Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. —Добавяне

19.

Амстердам

През следващите девет дни светът на изкуството се въртеше гладко на своята позлатена ос в блажено неведение за бомбата със закъснител, която тиктакаше в неговите среди. Неговите представители обядваха добре, пиеха до късно вечерта, пързаляха се безгрижно по склоновете на Аспен и Сен Мориц върху последния хубав сняг за сезона. След това, в третия петък на месец април, те се събудиха с новината, че нещастие е сполетяло Националния музей „Винсент ван Гог“ в Амстердам. Картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, беше изчезнала.

Техниката, използвана от крадците, не съответстваше на възвишената красота на тяхната мишена. Те бяха избрали сопата пред шпагата, бързината пред потайността. По-късно началникът на полицията в Амстердам щеше да я нарече най-добрата демонстрация на принципа „разбивай и вземай“, която някога е виждал, въпреки че внимаваше да не спомене твърде много подробности, за да не би да улесни някоя следваща банда крадци да задигне друго знаково и незаменимо произведение на изкуството. Той беше благодарен само за едно нещо: крадците не бяха използвали бръснач за отделяне на платното от рамката. По думите му, те се бяха отнесли с картината с нежност, граничеща с благоговение. Обаче много експерти в областта на охраната на предметите на изкуството видяха тревожен знак във внимателното отношение към платното. За тях то подсказваше поръчкова кражба, извършена от висококвалифицирани професионални престъпници. Един пенсиониран детектив от Скотланд Ярд изрази своя скептицизъм относно перспективите за успешното връщане на картината. „По всяка вероятност — каза той — «Слънчогледи» сега виси в «музея на изчезналите творби» и никога няма да бъде видяна отново от широката публика.“

Директорът на музея „Винсент ван Гог“ излезе пред медиите, за да отправи призив за връщането на картината невредима. И когато това не подейства на крадците, той предложи значително възнаграждение, което принуди холандската полиция да пропилее безброй часове в проследяването на измислици и фалшиви следи. Кметът на Амстердам — непокаял се радикал, сметна, че следва да се направи демонстрация. Три дни по-късно няколкостотин активисти от всякакъв вид се събраха на Музейния площад да поискат крадците да предадат картината невредима. Те също така призоваха за етично отношение към животните, край на глобалното затопляне, легализиране на всички рекреационни наркотици, закриването на американския център за извънсъдебно задържане в залива Гуантанамо, както и за край на окупацията на Западния бряг и Ивицата Газа. Нямаше арести и всички добре си прекараха, особено онези, които се възползваха от раздаваните безплатно канабис и презервативи. Дори и най-либералните холандски вестници сметнаха, че протестът е бил безсмислен. „Ако това е най-доброто, което можем да направим — написаха те, — трябва да се подготвим за деня, когато стените на най-големите ни музеи ще бъдат голи.“

Зад кулисите обаче холандската полиция полагаше далеч по-традиционни усилия, за да върне картината, която несъмнено бе най-известната творба на Ван Гог. Те разговаряха с техните информатори, подслушваха телефоните и следяха имейл акаунтите на известните им крадци и държаха под око галериите в Амстердам и Ротердам, за които подозираха, че се занимават с продажба на крадени стоки. Но когато изтече още една седмица без никакъв напредък, те решиха да се свържат със събратята си в Европол. Белгийците ги изпратиха за зелен хайвер в Лисабон, докато французите не направиха нищо друго, освен да им пожелаят късмет. Най-интригуващата чуждестранна следа дойде от генерал Чезаре Ферари от Арт отряда, който заяви, че е чул слух, че руската мафия е организирала кражбата. Холандците изпратиха настойчива молба до Кремъл за информация. Руснаците не си направиха труда да отговорят.

Дотогава настъпи началото на май, а холандската полиция не притежаваше нито една съществена следа за местонахождението на картината. Публично нейният началник обеща да удвои усилията си. Неофициално той призна, че освен ако няма божествена намеса, картината на Ван Гог вероятно е загубена завинаги. В музея на мястото на картината бе окачено черно платно. Един британски журналист язвително помоли директора на музея да бъде засилена сигурността. В противен случай, пошегува се той, крадците щели да откраднат и платното.

Имаше хора в Лондон, които сметнаха статията за проява на лош вкус, но по-голяма част от представителите на света на изкуството свиха колективно рамене и продължиха живота си. Наближаваха търговете за произведения от стари майстори и по думите на всички сезонът щеше да бъде най-доходоносният от години насам. Трябваше да се гледат картини, да се ухажват клиенти и да се разработват стратегии за офериране. Джулиан Ишърууд бе потънал в работа. В срядата на въпросната седмица той бе забелязан в аукционната зала на „Бонамс“ да разглежда италиански речен пейзаж, приписван на кръга на Агостино Буонамико. На следващия ден Ишърууд обядва обилно в „Дорчестър“ с един турски емигрант, на вид с неограничени финансови средства. В петък той остана след края на работното време на „Кристис“, за да извърши надлежната експертиза на картина от XVIII в., изобразяваща Йоан Кръстител, от Болонската школа. В резултат на това барът на ресторант „Грийнс“ беше пълен до краен предел, когато той пристигна. Джулиан спря, за да поговори насаме с Джеръми Краб, преди да се настани на обичайната си маса с обичайната си бутилка „Сансер“. Тантурестият Оливър Димбълби флиртуваше безсрамно с Аманда Клифтън — възхитителната нова шефка на отдела за импресионистично и модерно изкуство на „Сотбис“. Той набута една от позлатените си визитки в ръката й, изпрати въздушна целувка на Симон Менденхол и след това се приближи до масата на Ишърууд.

— Скъпи Джули — каза Оливър, като се отпусна на празния стол. — Кажи ми нещо, което е абсолютно скандално. Някакъв шокиращ слух. Малко злостни клюки. Нещо, с което да забавлявам хората на маса до края на седмицата.

Ишърууд се усмихна, наля два пръста вино в празната чаша на Оливър и продължи да се наслаждава на вечерта си.

* * *

— В Париж? Наистина ли?

Джулиан кимна заговорнически.

— Кой го казва?

— Не бих могъл да кажа.

— Хайде, скъпи. Говориш с мен. Знам много повече мръсни тайни от МИ-6.

— Именно затова няма да кажа нито дума повече за това.

Димбълби изглеждаше дълбоко наскърбен, което до този момент Ишърууд не бе и помислял, че е възможно.

— Моят източник е свързан с парижкия артистичен свят. Мога да ти кажа само това.

— Е, това е истинска новина. Мислех, че ще ми кажеш, че е някой заместник-шеф на „Максим“.

Ишърууд не отвърна нищо.

— Той в бизнеса ли е, или е потребител на изкуството?

— В бизнеса.

— Търговец?

— Използвай въображението си.

— И наистина е видял картината на Ван Гог?

— Източникът ми никога няма да се озове в една и съща стая с открадната картина — отговори Ишърууд с точната нотка на основателно възмущение. — Но той знае от авторитетен източник, че на няколко непочтени търговци и колекционери са били показани нейни полароидни снимки.

— Не знаех, че все още съществуват.

— Кои?

— Фотоапарати „Полароид“.

— Очевидно е така.

— Защо се използват такива фотоапарати?

— Те не оставят дигитални следи, които могат да бъдат проследени от полицията.

— Добре е да се знае това — каза Димбълби, като хвърли поглед към задника на Аманда Клифтън. — И така, кой я продава?

— Според слуховете той е англичанин без име.

— Англичанин? Какъв мерзавец.

— Отвратителен — съгласи се Ишърууд.

— Колко иска?

— Десет милиона.

— За една шибана картина на Ван Гог? Това си е чист обир.

— Точно така.

— Това няма да продължи дълго, не и на тази цена. Някой ще я грабне и ще я заключи завинаги.

— Моят източник мисли, че нашият англичанин може действително да държи в ръцете си нещо, което да предизвика бясно наддаване.

— Ето защо — каза Димбълби, станал внезапно сериозен — нямаш друг избор, освен да отидеш в полицията.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Защото трябва да предпазя моя източник.

— Ти си професионално задължен да съобщиш в полицията. Морално — също.

— Страшно ми харесва, когато ми четеш лекции по морал, Оливър.

— Не го приемай лично, Джули. Аз просто се опитвам да ти направя услуга.

— Като тази да ме изпратиш на пътуване до езерото Комо с изцяло платени разходи ли?

— Пак ли ще водим този разговор?

— Все още сънувам кошмари как тялото му виси от онзи скапан полилей. Изглеждаше като нещо, нарисувано от…

Гласът на Ишърууд заглъхна. Димбълби се намръщи замислено.

— От кого?

— Няма значение.

— Откриха ли изобщо кой го е убил?

— Кого?

— Джак Брадшоу, глупако.

— Аз мисля, че е икономът.

Димбълби се усмихна.

— А сега запомни, Оливър: всичко, което ти казах за това, че картината на Ван Гог е в Париж, си остава между нас.

— Няма да кажа нито дума.

— Закълни ми се, Оливър.

— Имаш честната ми дума — каза Димбълби. После, след като изпи питието си, той каза на всички в помещението.

* * *

До обяд на следващия ден всички в „Уилтънс“ говореха само за това. Оттам мълвата стигна до Националната галерия, галерия „Тейт“ и най-накрая до галерия „Курто“, която още страдаше за кражбата на „Автопортрет с превързано ухо“ на Ван Гог. Симон Менденхол каза на всички в „Кристис“, Аманда Клифтън направи същото в „Сотбис“. Дори обикновено мълчаливият Джеръми Краб не можа да запази мълчание. Той описа мълвата в един подробен имейл до някакъв свой познат в нюйоркския офис на „Бонамс“ и не след дълго тя обиколи галериите в Мидтаун и Горен Ийст Сайд. Никълъс Лавгроув — художествен консултант на безмерно богатите, я подшушна на една репортерка от „Ню Йорк Таймс“, но репортерката вече я беше чула от някой друг. Тя звънна на шефа на холандската полиция, който също вече я беше чул.

Холандецът се обади на колегата си в Париж, който не беше много очарован. Независимо от това, френската полиция започна да търси строен, около четирийсетгодишен англичанин с руса коса, слънчеви очила със синкави стъкла и слаб кокни акцент. Открити бяха няколко такива, макар че никой от тях не се оказа крадец на предмети на изкуството. Сред попадналите в полицейската мрежа се оказа племенникът на британския вътрешен министър, чийто акцент бе по-скоро на лондонския хайлайф, отколкото кокни. Министърът на вътрешните работи се обади на френския си колега, за да се оплаче, и племенникът му бе освободен без много шум.

Имаше обаче една част от слуховете, която бе неопровержима истина: картината „Слънчогледи“, маслени бои върху платно, 95 х 73 см, наистина беше в Париж. Тя бе пристигнала там на сутринта след изчезването й в багажника на един мерцедес седан. Картината първо отиде в „Научни антики“, където, увита в пергаментова хартия[1], прекара две спокойни нощи в шкаф с контролирана среда. След това бе занесена на ръка в тайната квартира на Службата, която гледаше към Пон Мари. Габриел бързо постави картината на нов подрамник[2] и я подпря на един статив в импровизираното ателие, което бе приготвил в стаята за гости. Същата вечер, докато Киара готвеше, той запечата вратата с тиксо, за да се избегне всякакво замърсяване на повърхността. И докато спяха, картината спа в съседство с тях, окъпана в жълтата светлина на уличните лампи край Сена.

На следващата сутрин Алон отиде в една малка галерия близо до Люксембургската градина, където, преструвайки се на германец, купи един парижки уличен пейзаж от треторазреден импресионист, който използваше същия тип платно като Ван Гог. Когато се върна в апартамента, той изтри живописния слой с помощта на силен разтворител и след това отдели платното от подрамника. Като изряза платното в подходящите размери, Габриел го опъна на същия вид подрамник, на който бе поставил „Слънчогледи“ — подрамник с размери 95 на 73 см. После покри платното с нов грунд. Дванадесет часа по-късно, когато грундът бе изсъхнал, той приготви на палитрата си хромово жълто и жълта охра и започна да рисува.

* * *

Габриел работеше, както бе работил Ван Гог — бързо, „мокро в мокро“[3] и с нотка лудост. От време на време имаше чувството, че Ван Гог стои редом с него, с лула в едната си ръка, и направлява всяка негова мазка с четката. В други моменти го виждаше в неговото студио в Жълтата къща в Арл, бързащ да улови на платното красотата на слънчогледите, преди те да увехнат и умрат. През август 1888 година Ван Гог нарисувал първите си картини със слънчогледи от Арл и ги окачил на горния етаж в спалнята за гости, в която Пол Гоген се настанил с много опасения в края на октомври. Властният Гоген и умоляващият Винсент рисували заедно до края на есента, работейки често рамо до рамо в полята край Арл, но били склонни да се карат ожесточено за Бога и изкуството. Една от тези кавги избухнала на 23 декември следобед. След като се изправил срещу Гоген с бръснач в ръка, Ван Гог отишъл в публичния дом на улица „Бу д’Арл“ и отрязал част от лявото си ухо. Две седмици по-късно, като го изписали от болницата, той се върнал в Жълтата къща — сам и превързан, и нарисувал три изумителни копия на слънчогледите, които бил нарисувал за стаята на Гоген. До неотдавна една от тези картини бе висяла в музея „Винсент ван Гог“ в Амстердам.

Вероятно Ван Гог бе нарисувал амстердамските слънчогледи само за часове, точно както бил нарисувал техните предшественици предишния месец август. На Габриел обаче му бяха необходими три дни, за да нарисува картината, която по-късно щеше да нарече „Парижка версия“. Като добави отличителния подпис на Винсент ван Гог върху вазата, фалшификатът стана идентичен с оригинала във всяко друго отношение, освен в едно: не притежаваше кракелюри — мрежата от фини пукнатини, с която се покрива живописният слой с течение на времето. За да предизвика бързо напукване на боята, Алон свали платното от подрамника и го държа във фурната при 350°С в продължение на тридесет минути. След това, когато платното се охлади, той го изпъна здраво с двете си ръце и го прокара през ръба на масата в трапезарията, първо хоризонтално, после вертикално. В резултат на това мигновено се появи мрежа от пукнатинки. Габриел върна платното на подрамника му, нанесе отгоре лаково покритие и го постави до оригинала. Киара не можа да открие разлика между двете картини. Морис Дюран също не можа да ги различи една от друга.

— Никога не съм си представял, че е възможно — каза французинът.

— Кое?

— Някой да е толкова добър, колкото Ив Морел. — Той прокара върха на пръста си върху мазките на четката на Алон. — Изглежда, сякаш е нарисувана от самия Винсент.

— Това е целта, Морис.

— Но не е толкова лесно да се постигне, дори и от професионален реставратор. — Дюран се наведе по-близо до платното. — Каква техника използва, за да се получат кракелюрите?

Габриел му каза.

— Методът на Ван Меегерен[4]. Много е ефикасен, стига да не изгори картината. — Дюран премести погледа си от фалшификата на Габриел към оригинала на Ван Гог.

— Не си прави никакви илюзии, Морис. Тя се връща в Амстердам веднага щом приключим с това.

— Знаеш ли колко мога да получа за нея?

— Десет милиона евро.

— Най-малко двадесет.

— Но ти не я открадна, Морис. Тя бе открадната от един англичанин с руса коса и слънчеви очила.

— Един мой познат мисли, че наистина го е срещнал.

— Надявам се, че не си го извел от тази заблуда.

— Ни най-малко — отговори Дюран. — Хората от сенчестата страна на занаята вярват, че твоят приятел има картината и вече води преговори с няколко потенциални купувачи. Не след дълго знаеш кой ще се хвърли в наддаването за нея.

— Може би той има нужда от малко насърчение.

— Какъв вид насърчение?

— Любезно предупреждение, преди чукчето да удари за последен път. Смяташ ли, че можеш да се справиш с това, Морис?

Дюран се усмихна.

— С едно телефонно обаждане.

Бележки

[1] Специално обработена тънка, полупрозрачна хартия, която не пропуска мазнина и влага. — Б.пр.

[2] Рамка за опъване на платното на картина. — Б.пр.

[3] Най-характерната техника при рисуване с акварел. Това ще рече, че хартията, върху която се рисува, е предварително намокрена и боята се полага също с много вода. — Б.пр.

[4] Хан ван Меегерен (1889–1947) — холандски живописец, портретист, един от най-известните фалшификатори на XX в., прославил се с фалшифицирането на картини на Йоханес Вермеер и Питер де Хох. — Б.пр.