Даниъл Силва
Крадецът (37)

36.

Линц, Австрия

Те отидоха до едно малко заведение, недалеч от техните жилища, където можеха да получат вино. Дина поръча австрийски „Ризлинг“, знаейки много добре, че също като „Остатъкът от деня“, то е любимото вино на сирийката. Сервитьорът напълни чашите им и си тръгна. Джихан взе своята и вдигна тост за новото приятелство. След това се усмихна неловко, сякаш се страхуваше, че е постъпила самонадеяно. Тя изглеждаше нетърпелива, нервна.

— Отскоро си в Линц, нали? — попита Джихан.

— От десет дни — отговори Дина.

— А къде беше преди това?

— Живеех в Берлин.

— Берлин се различава много от Линц.

— Така е — съгласи се Дина.

— Тогава защо дойде тук? — Джихан отново се усмихна неловко. — Съжалявам. Не трябваше да любопитствам. Това е най-големият ми недостатък.

— Да си пъхаш носа в делата на другите хора ли?

— Аз съм безнадеждно любопитна — отвърна тя, кимайки. — Чувствай се свободна по всяко време да ми кажеш да си гледам работата.

— Не съм си и помисляла подобно нещо. — Дина се загледа в чашата си. — Неотдавна се разведохме със съпруга ми. Реших, че ми е необходима промяна, затова дойдох тук.

— Защо в Линц?

— Със семейството ми прекарвахме летата в Горна Австрия, на брега на едно езеро. Тук винаги ми е харесвало.

— Кое езеро?

— Атерзее.

Дългата сянка на църковната камбанария се протегна през улицата към тяхната маса. Йоси Гавиш и Римона Щерн минаха край тях, смеейки се сякаш на някаква своя шега. Наскоро разведената Ингрид Рот като че ли се натъжи от гледката на щастливата двойка. Джихан изглеждаше раздразнена.

— Но ти не си израснала в Германия, нали, Ингрид?

— Защо питаш?

— Не говориш немски като роден език.

— Баща ми работеше в Ню Йорк — обясни Дина. — Израснала съм в Манхатън. Когато бях малка, отказвах да говоря на немски у дома. Намирах го за ужасен език.

Дори и обяснението да й се стори подозрително, Джихан с нищо не го показа.

— В Линц ли работиш? — попита тя.

— Предполагам, зависи какво разбираш под работа.

— Разбирам го всяка сутрин да ходиш в някакъв офис.

— Тогава аз определено не работя.

— Тогава защо си тук?

„Тук съм заради теб“ — помисли си Дина. После обясни, че е дошла в Линц да работи над един роман.

— Писателка ли си?

— Все още не.

— За какво се разказва в книгата ти?

— Това е една история за несподелена любов.

— Като на Стивънс и госпожица Кентън? — Джихан кимна към романа, който лежеше на масата между тях.

— Донякъде.

— Историята в Линц ли се развива?

— Всъщност във Виена — отговори Дина. — По време на войната.

— На Втората световна война ли?

Дина кимна утвърдително.

— Героите евреи ли са?

— Само единият.

— Момчето или момичето?

— Момчето.

— А ти?

— Какво аз?

— Еврейка ли си, Ингрид?

— Не, Джихан — отвърна Дина, — не съм еврейка.

Лицето на Джихан Наваз остана безизразно.

— Ами ти? — попита Дина Сарид, сменяйки темата.

— Аз също не съм еврейка — отговори с усмивка младата жена.

— И ти не си австрийка.

— Израснала съм в Хамбург.

— А преди това?

— Родена съм в Близкия изток. — Тя замълча, после добави: — В Сирия.

— Такава ужасна война — каза сдържано Дина.

— Ако нямаш нищо против, Ингрид, предпочитам да не обсъждаме войната. Това ме потиска.

— Тогава ще се престорим, че войната не съществува.

— Поне засега. — Джихан извади кутия цигари от чантата си и когато запали една, Дина видя, че ръката й леко трепереше. Първото вдишване на тютюневия дим сякаш я успокои.

— Няма ли да ме питаш какво правя в Линц?

— Какво правиш в Линц, Джихан?

— Един мой сънародник купи дял в малка частна банка тук. Той се нуждаеше от сътрудник, който говори арабски.

— Коя е банката?

Госпожица Наваз каза името.

— Предполагам, че вашият сънародник не се казва Вебер — отбеляза Дина.

— Не. — Джихан се поколеба, после добави: — Името му е Уалид ал Сидики.

— Какво точно работиш?

Госпожица Наваз изглеждаше благодарна за смяната на темата.

— Аз съм акаунт мениджър.

— Звучи като важен пост.

— Мога да те уверя, че не е. Аз главно откривам и закривам сметки на нашите клиенти. Също така надзиравам трансакциите с други банки и финансови институции.

— Толкова тайно ли е всичко, както се говори?

— Австрийската банкова система ли?

Дина кимна утвърдително.

Лицето на госпожица Наваз прие сурово изражение.

— Банка Вебер се отнася много сериозно към запазването на тайната на своите клиенти.

— Това звучи като слоган от брошура.

Джихан се усмихна.

— То си е такова.

— А какво ще кажеш за господин Ал Сидики? — попита Дина. — Той взема ли на сериозно конфиденциалността на своите клиенти?

Усмивката на Джихан се стопи. Тя дръпна от цигарата си и огледа нервно пустата улица.

— Искам да те помоля за една услуга, Ингрид — каза най-сетне младата жена.

— Само кажи.

— Моля те, не ми задавай въпроси за господин Ал Сидики. Всъщност бих предпочела никога повече да не споменаваме името му.

* * *

Тридесет минути по-късно Габриел и Ели Лавон седяха пред единия лаптоп в тайната квартира край Атерзее и слушаха как двете жени се разделят на улицата пред техните разположени една срещу друга жилищни сгради. Когато Дина се прибра в своя апартамент, Алон плъзна показалеца на аудио плейъра обратно към началото и прослуша втори път цялата среща. После я прослуша отново. Той щеше да я прослуша и четвърти път, ако Ели не се бе пресегнал и не бе кликнал върху иконата за стоп.

— Казах ти, че е тя — рече Лавон.

Габриел се намръщи. После постави показалеца на индикаторната лента за възпроизвеждане на 17:47 часа и кликна върху иконката за включване.

— Героите евреи ли са?

— Само единият.

— Момчето или момичето?

— Момчето.

— А ти?

— Какво аз?

— Еврейка ли си, Ингрид?

— Не, Джихан — отвърна Дина, — не съм еврейка.

Алон кликна иконката за спиране и погледна Ели.

— Не можеш да имаш всичко, Габриел. А пък и това е важната част.

Лавон плъзна показалеца на индикаторната лента напред и отново кликна иконката „Старт“.

— Аз главно откривам и закривам сметки на нашите клиенти. Също така надзиравам трансакциите с други банки и финансови институции.

Натискане на „Стоп“.

— Разбираш ли мисълта ми? — попита Ели.

— Не съм сигурен, че си изказал такава.

— Флиртувай с нея. Накарай я да се чувства комфортно. И после я върни на земята. Но каквото и да правиш — добави Лавон, — не изчаквай твърде много. Не бих искал господин Ал Сидики да разбере, че Джихан има нова приятелка, която може да е, или да не е еврейка.

— Мислиш ли, че той ще има нещо против?

— Може и да има.

— В такъв случай как трябва да действаме?

Ели придвижи напред показалеца на индикаторната лента и кликна върху иконката за пускане.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, Ингрид. Съжалявам само, че не се срещнахме по-рано.

— Нека да не оставяме да минат още десет дни.

— Свободна ли си да обядваме заедно утре?

— Обикновено работя по обяд.

Лавон кликна върху иконката за спиране.

— Не мислиш ли, че Ингрид работи твърде много?

— Може да е опасно да се наруши ритъмът й на писане.

— Понякога промяната може да помогне. Кой знае? Тя може да се вдъхнови да напише друг роман.

— Каква ще е сюжетната линия?

— Разказва се за една девойка, която решава да предаде шефа си, когато открива, че той укрива пари за най-лошия човек на света.

— Как свършва?

— Добрите момчета печелят.

— А девойката наранена ли е?

— Изпрати съобщението, Габриел.

Алон бързо изпрати един криптиран имейл на Дина, в който я инструктира да си уговори обедна среща с Джихан Наваз за следващия ден. После върна показалеца на индикаторната лента и за последен път кликна върху иконката за пускане.

— А какво ще кажеш за господин Ал Сидики? — попита Дина. — Той взема ли на сериозно конфиденциалността на своите клиенти?

— Искам да те помоля за една услуга, Ингрид.

— Само кажи.

— Моля те, не ми задавай въпроси за господин Ал Сидики. Всъщност бих предпочела никога повече да не споменаваме името му.

Натискане на иконка „Стоп“.

— Тя знае — каза Лавон. — Единственият въпрос е колко точно?

— Подозирам, че достатъчно, за да я убият.

— Правилата на Хама?

Габриел бавно кимна.

— Тогава смятам, че ни остава само една възможност.

— Каква е тя, Ели?

— Ние също ще трябва да действаме по Правилата на Хама.

* * *

Двете жени обядваха заедно на следващия ден в „Икан“, а вечерта пийнаха в бар „Ванили“. Габриел остави да минат още два дни без допълнителен контакт — отчасти защото трябваше да осъществи придвижването от Израел до Атерзее на ценен за него човек, а именно Узи Навот. След това в четвъртъка на същата седмица, Джихан и Дина се засякоха случайно на Стария пазар, макар че срещата изобщо не беше случайна. Джихан покани Дина да пият по едно кафе, но тя се извини и каза, че трябва да се прибира, за да работи по романа си.

— А в събота ще правиш ли нещо? — попита Дина.

— Не съм сигурна. Защо?

— Мои приятели ще правят парти.

— Какво ще е партито?

— Ядене, пиене, каране на лодки в езерото — обичайните неща, които правят хората в събота следобед през лятото.

— Не бих искала да се натрапвам.

— Няма да се натрапваш. В действителност — добави Дина, — сигурна съм, че моите приятели ще те направят почетен гост.

Джихан се усмихна.

— Ще ми трябва нова рокля.

— И бански костюм — вметна Дина.

— Ще дойдеш ли сега с мен по магазините?

— Разбира се.

— Ами книгата ти?

— За това ще има време и по-късно.