Пиърс Браун
Червен изгрев (9)

9.
Лъжата

Градът е пълен с кули, паркове, реки, градини и фонтани. Град на мечтите, град със синя вода и зелен живот върху една червена планета, която уж трябва да е безплодна като най-жестоката пустиня. По холото не ни показват Марс. Това място не е негодно за човека. Това е място на лъжи, богатство и огромно изобилие.

Всичко е толкова чудато, че ме кара да ахна.

Мъже и жени летят. Те блестят в Злато и Сребро. Това са единствените цветове, които виждам в небето. Техните гравиБотуши ги носят насам-натам като богове — технологията е толкова по-изящна от тромавите гравиБотуши, които нашите пазачи носят в мините. Млад мъж се издига покрай моя прозорец — кожата му лъщи, косата му се ветрее зад него, докато носи две бутилки вино към близък градински шпил; пиян е и лашкането му из въздуха ми напомня за един път, когато видях как въздушната система в пържилника на някакво сондьорче се повреди — то се задъхваше и се мъчеше да си поеме кислород, и умря в гърчове, сякаш танцуваше. Този Златен се хили като глупак и се завърта весело. Четири момичета, на възраст най-много колкото мен, хвърчат подире му и ведро го преследват, държат се лекомислено и се кикотят. Впитите им рокли все едно са направени от течност и капят около младежките им закръглености. На вид са горе-долу на моята възраст, но изглеждат толкова глупави, да му се не види!

Не разбирам.

Зад тях из въздуха прелитат кораби по осветени от фарове булеварди. Малки корабчета — бързокрили, както ги нарича Танцьора, съпровождат въздушните яхти с най-сложни конструкции. На земята виждам мъже и жени да вървят по широки булеварди. Има автомобили, лампи с цветово означение по по-ниските етажи — Жълто, Синьо, Оранжево, Зелено, Розово, стотина нюанса на десетина цвята, оформящи йерархия, толкова сложна, толкова чужда, че идеята направо ми се струва нечовешка. Сградите, между които се вият пътищата, са огромни — някои са стъклени, други — каменни. Но много от тях ми напомнят онези, които съм виждал по холото — сградите на римляните, този път издигнати за богове, а не за хора.

Отвъд града, който се простира почти чак докъдето ми стига погледът, червената пуста повърхност на Марс е нашарена с белези — зелена трева и млади гори. Чудноват прозрачен купол покрива града. Той блещука като някаква вълшебна преграда. Небето горе е синьо, покрито със звезди. Тераформирането е завършено.

Това е бъдещето. Това не трябваше да съществува още поколения наред.

Моят живот е лъжа.

Толкова много пъти Октавия ау Лун ни е казвала — на нас, клана Ликос, — че сме първопроходци на Марс, че сме храбреците, които се жертват заради човечеството, че скоро нашите мъки ще свършат. Скоро по-меките Цветове ще дойдат при нас, след като Марс стане обитаем. Но те вече са дошли. Земята е дошла на Марс, а нас, първопроходците, са ни оставили долу да се трудим робски и да страдаме, за да създадем и поддържаме основата на тази… тази империя. Ние сме, както винаги е твърдяла Ео, робите на Обществото.

Танцьора сяда в едно кресло зад мен и изчаква дар словото ми да се върне. Той произнася една дума и прозорците потъмняват. Все още виждам града, но слънцето вече не ме заслепява. До нас тантурестият инструмент, наречен пиано, нашепва печална мелодия.

— Казваха ни, че сме единствената надежда на човека — промълвявам тихо. — Че Земята е пренаселена, че всички болки, всички саможертви са заради човечеството. Саможертвата е добро. Покорността е най-висшата добродетел…

Смеещият се Златен е стигнал близката кула; той се предава пред момичетата и пред целувките им. Скоро те ще пият виното си и ще се развличат.

Танцьора ми обяснява как стоят нещата:

— Земята не е пренаселена, Дароу. Преди седемстотин години те са заселили своя спътник — Луната. Тъй като земното притегляне и атмосферата много затрудняват изстрелването на космически кораби, Луната става космодрумът на Земята, от който тя колонизира спътниците и планетите от Слънчевата система.

— Седемстотин години? — хлъцвам аз и внезапно се чувствам пълен глупак.

— На Луната производителността и редът стават главна грижа. В космоса всеки бял дроб трябва да има свое предназначение. Затова постепенно били учредени първите Цветове и Червените били изпратени на Марс да добиват гориво за човечеството. Миньорските колонии били създадени там, тъй като на Марс концентрацията на хелий-3, който се използва за тераформиране на останалите светове и спътници, е най-висока.

Поне това не беше лъжа.

— А те тераформирани ли са вече? Другите спътници и светове?!

— Малките спътници — да. Повечето планети. Газовите гиганти — очевидно не. — Той пак сяда в креслото. — В ранните етапи на Колонизацията богаташите от Луната започнали да разбират, че Земята просто източва техните печалби. Дори и след като Луната колонизирала Слънчевата система, те плащали данъци и били собственост на корпорации и държави на Земята, ала същите тези субекти не можели да налагат насила своята собственост върху тях. И Луната въстанала — Златните и тяхното общество срещу държавите на Земята. Земята воювала срещу тях и загубила. Това било Завладяването. Икономиката превърнала Луната в единствена сила и пристанище на Слънчевата система. А Обществото започнало да се променя към това, което представлява днес — империя, построена на гърба на Червените.

Наблюдавам движението на Цветовете долу. От нашата височина те са дребни и трудно различими — а и очите ми не са свикнали да гледат толкова надалече, нито на толкова светлина.

— Червените били пратени на Марс преди петстотин години. Другите Цветове дошли на Марс преди около триста години, докато нашите предци продължавали да се бъхтят под земята. Те живеели в тези паратераформирани градове — градове, покрити от куполи с атмосфера, — а останалата част от света била бавно видоизменяна. Сега премахват куполите и светът е годен за живот за всеки човек.

— ВисшеЧервените живеят като работници по поддръжката, хигиенисти, комбайнери, работници на конвейери. НизшеЧервените — това сме тези, родени под земята, най-истинските роби. В градовете танцуващите Червени изчезват. Тези, които дават гласност на мислите си, се изгубват. Онези, които прекланят глава и приемат властта на Обществото и своето място в него — като всички Цветове, продължават да живеят относително свободно.

Той издухва облак дим. Дори не съм забелязал горелката в ръката му.

Чувствам се така, сякаш съм излязъл от тялото си, сякаш наблюдавам колонизацията на светове, преобразяването на човешкия вид през очи, които не са мои. Тежестта на историята е вкарала моите хора в робство. Ние сме дъното на Обществото, калта. Ео винаги е проповядвала нещо подобно, макар и никога да не е знаела истината. Ако я знаеше, колко ли по-пламенно щеше да говори? Това съществуване е по-тежко, отколкото изобщо би могла да си представи. Не е трудно да разбереш убедеността, с която се борят Синовете на Арес.

— Петстотин години — поклащам глава аз. — Това е нашата проклета кървава планета!

— Преобразена с труд и пот — съгласява се той.

— Тогава какво ще е нужно, за да си я върнем?

— Кръв. — Танцьора ми се усмихва като уличен котарак от общините. Зад бащинските усмивки на този човек се крие звяр.

Ео беше права. Нужно е насилие.

Тя бе гласът, също като баща ми. Тогава кой ще бъда аз? Ръката на отмъщението? Умът ми не побира как някой толкова чист и тъй изпълнен с любов би искал да играя тази роля. Ала тя го искаше. Мисля си за последния танц на баща ми. Мисля за мама, Лиана, Кийран, Лоран, за родителите на Ео, за чичо Нарол, за Барлоу, за всички, които обичам. Зная колко тежък живот ще водят и колко бързо ще умрат. Сега вече зная и защо.

Свеждам очи към ръцете си. Те са такива, каквито ги описа Танцьора — изранени, покрити с белези, обгорени. Когато Ео ги целуваше, те ставаха нежни за любов. Сега, когато я няма вече, те загрубяват за омраза. Стискам ги в юмруци, докато кокалчетата ми побеляват като ледените шапки на планета.

— Каква е моята мисия?