Даниъл Силва
Крадецът (25)

24.

Шел, Франция

Имаше обаче едно условие: Сам си запазваше правото да избере времето и мястото на размяната на парите и стоката. Времето бе единадесет и половина на следващата вечер. Мястото — склад в мрачното градче Шел, намиращо се източно от Париж. На следващата сутрин Келър отиде с колата дотам, докато хората от останалата част от Северна Франция се стичаха към центъра на столицата. Складът се помещаваше там, където Сам беше казал, че се намира — на булевард „Франсоа Митеран“, точно срещу автокъща на „Рено“. На избелялата табела пишеше „Евротранс“, макар че нямаше никакво указание точно какъв вид услуги предоставяше компанията. Гълъби влитаха и излитаха през счупените прозорци, а зад железните решетки на оградата се виждаше обширен двор, обрасъл с бурени. Кристофър слезе от колата си и разгледа портата с автоматична ключалка. Беше минало много време, откакто тя не бе отваряна.

Той прекара един час, извършвайки рутинна разузнавателна оценка на улиците около склада, и после се отправи на север към селската къща в Андевил. Когато пристигна, завари Габриел и Киара да почиват в огряната от слънце градина. Двете картини на Ван Гог бяха подпрени на стената в хола.

— Все още не знам как можеш да ги различиш — каза Келър.

— Доста е очевидно, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

Алон кимна към картината вдясно.

— Сигурен ли си?

— Следите по страните на подрамника са от моите пръсти, а не на Винсент. Пък и на нея има и това.

Габриел включи предоставения му от Службата телефон „Блекбъри“ и го приближи до горния десен ъгъл на платното. Екранът светна червено, което показваше наличието на скрит предавател.

— Сигурен ли си за обхвата? — попита Кристофър.

— Пробвах го отново тази сутрин. Стабилен е като скала на разстояние от десет километра.

Келър погледна към истинската картина на Ван Гог.

— Много жалко, че никой не се е сетил да сложи проследяващо устройство и на тази.

— Да — каза сдържано Алон.

— Колко дълго смяташ да я задържиш?

— Нито ден повече от необходимото.

— Кой ще я пази, докато ние преследваме фалшификата?

— Надявах се да я оставя в посолството ни в Париж — отвърна Габриел, — но шефът на централата не иска да я докосва. Така че ще трябва да взема други мерки.

— Какви мерки?

Когато Алон не отговори, Келър бавно поклати глава.

— Това е малко странно, не мислиш ли?

— Животът е сложен, Кристофър.

Англичанинът се усмихна.

— На мен ли го казваш.

* * *

Те напуснаха живописната селска вила в осем часа вечерта. Копието на „Слънчогледи“ беше в багажника на мерцедеса на Келър, а автентичната картина на Ван Гог — в този на Габриел. Той я занесе на Морис Дюран в магазина му на улица „Мироменил“. След това остави Киара в тайната квартира с изглед към моста Пон Мари и се отправи към градчето Шел.

Алон пристигна няколко минути преди единайсет часа и се отправи към склада на булевард „Франсоа Митеран“. Той се намираше в район на града, чиито улици не бяха много оживени по тъмно. Габриел обиколи имота два пъти, търсейки доказателства за наблюдение или нещо, което да подсказва, че Келър е на път да попадне в капан. Като не откри нищо необичайно, той се зае да потърси подходящ наблюдателен пост, където седящ сам човек не би привлякъл вниманието на полицаите. Единственият вариант бе един мрачен парк, където дузина местни хулигани скейтбордисти пиеха бира. От едната страна на парка имаше редица пейки, осветени от жълти улични лампи. Габриел паркира колата си на улицата и седна на пейката, която бе най-близо до входа на „Евротранс“. Хулиганите го изгледаха за миг въпросително, преди да подновят обсъждането на належащите за деня въпроси. Той погледна часовника си. Беше единадесет часът и пет минути. След това погледна блекбърито си. Сигналът все още бе извън обхват.

Като вдигна отново поглед, видя фаровете на автомобил на булеварда. Беше малък червен ситроен, който профуча покрай входа на „Евротранс“ и продължи с пълна скорост край парка, оставяйки след себе си пулсиращите звуци на френски хип-хоп. Зад него имаше друга кола — черно беемве, която бе толкова чиста, че изглеждаше като току-що измита за случая. Тя спря пред портата и шофьорът слезе. В тъмнината бе невъзможно да се види лицето му, но по фигурата и движенията той бе двойник на Сам.

Мъжът натисна с показалеца си няколко бутона на клавиатурата на електронната заключваща система с увереността на човек, който знае комбинацията от дълго време. После отново се качи зад волана, изчака вратата да се отвори и влезе в имота. Той спря за малко, докато вратата се затвори зад него, и след това подкара към входа на склада. Там пак слезе от колата и набра кода за отваряне с бързина, която предполагаше доброто му познаване. Когато вратата се плъзна настрани, мъжът вкара колата в склада и изчезна от поглед.

Пристигането на луксозния автомобил в изоставения склад на булевард „Франсоа Митеран“ остана незабелязано за всички в малкия тъмен парк, освен за шейсетгодишния мъж, който седеше сам. Той погледна часовника си — беше единайсет часът и осем минути. После хвърли поглед на екрана на своето блекбъри. Червената лампичка мигаше и се движеше в неговата посока.

* * *

Келър пристигна точно в единайсет и половина. Той звънна на мобилния телефон на Сам и портата се отвори. Пред него се ширна участък от напукан асфалт — пуст и тъмен. Той подкара колата по него бавно, следвайки инструкциите на Сам, и влезе в склада. В противоположния край на голямото като футболно игрище пространство блестяха габаритите на едно беемве. Кристофър различи фигурата на мъж, облегнат на капака, с телефон до ухото и два големи куфара в краката му. Не се виждаше никой друг.

— Спрете там — каза Сам.

Келър натисна педала на спирачката.

— Изключете двигателя и фаровете.

Кристофър направи, както му бе казано.

— Излезте от колата и застанете така, че да мога да ви виждам.

Келър излезе бавно и застана пред предния капак. Сам бръкна през страничния прозорец на своето беемве и включи предните фарове.

— Съблечете си палтото.

— Това наистина ли е необходимо?

— Искате ли парите, или не?

Келър съблече палтото си и го хвърли върху капака на мерцедеса си.

— Обърнете се с лице към колата.

Кристофър се поколеба, после се обърна с гръб към Сам.

— Много добре.

Англичанинът бавно се обърна отново с лице към посредника.

— Къде е картината?

— В багажника.

— Извадете я и я сложете на земята — на двадесет крачки пред автомобила.

Келър отвори багажника и извади картината. Тя бе опакована с пергаментова хартия и бе скрита в найлонов чувал за боклук. Той я сложи на бетонния под на двадесет крачки пред мерцедеса и зачака следващата инструкция на Сам.

— Върнете се при колата си — долетя гласът от другия край на помещението.

— Няма начин — отговори Кристофър, заслепен от фаровете на беемвето.

За кратко възникна безизходно положение. След това Сам излезе напред в ярката светлина. Той спря на няколко крачки от Келър, погледна надолу и се намръщи.

— Искам да я видя още веднъж.

— Тогава предлагам да махнете найлоновата опаковка. Но го направете внимателно, Сам. Ако нещо се случи с тази картина, ще ви държа отговорен.

Сам се наведе и извади платното от чувала. След това обърна изображението към фаровете на колата си и огледа начина на живописване и подписа.

— Е? — попита Кристофър.

Сам погледна пръстовите отпечатъци по страните на подрамника, после и музейните маркировки на гърба.

— След минутка — отвърна той тихо. — След минутка.

* * *

Колата на Келър излезе от склада в единайсет часа и четирийсет минути. Портата на двора беше отворена, когато стигна до нея. Кристофър зави надясно и мина с пълна скорост покрай пейката, на която седеше Габриел. Алон не му обърна внимание, защото гледаше задните фарове на беемвето, което се отдалечаваше по булевард „Франсоа Митеран“. Той сведе очи към своето блекбъри и се усмихна. „Нещата се задействаха — помисли си Габриел. — Определено се задействаха.“

* * *

Червената светлинка на проследяващото устройство примигваше с ритмичността на сърдечен пулс. Тя премина през останалите парижки предградия и след това се понесе стремително на изток по магистрала А4 към Реймс. Габриел караше на километър след Сам, а Кристофър — на километър зад него. Двамата разговаряха по телефона само веднъж — кратък разговор, по време на който Келър потвърди, че сделката е приключила благополучно. Сам притежавал картината, а Кристофър имал парите на Сам. Те били скрити в багажника на колата в торбата за боклук, в която Алон бе опаковал копието на „Слънчогледи“. Всичките, с изключение на една-единствена пачка с банкноти от по сто евро, която била напъхана в джоба на палтото на Келър.

— Защо е в джоба ти? — попита Габриел.

— Това са пари за бензин — отговори Кристофър.

Сто и двадесет километра деляха източните предградия на Париж от Реймс — разстояние, което Сам измина за малко повече от час. Точно когато напуснаха града, червената светлинка внезапно спря на магистрала А4. Габриел бързо скъси дистанцията и видя Сам да пълни резервоара на колата си на една крайпътна бензиностанция. Той веднага позвъни на Келър и му каза да отбие, след това изчака, докато Сам отново пое по магистралата. В рамките на няколко минути трите коли възобновиха първоначалната си формация: Сам начело, Алон на километър зад Сам и Кристофър — на километър зад него.

От Реймс те продължиха все на изток, минавайки през Вердюн и Мец. После магистрала А4 зави на юг и ги отведе в Страсбург — административен център на френския регион Елзас и седалище на Европейския парламент, разположен на левия бряг на река Рейн. Няколко минути след изгрев-слънце двадесет и пет милиона евро в брой и копие на откраднатия шедьовър на Винсент ван Гог преминаха незабелязано в Германия.

Първият град от германската страна на границата бе Кел, а отвъд него се простираше аутобан А5. Сам кара по него до Карлсруе, след това зави по А8 и се насочи към Щутгарт. Когато стигна до югоизточните му покрайнини, уцели пиковия час на сутрешния трафик. Той пропълзя през града по Хауптщатерщрасе и се запъти към Щутгарт-Мите — приятен квартал с офиси и магазини в центъра на разрастващата се метрополия. Габриел почувства, че Сам наближава крайната си дестинация, така че скъси дистанцията на няколкостотин метра. И тогава се случи единственото нещо, което най-малко бе очаквал.

Мигащата червена светлина изчезна от екрана на блекбърито му.

* * *

Според блекбърито на Алон проследяващото устройство предаде последния си електронен сигнал от Бьохаймщрасе №8. На този адрес се издигаше хотел със сива мазилка, който изглеждаше така, сякаш е бил внесен от Източен Берлин по време на най-мрачните дни на Студената война. От задната страна на хотела, докъдето се стигаше по тясна уличка, имаше обществен многоетажен паркинг. Беемвето бе паркирано на най-ниското ниво, в един ъгъл, където лампата на тавана бе счупена. Сам се бе отпуснал върху волана с изцъклени очи, предното стъкло бе опръскано с кръв и мозък. Картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, беше изчезнала.