Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heist, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венера Атанасова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog(2015 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Крадецът
Преводач: Венера Иванова Атанасова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян
ISBN: 978-954-26-1484-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571
История
- —Добавяне
Трета част
Отвореният прозорец
26.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив
Офис сградата, която се издигаше в другия край на булевард „Цар Саул“, беше мрачна, безлична и най-важното — анонимна. Над входа й нямаше никаква табела и никакъв надпис с месингови букви не обявяваше самоличността на нейните обитатели. В действителност нямаше нищо, което да подсказва, че тя е седалището на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Едно по-внимателно разглеждане на постройката обаче би разкрило съществуването на сграда в сградата със собствен източник на електрозахранване, собствена водопроводна и канализационна мрежа и собствена сигурна комуникационна система. Служителите носеха по два ключа. Единият отваряше една необозначена врата във фоайето, а другият задействаше асансьора. Онези, които извършваха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха заточвани в Юдейската пустиня, така че никой повече не ги чуваше и виждаше.
Имаше някои служители, които бяха твърде висшестоящи или чиято работа бе прекалено тайна, за да си показват лицето във фоайето. Те влизаха в сградата „нелегално“ през подземния паркинг, както направи Габриел тридесет минути след като самолетът му от Женева се приземи на летище „Бен Гурион“. Неговият кортеж включваше ескортиращ автомобил, пълен с тежковъоръжени охранители. Той предположи, че това е предвестник на бъдещето.
Двама от агентите по сигурността го последваха в асансьора, който го качи на последния етаж на сградата. Като слезе, Алон мина през една врата, защитена с електронна система за контрол на достъпа, и влезе в чакалня, където зад модерно бюро с блестяща черна повърхност седеше жена в края на тридесетте години. На бюрото имаше само една лампа и сигурна телефонна централа, а жената имаше много дълги, загорели от слънцето крака. Сред служителите на булевард „Цар Саул“ тя бе известна като Железния купол[1] заради ненадминатата й способност да отхвърля нежелани искания за разговор с шефа. Истинското й име беше Орит.
— Той е в среща — каза тя, поглеждайки към червената лампичка, която светеше над внушителната двойна врата на шефа. — Седнете. Той няма да се бави.
— Знае ли, че съм в сградата?
— Знае.
Алон се отпусна върху дивана, който вероятно бе най-неудобният в цял Израел, и се втренчи в червената светлина, която блестеше над вратата. После погледна към Орит, която му се усмихна смутено.
— Мога ли да ви предложа нещо? — попита тя.
— Да, един таран — отвърна Габриел.
Най-сетне светлината се промени от червена в зелена. Той бързо се изправи и се шмугна в кабинета, докато участниците в приключилото заседание се изнизваха един по един през друга врата. Габриел разпозна двама от тях. Единият беше Римона Щерн, началникът на отдела, занимаващ се с иранската ядрена програма. Другият беше Михаил Абрамов — оперативен агент и отличен стрелец, който бе работил в тясно сътрудничество с Габриел по редица мащабни операции. Костюмът, който носеше, подсказваше неотдавнашно повишение.
Когато вратата се затвори, Алон бавно се обърна към единствения останал обитател на стаята. Той стоеше до голямо бюро от опушено стъкло, държейки в ръка една отворена папка. Беше облечен със сив костюм, който изглеждаше с един размер по-малък от необходимото, и бяла риза с модна висока яка, която оставяше впечатлението, че главата му излиза директно от мощните му рамене. Очилата му бяха с малки стъкла, без кръжила, от вида, който носеха германските бизнесмени, които искаха да изглеждат млади и модерни. Косата му, или поне това, което бе останало от нея, приличаше на сиво стърнище.
— Откога Михаил присъства на заседанията в кабинета на директора? — попита Габриел.
— Откакто го повиших — отговори Узи Навот.
— На какъв пост?
— Заместник-началник на отдел „Специални операции“. — Навот отпусна надолу папката и се усмихна неискрено. — Нали няма проблеми, че правя кадрови промени, Габриел? Все пак аз съм шефът още една година.
— Имах планове за него.
— Какви планове?
— Всъщност щях да го поставя начело на „Специални операции“
— Михаил? Той изобщо не е готов.
— Ще се справи, стига да има някой опитен оперативен стратег, който да го напътства.
— Някой като теб?
Алон не отвърна нищо.
— Ами аз? — попита Навот. — Вече решил ли си какво ще правиш с мен?
— Това зависи изцяло от теб.
— Очевидно — не.
Узи пусна папката на бюрото си и натисна един бутон върху контролния панел, който бавно спусна венецианските щори върху стигащите от пода до тавана прозорци с бронирани стъкла. Той остана там за момент, потънал в мълчание, сякаш затворен зад решетки от сянка. Габриел зърна непривлекателния портрет на собственото си бъдеще — посивял мъж в сива клетка.
— Трябва да призная — каза Навот, — че много ти завиждам. Египет отива към гражданска война, „Ал Кайда“ контролира територия, простираща се от Фалуджа до Средиземно море, а един от най-кървавите конфликти в съвременната история се вихри на северната ни граница. И все пак ти имаш време да издирваш откраднат шедьовър за италианското правителство.
— Идеята не беше моя, Узи.
— Можеше поне да проявиш любезността да поискаш моето одобрение, когато онзи карабинер е дошъл при теб.
— Щеше ли да го дадеш?
— Не, разбира се.
Навот мина бавно покрай дългата си началническа заседателна маса и отиде до уютния си началнически кът за сядане. Предаванията на световните телевизионни канали се нижеха безшумно на неговата видеостена; световните вестници бяха подредени акуратно върху масичката му за кафе.
— Напоследък полицейските сили в Европа са доста заети — каза той. — Убит британски емигрант край езерото Комо, откраднат шедьовър на Ван Гог, а сега и това. — Узи взе броя на „Ди Велт“ и го вдигна, така че Габриел да го види. — Мъртъв арабин в центъра на Щутгарт. Три наглед несвързани събития с едно общо нещо. — Той пусна вестника да падне върху масата. — Габриел Алон, бъдещият шеф на Тайната разузнавателна служба на Израел.
— Всъщност общите неща са две.
— Кое е второто?
— Компанията „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.
— Кой е нейният собственик?
— Най-лошият човек на света.
— Той фигурира ли във ведомостта на Службата?
— Не, Узи — отвърна с усмивка Алон. — Все още не.
* * *
Навот знаеше в общи линии как бе протекло търсенето на Габриел на липсващата картина на Караваджо, защото го бе следил от разстояние: резервации за самолетни билети, тегления от кредитни карти, преминаване през гранични пунктове, искания за тайни квартири, новини относно изчезнал шедьовър. Сега, седнал в кабинета, който скоро щеше да бъде негов, Алон допълни картината, като започна с ултиматума на генерал Ферари във Венеция и завърши със смъртта в Щутгарт на мъжа, нарекъл се Сам — мъж, който току-що бил платил двадесет и пет милиона евро за картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, нарисувана от Габриел Алон. След това той вдигна писмото от три страници, което Джак Брадшоу бе оставил за него в хранилището си в женевската безмитна зона.
— Истинското име на Сам е Самир Басара. Брадшоу го срещнал за първи път, докато работел в Бейрут. Самир бил класически мошеник. Наркотици, оръжия, момичета — всички неща, които правели живота интересен на място като Бейрут през 80-те години. Но се оказа, че в действителност Самир не е бил ливанец. Той е бил сириец и е работел за сирийското разузнаване.
— Дали все още е работел за тях, когато е бил убит?
— Разбира се — отвърна Габриел.
— С какво се е занимавал?
— Купувал е крадени произведения на изкуството.
— От Джак Брадшоу?
Алон кимна утвърдително.
— Самир и Брадшоу са подновили връзката си преди четиринайсет месеца по време на обяд в Милано. Самир е направил бизнес предложение. Казал, че има клиент — богат бизнесмен от Близкия изток, който се интересувал от придобиване на картини. В рамките на няколко седмици Брадшоу използвал връзките си в тъмните среди на света на изкуството, за да осигури една картина на Рембранд и една на Моне — и двете се оказали откраднати. Това не притеснило Самир. Всъщност даже му харесало. Той дал на Брадшоу пет милиона долара и му казал да намери още.
— Как е плащал за картините?
— Превеждал е парите на компанията на Брадшоу чрез нещо, наречено „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.
— Кой притежава „Ел Икс Ар Инвестмънтс“?
— Ще стигна до това — отвърна Габриел.
— Защо Сам е искал крадени картини?
— Ще стигна и до това. — Алон сведе очи към писмото. — От този момент Джак Брадшоу се е впуснал в нещо като лудо купуване за новия си богат клиент — две творби на Реноар, една на Матис, една на Коро, която бе открадната през 1972 г. от Музея за изящни изкуства в Монреал. Придобил и няколко значими картини от италиански художници, които не трябвало да напускат страната. Самир бил все така ненаситен. Той заявил, че клиентът му иска нещо голямо. Точно тогава Брадшоу му предложил Свещения граал сред изчезналите картини.
— Творбата на Караваджо?
Габриел кимна утвърдително.
— Къде е била тя?
— Била е в Сицилия, в ръцете на „Коза Ностра“. Брадшоу е отишъл в Палермо и е договорил сделката. След всички тези години мафиотите всъщност били доволни да се отърват от картината. Брадшоу я внесъл контрабандно в Швейцария, скрита в товар с килими. Излишно е да казвам, че олтарната картина не била в отлично състояние, когато пристигнала. Той приел пет милиона евро като аванс от Самир и наел френски фалшификатор да върне приличния вид на „Рождество Христово“. Обаче се случило нещо, преди да успее да приключи продажбата.
— Какво е било то?
— Разбрал е кой всъщност купувал картините.
— И кой е той?
Преди да отговори, Габриел се върна на въпроса, който Навот бе задал няколко минути по-рано: Защо богатият клиент на Самир Басара е бил на пазара на крадени картини? За да отговори на него, Алон първо му обясни четирите основни категории крадци на предмети на изкуството: безпарични любители на изкуството, некомпетентни загубеняци, професионалисти и организирани престъпници.
— Организираните престъпници — каза той — са отговорни за повечето големи обири. Понякога те имат чакащ купувач, но често откраднатите картини в крайна сметка се използват като разплащателно средство в подземния свят, като пътнически чекове за криминалния контингент. Една картина на Моне например може да се използва като обезпечение за пратка с руски оръжия, а творба на Пикасо — за турски хероин. Накрая някой по веригата от притежатели решава да я осребри, обикновено с помощта на опитен прекупвач на крадени ценности като Джак Брадшоу. Картина, чиято стойност на законния пазар е 200 милиона щатски долара, на черния пазар ще струва 20 милиона. Двадесет милиона, които никога не биха могли да бъдат проследени — добави Габриел. — Двадесет милиона, които никога не биха могли да бъдат замразени от правителствата на Съединените щати и страните от Европейския съюз. Разбираш ли накъде бия, Узи?
— Кой е той? — попита отново Навот.
— Той е човекът, който води една доста мръсна гражданска война, човекът, който системно използва изтезания, безразборен масиран артилерийски обстрел и подлага на атаки с химически оръжия собствения си народ. Той видя да хвърлят Хосни Мубарак в затвора и наблюдава как Муамар Кадафи бе линчуван от кръвожадната тълпа. В резултат на това се безпокои какво може да му се случи, ако падне от власт, ето защо е поискал от Самир Басара да подготви малко бели пари за черни дни за него и семейството му.
— Искаш да кажеш, че Джак Брадшоу е продавал откраднати картини на президента на Сирия?
Алон вдигна поглед към изображенията, появяващи се на видеостената на Навот. Режимът току-що бе обстрелял държан от бунтовниците квартал в Дамаск. Имаше безброй загинали.
* * *
— Сирийският управник и неговият род притежават милиарди — каза Навот.
— Така е — отвърна Габриел, — но американците и Европейският съюз замразяват всички негови активи и активите на най-близките му сътрудници, които успеят да открият. Дори Швейцария замрази сирийски активи на стойност стотици милиони евро.
— Обаче по-голямата част от богатството му е все още някъде там.
— За момента — каза Габриел.
— А защо не златни кюлчета или трезори, пълни с пари в брой? Защо картини?
— Предполагам, че той притежава също и злато, и пари в брой. В крайна сметка, както ще ти каже всеки инвестиционен консултант, разнообразието е ключът към успеха в дългосрочен план. Но ако аз трябваше да съветвам сирийския президент — добави Алон, — щях да му кажа да инвестира в активи, които лесно могат да се скрият и превозват.
— В картини ли? — попита Узи.
Габриел кимна утвърдително.
— Ако закупи картина за пет милиона на черния пазар, той може да я продаде на приблизително същата цена, като се приспаднат комисионите на посредниците, разбира се. Това е доста нищожна цена, която трябва да се плати за десетки милиони в непроследими пари.
— Гениално.
— Никой никога не го е обвинявал, че е глупав, а само че е безмилостен и брутален.
— Кой е убил Самир Басара?
— Ако трябва да гадая, бил е някой, който го е познавал. — Габриел замълча, после добави: — Някой, който е седял на задната седалка на колата, когато е натиснал спусъка.
— Някой от сирийското разузнаване ли?
— Обикновено така се действа.
— Защо са го убили?
— Може би е знаел твърде много. Или може би са му били ядосани.
— За какво?
— Че е допуснал Джак Брадшоу да узнае твърде много за личните финанси на управляващата фамилия.
— Колко е знаел?
Алон вдигна писмото и отвърна:
— Много, Узи.