Даниъл Силва
Крадецът (31)

30.

Улица „Наркис“, Йерусалим

Киара бе пристигнала в Йерусалим само час преди Габриел, но апартаментът им на улица „Наркис“ вече изглеждаше като снимка от някое от лъскавите списания за дизайн на дома, които тя постоянно четеше. Във вазите имаше свежи цветя, на малките масички край дивана — купички със закуски, а чашата с вино, която сложи в ръката му, бе безупречно охладена. Устните й, когато я целуна, бяха топли от йерусалимското слънце.

— Очаквах да си дойдеш по-рано — каза Киара.

— Имах да свърша няколко неща.

— Къде беше?

— В ада — отвърна той сериозно.

Тя се намръщи.

— Ще ми разкажеш за това по-късно.

— Защо по-късно?

— Защото ще имаме гости, скъпи.

— Трябва ли да питам кой ще идва?

— Вероятно не.

— Откъде знае, че сме се върнали?

— Той спомена нещо за горящ храст^[1].

— Не може ли да го направим друга вечер?

— Сега е твърде късно да се отмени. Двамата с Геула вече са тръгнали от Тиберия.

— Предполагам, че ти дава текуща информация за местонахождението си.

— Вече се обади два пъти. Много се вълнува, че ще те види.

— Чудя се защо.

Алон целуна отново Киара и занесе чашата с вино в спалнята им, чиито стени бяха накачени с картини. Имаше картини на Габриел, картини на талантливата му майка, както и няколко картини на дядо му — видния немски експресионист Виктор Франкъл, който бе убит в Аушвиц през смъртоносната зима на 1942 година. Имаше и един неподписан портрет в три четвърти ръст на изпит младеж, който изглеждаше преследван от сянката на смъртта. Леа го беше нарисувала няколко дни след като Габриел се бе върнал в Израел с кръвта на шестима терористи от „Черният септември“^[2] по ръцете си. Това бе първият и последен път, когато се бе съгласил да й позира.

„Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно…“

Той съблече дрехите си под безмилостния поглед на портрета и стоя под душа, докато не отми от кожата си и последните следи от докосването на Леа. След това се преоблече с чисти дрехи и се върна в хола точно когато Геула и Ари Шамрон влизаха през входната врата. Геула носеше тепсия с прословутите си патладжани с марокански подправки, а прочутият й съпруг носеше единствено бастун от маслиново дърво. Както винаги, той бе облечен с изгладени панталони в цвят каки, бяла оксфордска риза и кожено яке, скъсано на дясното рамо. Личеше си, че не е добре, но на лицето му грееше усмивка на задоволство. Шамрон бе прекарал години в опити да убеди Габриел да се върне в Израел, за да заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Сега най-сетне задачата му бе изпълнена. Наследникът му беше тук. Приемствеността бе осигурена.

Той подпря бастуна си на стената на антрето и следван от Алон, излезе на малката тераса, където два стола от ковано желязо бяха поставени под надвисналите клони на растящия отпред евкалипт. Улица „Наркис“ се простираше притихнала под краката им, но от далечината долиташе слабият шум от вечерния трафик по улица „Крал Джордж“. Ари се отпусна неуверено на единия стол и подкани с жест Габриел да седне на другия. После извади пакет турски цигари и с огромна концентрация измъкна една. Алон погледна ръцете на Шамрон, ръцете, чиято здрава хватка едва не бе отнела живота на Адолф Айхман на един уличен ъгъл в северната част на Буенос Айрес. Това беше една от причините да му бъде възложена тази задача: необичайните размери и сила на ръцете му. Сега те бяха покрити с кафяви петна и незараснали ожулвания. Габриел отмести поглед, когато те се опитаха неумело да щракнат старата запалка „Зипо“.

— Наистина не трябва да пушиш, Ари.

— Какво значение има това сега?

Огънчето на запалката проблесна и острият мирис на турски тютюн се смеси със силния аромат на евкалипта. Внезапно спомените нахлуха в Габриел като приливна вълна. Той се опита да ги задържи настрана, но не можа; Леа бе разбила и последните останки от защитата му. Алон шофираше през море от брулени от вятъра корнуолски треви, а Шамрон седеше до него. Беше зората на новото хилядолетие, дните на самоубийствени атентати и заблуда. Ари току-що бе върнат на работа след пенсия, за да възстанови Службата след поредица от злополучно проведени операции, и искаше помощта на Габриел за това начинание. Като стръв той използва Тарик ал Хурани — опитния палестински терорист, който бе поставил бомбата под колата на Алон във Виена.

„Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си…“

Габриел чу смеха на Киара, идващ от всекидневната, и споменът отлетя.

— Какво не е наред сега? — попита той нежно Шамрон.

— Списъкът на моите заболявания е почти толкова дълъг, колкото и списъкът на предизвикателствата, които стоят пред Израел. Но не се безпокой — добави бързо Ари. — Засега никъде няма да ходя. Имам твърдото намерение да бъда наоколо, за да присъствам на раждането на внуците си.

Габриел устоя на импулса да му напомни, че те не са истински баща и син.

— Очакваме да бъдеш там, Ари.

Шамрон се усмихна.

— Решихте ли къде ще живеете, след като те се родят?

— Колко странно — отвърна Алон, — Бела ме попита същото нещо.

— Чух, че разговорът е бил интересен.

— Откъде разбра, че ходих да се видя с нея?

— Узи ми каза.

— Мислех, че той не отговаря на твоите обаждания.

— Изглежда, че е започнало голямото размразяване в отношенията ни. Това е едно от малкото предимства на влошаващото се здраве — добави Ари. — Всички дребни недоволства и неизпълнени обещания сякаш изчезват, когато човек приближава към своя край.

Клоните на евкалипта се разлюляха от първия вечерен ветрец. С всяка изминала минута въздухът ставаше все по-хладен. Габриел винаги бе обичал студа, който настъпваше през нощта в Йерусалим, дори и през лятото. Искаше му се да има властта да задържи този миг малко по-дълго. Той погледна към Шамрон, който замислено почукваше цигарата си в ръба на пепелника.

— Иска се много смелост да седнеш да говориш с Бела. А също и проницателност. Това доказва, че през цялото време съм бил прав за едно нещо.

— Какво е то, Ари?

— Че ти притежаваш качествата на голям ръководител.

— Понякога се чудя дали не съм на път да направя първата си грешка.

— Като задържиш Узи на някаква отговорна длъжност ли?

Алон бавно кимна.

— Рисковано е — съгласи се Шамрон, — но ако има някой, който може да го извърши успешно, това си ти.

— Никакъв съвет ли няма да ми дадеш?

— Приключих с даването на съвети, синко. Аз съм най-лошото нещо, което може да бъде един човек — стар и излязъл от употреба. Аз съм страничен наблюдател. Аз само се пречкам. — Ари погледна Габриел и се намръщи. — Чувствай се свободен да не се съгласяваш с мен по всяко време.

Алон се усмихна, но не направи никакъв коментар.

— Узи ми каза, че разговорът ти с Бела малко се е разгорещил — рече старецът.

— Той ми напомни разпита, на който бях подложен онази нощ в Руб ал Хали^[3].

— Най-лошата нощ в живота ми. — Ари се замисли за момент. — Всъщност беше втората най-лоша нощ — добави той.

Нямаше нужда да уточнява коя бе първата — говореше за Виена.

— Мисля, че Бела е по-разстроена от всичко това, отколкото Узи — продължи Шамрон. — Боя се, че тя доста е свикнала с атрибутите на властта.

— Каквото те кара да мислиш така?

— Начинът, по който се е вкопчила в тях. Тя ме обвинява за всичко, разбира се. Мисли, че съм планирал това през цялото време.

— Така си беше.

Ари направи физиономия — нещо средно между гримаса и усмивка.

— Няма ли да отричаш? — попита Габриел.

— Не — отговори Шамрон. — Аз получих своя дял победи, но в крайна сметка твоята кариера е критерият, спрямо който ще бъдат оценявани всички останали. Вярно е, че проявявах пристрастия, особено след Виена. Но моята вяра в теб бе възнаградена с поредица от операции, които далеч надхвърлят способностите на хора като Узи. Със сигурност Дори Бела осъзнава това.

Габриел не каза нищо. Той наблюдаваше едно десет-единадесетгодишно момче, което караше колело по тихата улица.

— А сега — продължи Ари — се оказва, че може да си открил начин да проникнеш във финансите на младия касапин от Дамаск. С малко повече късмет това ще влезе в историята като първата голяма победа от ерата на Габриел Алон.

— Мислех, че не вярваш в късмета.

— Не вярвам. — Шамрон запали нова цигара, след това с едно движение на китката затвори капачето на запалката си с остро изщракване. — Младият касапин е жесток като баща си, но не притежава неговата интелигентност, което го прави много опасен. На този етап всичко е въпрос на пари. Точно те държат клана заедно. Това е причината, поради която неговите привърженици му остават верни. Това е причината и да умират хиляди деца. Но ако успееш да получиш контрол над парите… — Той се усмихна. — Възможностите ще бъдат безкрайни.

— Наистина ли нямаш никакви съвети към мен?

— Задръж младия касапин на власт, докато е дори и малко приемлив. В противен случай следващите няколко години ще бъдат много интересни за теб и твоите приятели във Вашингтон и Лондон.

— Значи по този начин ще приключи Великото арабско пробуждане, така ли? — попита Алон. — Ние ще поддържаме масов убиец, защото той е единственият, който може да спаси Сирия от „Ал Кайда“?

— Далеч съм от мисълта да кажа „нали ти казах“, но аз прогнозирах, че Арабската пролет ще завърши катастрофално, и така и стана. Арабите все още не са готови за истинска демокрация, не и по времето, когато радикалният ислям е във възход. Най-доброто, на което можем да се надяваме, са поносими авторитарни режими в страни като Сирия и Египет. — Шамрон замълча, после добави: — Кой знае, Габриел? Може би ще успееш да намериш начин да убедиш владетеля да образова поданиците си и да се отнася с тях с достойнството, което заслужават. Може би ще успееш да го принудиш да спре обгазяването на деца.

— Има и още нещо, което искам от него.

— Картината на Караваджо ли?

Алон кимна утвърдително.

— Първо намери парите — каза Ари, като смачка фаса си. — После ще намериш и картината.

Габриел не каза нищо повече. Той наблюдаваше момчето на велосипеда, което плавно влизаше и излизаше от дългите сенки в края на улицата. Когато детето се скри от погледа му, вдигна лице към небето над Йерусалим. „Виж снега — помисли си той. — Не е ли красив?“