиран черен рейндж роувър, пълен с бодигардове, които бяха бивши бойци от стария полк на Келър — британските специални въздушни части.

Те не обърнаха голямо внимание на Габриел, когато той пристигна за уговорената среща в четири и половина следобед, и след като мина през портата от ковано желязо, застана пред внушителната входна врата на Орлов. В отговор на позвъняването му се появи една прислужница в колосана черно-бяла униформа, която го съпроводи по широко, елегантно стълбище до кабинета на Виктор. Стаята бе точно копие на личния кабинет на кралицата в Бъкингамския дворец, с изключение на огромната плазмена видеостена зад бюрото на Орлов. Обикновено на нея проблясваха пазарните индекси на фондовите борси от цял свят, но този следобед вниманието на Виктор бе приковано от кризата в Украйна. Руската армия бе нахлула в Кримския полуостров и сега заплашваше да се придвижи към други райони на Източна Украйна. Студената война официално бе подновена, или поне така обявяваха коментаторите. В тяхната логика имаше само един очебиен пропуск — в съзнанието на руския президент Студената война никога не бе приключвала.

— Предупреждавах, че това ще се случи — каза след малко Орлов. — Предупреждавах, че царят си иска обратно своята империя. Казах недвусмислено, че Грузия е само предястието, а Украйна — житницата на стария съюз — ще бъде основното ястие. И сега това се разиграва на живо по телевизията. А какво правят европейците по този въпрос?

— Нищо — отвърна Габриел.

Виктор бавно кимна, вперил поглед в екрана.

— И знаеш ли защо европейците не правят нищо, докато Червената армия погазва грубо правата на още една независима нация?

— Заради пари — отговори Алон.

Орлов отново кимна.

— И за това ги предупредих. Казах им да не допускат да нараства зависимостта им от търговията с Русия. Умолявах ги да не стават зависими от евтиния руски природен газ. Разбира се, никой не ме послуша. И сега европейците не могат да се решат да наложат смислени санкции на царя, защото това ще навреди твърде много на техните икономики. — Той бавно поклати глава. — От това направо ми се гади.

Точно тогава на екрана се появи руският президент, който вървеше, притиснал едната си ръка до тялото, а другата размахваше като коса. Лицето му наскоро бе претърпяло нова пластична операция и очите му бяха толкова силно опънати, че приличаше на човек от някоя република от Централна Азия. Президентът би могъл да изглежда комичен, ако не беше кръвта по ръцете му, част от която принадлежеше на Габриел.

— По последните оценки — каза Орлов, вперил очи в стария си враг — състоянието му възлиза на около сто и тридесет милиарда долара, което го прави най-богатия човек в света. Как според теб е придобил всички тези пари? В крайна сметка през целия си живот той е получавал държавна заплата.

— Предполагам, че ги е откраднал.

— Мислиш ли?

Виктор обърна гръб на видеостената и за първи път застана с лице към Алон. Той беше дребен, пъргав шестдесетгодишен мъж с прошарена коса, която бе намазана с гел и направена по младежки на иглички. Зад очилата му без кръжила лявото му око нервно потрепваше. Това обикновено се случваше, когато той говореше за руския президент.

— Знам със сигурност, че той си присвои голяма част от „Русойл“, след като я отстъпих на Кремъл, за да ви измъкна от Русия. По онова време тя струваше около дванайсет милиарда долара. Доста дребна сума на фона на големия план — добави Орлов. — Президентът и неговото близко обкръжение забогатяват за сметка на руския народ. Ето защо той ще направи всичко възможно да остане на власт. — Виктор замълча, после добави: — Точно както неговият приятел в Сирия.

— Тогава защо не ми помогнеш да направя нещо по въпроса?

— Да откраднем парите на царя? Нищо не би ме зарадвало повече. В крайна сметка — добави Орлов — част от тях са мои. Но това не е възможно.

— Съгласен съм.

— Тогава какво предлагаш?

— Да откраднем парите на сирийския му приятел.

— Намери ли ги?

— Не — отговори Алон, — но знам кой ги управлява.

— Това би трябвало да е Кемел ал Фарук — каза Виктор, — но всъщност човекът, който управлява инвестиционния портфейл, е Уалид ал Сидики.

Габриел беше твърде слисан, за да даде някакъв отговор. Орлов се усмихна.

— Трябваше отдавна да дойдеш при мен — каза той. — Щях да ти спестя много главоболия.

— Откъде знаеш за Ал Сидики?

— Ами ти не си единственият, който търси парите. — Виктор погледна през рамо към видеостената, където в момента руският президент приемаше рапорта на своите генерали. — Царят също ги иска. Но това едва ли е изненадващо — добави той. — Царят иска всичко.

* * *

В пет часа прислужницата се появи с бутилка „Шато Петрус“ — легендарното померолско вино, което Орлов пиеше, сякаш беше минерална вода „Евиан“.

— Искаш ли една чаша, Габриел?

— Не, благодаря, Виктор. С кола съм.

Орлов махна пренебрежително с ръка и сипа няколко пръста от тъмночервеното вино в голяма чаша.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— Щеше да ми кажеш откъде знаеш за Уалид ал Сидики.

— Имам си източници в Москва. Много добри източници — добави той с усмивка. — Мислех, че вече си го разбрал.

— Твоите източници са най-добрите, Виктор.

— По-добри от тези на МИ-6 — каза той. — Трябва да кажеш на твоя приятел Греъм Сиймор от време на време да приема моите обаждания. Мога да му бъда от голяма полза.

— Ще му спомена за това следващия път, когато го видя.

Орлов се настани в единия край на дългия диван с брокатена дамаска и покани Алон да седне в другия край.

Отвъд прозорците с блиндирани стъкла вечерният трафик се точеше по крайбрежната улица на Челси и пресичаше моста Албърт Бридж към квартала Батърси. В света на Виктор Орлов обаче съществуваше само леко комедийната фигура, която крачеше на екраните на неговата видеостена.

— Как мислиш, защо той се вдигна в защита на сирийския президент, когато останалата част от цивилизования свят бе готова да използва военна сила срещу него? Дали защото искаше да предпази единствения приятел на Русия в арабския свят? Или пък за да запази военноморската си база в Тартус? Отговорът и на двата въпроса е „да“. Но има и друга причина. — Орлов погледна Габриел и добави: — Парите.

— Колко?

— Половин милиард долара, платими директно по сметка, контролирана от царя.

— Кой ти го каза?

— Каза ми да не казвам.

— Откъде идва този половин милиард?

— Ти как мислиш?

— Тъй като не остана нищо в сирийската хазна, бих казал, че идва директно от джоба на управника.

Орлов кимна утвърдително и отново погледна към екрана.

— Според теб какво е направил царят, след като е получил потвърждение, че парите са били преведени в сметката му?

— Тъй като царят е алчно копеле, предполагам, че е наредил на старите си колеги от СВР^[2] да намерят останалата част от тях.

— Добре познаваш царя.

— И имам белези, които го доказват.

Виктор се усмихна и отпи от виното си.

— Моите източници ми казаха, че търсенето е било извършено от резидента на СВР в Дамаск. Той вече е знаел за Кемел ал Фарук. Отнело му е само пет минути да се добере до името на Ал Сидики.

— Ал Сидики цялото богатство ли управлява?

— Нищо подобно — отговори Орлов. — Ако трябва да гадая, бих казал, че под негово ръководство са около половината от парите на управника.

— Тогава какво чака царят?

— Изчаква да види дали сирийският управник ще оцелее, или ще свърши като Кадафи. Ако оцелее, ще запази парите си. Но ако свърши като Кадафи, от СВР ще задигнат списъка на сметките, който Ал Сидики носи в джоба си.

— Аз ще ги изпреваря — каза Габриел. — И ти ще ми помогнеш.

— Какво точно искаш да направя?

Алон му каза. Орлов завъртя между пръстите си едната дръжка на очилата си, което правеше винаги когато мислеше за пари.

— Това няма да е евтино — каза той след малко.

— Колко, Виктор?

— Минимум тридесет милиона. Може би четиридесет, когато всичко приключи.

— Какво ще кажеш този път да го направим на принципа „всеки сам си плаща“?

— Колко можеш да отделиш?

— Може би имам налични десет милиона — отвърна Габриел. — Обаче ще трябва да ги дам в брой.

— Истински ли са?

— Абсолютно.

Орлов се усмихна.

— Тогава плащането в брой ме устройва.