Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. —Добавяне

16.

Корсика

Не се случваше често човек да има възможност да се ръкува с мъртвец, но точно това стана две минути по-късно, когато Кристофър Келър влезе през вратата на вилата. Според британските военни архиви той бе загинал през януари 1991 година по време на Първата война в Персийския залив, когато неговият взвод от САС[1] бе попаднал под обстрела на коалиционно формирование от изтребители бомбардировачи в един трагичен случай на „приятелски огън“. Родителите му — и двамата уважавани лекари от Харли Стрийт, го бяха оплакали като герой пред обществото, макар че насаме си бяха казали, че той никога не би загинал, ако бе останал в Кеймбридж, вместо да бяга оттам, за да се присъедини към армията. До този ден те все още не знаеха, че само той бе оцелял след въздушната атака на взвода му. Нито пък знаеха, че след като бе напуснал Ирак, преоблечен като арабин, той бе прекосил Европа, стигайки до Корсика, където бе попаднал в обятията на дон Антон Орсати. Габриел бе простил на Келър, че някога той се бе опитал да го убие. Обаче не можеше да се примири с факта, че англичанинът бе оставил родителите си да остареят, вярвайки, че единственото им дете е мъртво.

Кристофър изглеждаше добре за мъртвец. Очите му бяха яркосини, подстриганата му коса бе изрусяла почти до бяло от морето и слънцето, кожата му беше опъната и силно загоряла. Той носеше бяла, разкопчана на шията риза и смачкан от пътуването делови костюм. Когато съблече сакото си, се разкри смъртоносната му физика. Всичко в Келър — от мощните му рамене до мускулестите му ръце — сякаш бе специално създадено, за да служи за убиване. Той метна сакото на облегалката на един стол и погледна към пистолета „Танфолио“, който лежеше на масичката за кафе до папката на генерала с материалите за картината на Караваджо.

— Това е мое — каза Кристофър за пистолета.

— Вече не е.

Келър се приближи до отворената бутилка „Шабли“ и си наля една чаша.

— Как мина пътуването? — попита Габриел.

— Успешно.

— Опасявах се, че ще кажеш така.

— По-добре, отколкото другата алтернатива.

— Каква беше работата?

— Доставих храна и медикаменти за вдовици и сираци.

— Къде?

— Във Варшава.

— Моят любим град.

— Боже, какво бунище! И времето е прекрасно по това време на годината.

— Какво прави наистина, Кристофър?

— Погрижих се за проблема на един частен банкер в Швейцария.

— Какъв беше проблемът?

— Руски.

— Руснакът има ли си име?

— Нека да го наречем Игор.

— Този Игор почтен ли беше?

— Ни най-малко.

— Мафиот ли беше?

— До мозъка на костите.

— Предполагам, че този Игор от мафията е поверил пари на частния швейцарски банкер.

— Много пари — каза Келър. — Обаче бил недоволен от лихвата, която получавал срещу своите вложения. Казал на швейцарския банкер да я повиши. В противен случай щял да го убие заедно с жена му, децата му и кучето му.

— Така че швейцарският банкер се е обърнал за помощ към дон Орсати.

— Какъв избор е имал?

— Какво се случи с руснака?

— Претърпя злополука след среща с потенциален бизнес партньор. Няма да те отегчавам с подробности.

— А какво стана с парите му?

— Една част от тях бяха преведени в сметка, принадлежаща на „Орсати Олив Ойл Къмпани“. Останалата сума е все още в Швейцария. Знаеш ги какви са швейцарските банкери — добави Кристофър. — Не обичат да се разделят с парите.

Англичанинът седна на дивана, отвори папката на генерала с материалите за картината на Караваджо и извади снимката на празната рамка в църквата „Сан Лоренцо“.

— Жалко — каза той, като поклати глава. — Тези сицилиански копелета нямат уважение към нищо.

— Дон Орсати казвал ли ти е някога, че именно той е открил, че картината е била открадната?

— Може и да го е споменал някоя вечер, когато запасът му от корсикански поговорки се е бил изчерпал. Жалко, че не е пристигнал в църквата няколко минути по-рано — додаде Келър. — Можел е да попречи на крадците да отмъкнат картината.

— Или крадците са можели да го убият, преди да напуснат църквата.

— Подценяваш дона.

— Никога.

Кристофър върна снимката в папката.

— Какво общо има това с мен?

— Карабинерите ме ангажираха да върна картината. Имам нужда от твоята помощ.

— Какъв вид помощ?

— Нищо особено — отвърна Габриел. — Просто ми трябваш, за да откраднеш един безценен шедьовър и да го продадеш на един човек, който е убил двама души преди по-малко от седмица.

— Това ли е всичко? — Келър се усмихна. — Опасявах се, че ще ме помолиш да направя нещо трудно.

* * *

Алон му разказа цялата история, като започна със злощастното посещение на Джулиан Ишърууд във вилата до езерото Комо и завърши с необичайното предложение на генерал Ферари за връщането на най-желаната липсваща картина на света. Келър не помръдна през цялото време, подпрял лакти на коленете си със събрани длани, като неволно каещ се грешник. Способността му да стои дълго напълно безмълвен изнервяше дори Габриел. Докато беше служил към САС в Северна Ирландия, Кристофър се бе специализирал в близко наблюдение — опасна техника за наблюдение, която изисквала от него да прекарва седмици наред в тесни скривалища, като тавани и плевни. Той също така се бе внедрил в Ирландската републиканска армия, представяйки се за католик от Западен Белфаст, и точно затова Алон бе убеден, че Келър може да изиграе ролята на крадец на произведения на изкуството, притежаващ незаконно придобита картина за продан. Англичанинът обаче не беше толкова сигурен.

— Аз не се занимавам с това — каза той, когато Габриел завърши краткия си разказ. — Аз следя и убивам хора, взривявам разни неща, но не крада картини. И не ги продавам на черния пазар.

— Щом можеш да минеш за католик от жилищния квартал Балимърфи, може да минеш и за гангстер от Източен Лондон. Ако не ме лъже паметта — добави Алон, — ти си доста добър в използването на различни акценти.

— Вярно е — призна Келър, — обаче знам много малко за изкуството.

— Повечето крадци също не знаят. Точно затова те са крадци, а не куратори и изкуствоведи. Но не се притеснявай, Кристофър, аз ще ти шепна в ухото.

— Нямаш представа с какво нетърпение чакам това.

Габриел не отвърна нищо.

— Ами италианците? — попита Келър.

— Какво за тях?

— Аз съм професионален убиец, който е известно, че от време на време практикува занаята си на италианска земя. Няма да мога да се върна там, ако твоят приятел от карабинерите разбере, че съм работил с теб.

— Генералът никога няма да узнае, че си бил замесен.

— Откъде си сигурен?

— Защото той не иска да знае.

Келър не изглеждаше убеден. Той си запали цигара и замислено издуха облак дим към тавана.

— Трябва ли да пушиш? — попита Алон.

— Това ми помага да мисля.

— А на мен ми затруднява дишането.

— Сигурен ли си, че си израелец?

— Донът явно мисли, че съм таен корсиканец.

— Не е възможно — каза Кристофър. — Един корсиканец никога не би се съгласил да намери картина, която е в неизвестност повече от четиридесет години, особено за някакъв гаден италианец.

Габриел отиде в кухнята, взе една чинийка от шкафа и я постави пред Келър. Англичанинът дръпна за последен път от цигарата си, преди да я смачка.

— Какви пари смяташ да използваш?

Той каза на Кристофър за куфарчето, пълно с един милион евро, дадено му от генерала.

— С един милион няма да стигнеш далеч.

— Да ти се намират някакви дребни?

— Може би имам малко джобни пари, останали от удара във Варшава.

— Колко?

— Пет или шестстотин.

— Много щедро от твоя страна, Кристофър.

— Това са мои пари.

— Какво са пет-шестстотин евро между приятели?

— Много пари. — Келър изпусна дълга въздишка. — Все още не съм сигурен дали мога да се справя с това.

— С какво да се справиш?

— Да се представя за крадец на картини.

— Ти убиваш хора за пари — каза Алон. — Не мисля, че това ще бъде кой знае колко по-трудно.

* * *

Обличането на Кристофър Келър за ролята на международен крадец на творби на изкуството се оказа най-лесната част от подготовката му, защото в гардероба на вилата му имаше голям избор на облекло за всякакви поводи или убийства. Имаше дрехи, за да се представи като скитащ бохем, като пътуващ с частния си самолет тузар, като планински катерач. Имаше дори костюм на римокатолически свещеник, допълнен с молитвеник и куфарче с църковна утвар[2]. В крайна сметка Габриел избра вида дрехи, които Келър обикновено носеше: бели ризи, ушити по поръчка тъмни костюми и модни мокасини. Като аксесоари към облеклото на англичанина добави няколко златни верижки и гривни, лъскав швейцарски часовник, слънчеви очила със синкав оттенък на стъклата и руса перука с гъст перчем. Кристофър ги допълни с фалшивия си британски паспорт и кредитни карти на името на Питър Рътлидж. Алон си помисли, че така той изглежда малко прекалено изтънчен за престъпник от Ийст Енд, но това нямаше значение. Никой в света на изкуството никога нямаше да узнае името на крадеца.

Бележки

[1] Специална авиодесантна служба на Великобритания. — Б.пр.

[2] Сбор от различните предмети, които се употребяват по време на литургията. — Б.пр.